Р Е Ш Е Н И Е № 138/2015 г. гр.София, 22.02.2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети октомври през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова гр.дело № 2722 по описа за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 302 от 20.07.2015 г. на ВКС, ІІ г.о. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 78 от 19.02.2015 г., постановено по в.гр.д. № 503/2014 г. на ОС – Смолян, за да се провери неговата допустимост. С подадената в срока по чл. 283 ГПК касационна жалба на Е. А. Б. чрез адвокат Ж. Ч. от АК – С. се поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Моли решението да бъде отменено, а делото – върнато на окръжния съд за разглеждане по съществото на спора. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответниците по касация Б. А. Б., А. А. Б. и И. Б. Б., които възразяват срещу основателността на жалбата. Претендират направените разноски пред ВКС. Състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 291 и чл. 293 ГПК, намира следното: С атакуваното решение, окръжният съд в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, е обезсилил решение на първата инстанция (№ 476 от 14.10.2014 г. по гр.д.№ 400/2014 г. по описа на РС – Смолян) като процесуално недопустимо и е прекратил производството по делото. Приел е, че в предмета на делото не е включен предявен от Е. А. Б. установителен иск по отношение на самостоятелен обект в сградата, находяща се в [населено място], кв.Р., представляващ втори жилищен етаж с идентификатор 67653.919.369.1.3. По тази причина въззивният съд е намерил за основателно оплакването във въззивната жалба на Б. А. Б., А. А. Б. и И. Б. Б. за процесуална недопустимост на решението на РС в частта, с която Е. А. Б. е призната за собственик на този втори жилищен етаж, без да има формулиран петитум в тази насока и на това основание е обезсилил първоинстанционното решение в тази му част. На следващо място е посочено, че съгласно Решение № 743 от 14.03.2011 г. на ВКС, І г.о. по гр.д.№ 1720/2009 г., постановено по реда на чл. 290 ГПК, при спор за общите части на сграда в режим на етажна собственост, е недопустим самостоятелен ревандикационен иск за присъждане на идеални части, поради което решението следва да се обезсили и в частта, с която районният съд се е произнесъл по иска по чл. 108 ЗС, предявен от Е. А. Б. относно признаването за установено по отношение на ответниците, че ищцата е собственик на 1/3 идеална част от общите части на сградата с идентификатор 67653.919.369.1, включващи таванските помещения с площ от 92 кв.м. и избените помещения с площ от 40 кв.м., и осъждането на ответниците да й предадат владението върху 1/3 идеални части от таванските помещения и избените помещения, представляващи общи части на сграда в режим на етажна собственост. По основанието за допускане на касационното обжалване: Допустимостта на съдебния акт е обусловена от надлежното упражняване на правото на иск – от и срещу надлежни страни, при наличие на положителните процесуални предпоставки и отсъствие на процесуални пречки. Съдебното решение би било процесуално недопустимо и когато е постановено по непредявен иск -когато съдът не е разгледал релевантните за спора обстоятелства, така както са заявени от страните, а в противоречие с диспозитивното начало е основал решението си върху други, незаявени по надлежния ред, факти. По основателността на касационната жалба: Като се имат предвид изложените по-горе принципни положения – от една страна, а от друга – данните по делото, касационната инстанция приема, че атакуваното въззивно решение е валидно и процесуално допустимо. В съответствие със сезирането с исковата молба, въззивният съд е приел, че е предявен иск по чл. 108 ЗС от Е. А. Б. срещу Б. А. Б., А. А. Б. и И. Б. Б. за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищцата е собственик на 1/3 идеална част от общите части на процесната жилищна сграда и осъждането им да й предадат владението върху същите, но предпоставките за допустимост на този иск са преценени неправилно. Това е довело до неправилност на атакувания акт, който поради това ще следва да бъде отменен изцяло по следните съображения: