Р Е Ш Е Н И Е
№ 182
гр.София , 08 януари 2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА
ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА
КРАСИМИРА МЕДАРОВА
при участието на секретаря Илияна Петкова
и прокурора от ВКП Кирил Иванов
след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 766/2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по касационна жалба, депозирана от частните обвинители Е. А. Е., З. С. Е., Д. С. Е., действаща със съгласието на законния си представител Е. А. Е., А. Х. М. и С. З. Е., чрез повереника им адв.Я. С., срещу решение от 24.07.2020 г., постановено по внохд №226/2020 г. по описа на Апелативен съд-гр.Пловдив.
Релевираното в касационната жалба оплакване е по чл.348 ал.1 т.3 от НПК. Посочва се, че неправилно е било прието от решаващите съдилища наличието на превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, рефлектирало върху определения размер на наказанието лишаване от свобода на подсъдимия, както и подценяването на генералната цел на наказанието, при преценката за приложението на чл.66 ал.1 от НК. Акцентира се на това, че управлението на МПС с несъобразена скорост е едно от най-тежките нарушения на правилата за движение по пътищата и най-честа причина за настъпването на пътни произшествия, както и че деянието по настоящото дело е получило широк негативен обществен отзвук. Моли се да бъде отменено въззивното решение и делото върнато за ново разглеждане на апелативната инстанция за увеличаване размера на наказанието лишаване от свобода, което подсъдимият П. Б. следва да понесе и отмяна приложението на чл.66 ал.1 от НК.
По делото е подадено от подсъдимия П. Б., чрез защитника му адв.Г. П. писмено становище по касационната жалба, с което се възразява срещу изложените в нея съображения. Посочва се, че решението на апелативния съд е съобразено с поставения от законодателя акцент върху индивидуалната превенция на наказанието, като са отчетени индивидуалните особености и характеристики на подсъдимия, предпоставящи възможност за неговото поправяне и превъзпитание без изолирането му от обществото. Моли се касационната жалба на частното обвинение да бъде оставена без уважение.
В съдебното заседание пред Върховния касационен съд повереникът на частните обвинители- адв.С. поддържа жалбата по изложените в нея съображения и с направеното искане. Поставя акцент върху изключително високата обществена опасност на деянието- причинена смърт на едно лице и телесни повреди на други две, като аргумент, обосноваващ искането за увеличаване размера на наказанието лишаване от свобода. Макар и да признава водещата роля на специалната цел на наказанието при извършване на преценка за приложението на института на условното осъждане, повереникът счита, че генералната такава също не следва да бъде пренебрегвана, още повече на фона на пътния травматизъм, съществуващ в страната. Становището му е, че прилагането на разпоредбата на чл.66 ал.1 от НК е една неоправдана снизходителност към подсъдимия.
Повереникът на частните обвинители –адв.П. пледира за оставяне без уважение на касационната жалба и потвърждаване на атакувания съдебен акт. Счита за правилна преценката на Пловдивски апелативен съд, че целите на наказанието биха били постигнати и без да е необходимо подсъдимият да изтърпява ефективно наложеното му наказанието лишаване от свобода, тъй като противното би било неоправдана репресия спрямо подсъдимия.
Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата на частните обвинители, тъй като наложеното наказание на подсъдимия Б. и приложението на условното осъждане за максималния срок, предвиден в закона, не е несправедливо.
В последната си дума подсъдимият П. Б. моли да бъде уважено решението на апелативния съд.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето наказателно отделение като обсъди доводите, релевирани в касационната жалба, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:
С присъда №17 от 17.02.2020 г., постановена по нохд №2265/2019 г. Пловдивски окръжен съд е признал подсъдимия П. А. Б. за виновен в това, че на 09.07.2018 г., на /път/ , при управление на МПС –л.а. марка „марка“, модел „модел“, с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