На първо място - с исковата молба Е. А. Б. е обосновала претенцията си с твърдение, че притежава самостоятелен обект в сграда в режим на етажна собственост, а именно – втория жилищен етаж, към който принадлежат 1/3 идеална част от общите части (тавански и избени помещения), чието ревандикиране е предмет на търсената съдебна защита. В този смисъл са обсъдени твърденията и исканията на ищцата в мотивите на първоинстанционното решение. В резултат на непрецизно формулиране, обаче, в диспозитива на това решение е записано, че се признава за установено по отношение на ответниците, че Е. А. Б. е собственик на самостоятелен обект в сграда, находяща се в [населено място], кв.Р., представляващ втори жилищен етаж с идентификатор 67653.919.369.1.3, ведно с 1/3 идеална част от общите части на сградата - таванско помещение. Това произнасяне следва да бъде тълкувано корективно в смисъл, че формираната от районния съд действителна правораздавателна воля е да признае права на Е. А. Б. по отношение на принадлежностите (1/3 идеална част от общите части на сградата - таванско помещение) в качеството й на собственик на главна вещ (самостоятелния втори жилищен етаж). Произнасянето, съответно на обективираната в мотивите решаваща воля, би следвало да гласи „признава за установено по отношение на ответниците …, че ищцата Е. А. Б. като (вместо употребения глагол „е”) собственик на самостоятелния обект в сграда, представляващ втори жилищен етаж с идентификатор 67653.919.369.1.3, е собственик на (вместо „ведно с”) 1/3 идеална част от общите части на сградата, включващи таванското помещение…”. Независимо от тази непрецизност, като се отчита и формулировката в осъдителната част на диспозитива, волята на първоинстанционния съд е установима без затруднения и изключва извод, че с неговото решение е разгледан непредявен установителен иск за собственост върху главната вещ. Това от своя страна означава, че не е било налице основание за обезсилване на решението в тази му част, доколкото не се установява произнасяне „свръх петитум”. На следващо място - касационната инстанция приема, че въззивният съд неправилно е преценил предпоставките за допустимост на претенцията по чл. 108 ЗС за защита правото на собственост върху общите части, като съображенията за това са следните: Заявените и установени по делото факти сочат, че процесната жилищна сграда и дворното място, върху което тя е построена са били собственост на А. А. Б.. С два отделни договора за дарение от 31.03.1975 г. А. А. Б. дарил на сина си А. А. Б. първия жилищен етаж от сградата, ведно с 1/3 идеална част от общите части на сградата, а на дъщеря си Е. А. П. дарил втория жилищен етаж, ведно с 1/3 идеална част от общите части на сградата. От свидетелските показания е установено, че в резултат от сключения с нея договор за дарение, Е. А. П. е ползвала и част от таванското помещение, но впоследствие - през осемдесетте години на миналия век, достъпа й до него бил отнет, а нейните брат и баща изхвърлили съхраняваните там от нея вещи. Двадесет и пет години след сключването на договорите за дарение, на 16.07.1990 г. А. А. Б. продал срещу задължение за гледане и издръжка на своя син А. А. Б. застроеното и незастроено дворно място (цялото с площ от 660 кв.м., съставляващо имот № 2438, за който е отреден парцел VI-2438 в кв.3 по ЗРП на С. - кв.Р.), ведно с приземния етаж с площ от 97 кв.м. от построената в парцела жилищна сграда и функционално свързаните с приземния етаж помещения находящи се под бетонна плоча между улицата и къщата и избените помещения, находящи се под приземния етаж. В нотариалния акт е посочено, че се прехвърля и собствеността на цялото таванско помещение и ½ идеална част от общите части на сградата. Именно така вписаните последни уговорки в договора от 16.07.1990 г. генерират и поддържат спора между ответниците по иска, като наследници на А. А. Б. и съответно - собственици на приземния и първия жилищен етажи – от една страна, и ищцата, която придобила собствеността върху втория жилищен етаж по силата на договор за гледане и издръжка от 17.07.2000 г. По делото е приета съдебно-техническа и оценителна експертиза, от която (и изслушването на ВЛ в о.с.з.17.09.2014 г.) се установява, че жилищната сграда е масивна сграда с избен етаж, приземен етаж, два жилищни етажа и подпокривно пространство - едно цяло помещение под покривната конструкция, с площ 97 кв.м. ВЛ не е открило одобрен проект за строителството на къщата (най-вероятно е унищожен при наводнение в Общината) и не се знае какво е предвиждането на одобрения проект и спазен ли е той. Сградата е със скатен покрив – дървена конструкция, покрита с керемиди. Достъпа до таванското помещение се осъществява от вътрешната стълбищна клетка на сградата. Не са обособени отделни помещения в подпокривно пространство, но не се спори, че ответниците съхраняват там свои стари вещи, т.е. то се употребява като склад. Остойностени са отделните компоненти на жилищната сграда към момента на възникване на етажната собственост – 1975 г., което прави възможно да се прецени какъв е обема на притежаваните от ищцата права в общите части на сградата. При тези данни и като се имат предвид разясненията на ТР № 34/1983 г. на ВС, ОСГК в частта им, чиято актуалност е потвърдена с постановеното по реда на чл.290 ГПК и съответно – формиращо задължителна практика Решение № 118/2014 от 07.01.2015 г. по гр.д.№ 3138/2014 г. на ВКС, ІІ г.о., са налице основания да се приеме, че процесното подпокривно пространство съставлява обща част на жилищната сграда със статут на такава по предназначение. Това е така, защото до него има достъп от редовна стълба, има нужната височина, може и се използва като склад и не се поддържа, нито се установява естеството му да е такова, че единствено да осигурява изолация между последната плоча и покрива и за достъп до последния. Отново с цитираното Решение № 118/2014 от 07.01.2015 г. по гр.д.№ 3138/2014 г. на ВКС, ІІ г.о. е прогласена принципната възможност за упражняване на иска по чл. 108 ЗС за защита на правото на собственост по отношение на подпокривното пространство на една сграда, което съществува като обща част по предназначение (с или без обособени обекти / сервизни помещения), като е прието, че като всяко вещно право, и правото на собственост върху общите части може да бъде защитено с иск по чл. 108 ЗС. Същевременно, постановеното с цитираното от въззивния съд Решение № 743/10 от 14.03.2011 г. по гр.д.№ 1720/2009 г. на ВКС, І г.о., е неотносимо към разглеждания казус. С решението на ВКС, І г.о. е отречена допустимостта на иск по чл. 108 ЗС по отношение на част от подпокривното пространство, представляваща незастроеният обем между последната етажна плоча и покрива и служеща само като изолация между тях и за достъп до покрива, т.е. по отношение на обща част, но по естеството си. Тъй като настоящият случай не разкрива сходство на фактите с тези по гр.д.№ 1720/2009 г. на ВКС, І г.о., приложимото за случая е именно разрешението, дадено с Решение № 118/2014 от 07.01.2015 г. по гр.д.№ 3138/2014 г. на ВКС, ІІ г.о. В обобщение – не съществува процесуална пречка за разглеждането на заявения от Е. А. Б. иск по чл. 108 ЗС по отношение на претендираните идеални части от общите части на сградата, включващи подпокривното пространство, поради което възприемайки обратното въззивният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила. Не съществува процесуална пречка за разглеждането и на тази част от иска, касаеща избените помещения, за които също е поддържано да са общи части. Въпросите дали избените помещения действително са общи части и легитимирана ли е ищцата да получи владение върху тях са такива по съществото на спора. Ето защо атакуваното решение следва да бъде отменено, а делото – върнато на въззивния съд за разглеждане на спора по същество, при което и на основание чл. 294, ал. 2 ГПК ще следва да се разпредели и отговорността за направените пред ВКС разноски. Воден от изложеното и на основание чл. 293, ал. 1 и 2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА въззивно решение № 78 от 19.02.2015 г., постановено по в.гр.д. № 503/2014 г. на ОС – Смолян. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд при спазване изискванията на чл. 294, ал.1 и ал.2 ГПК. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: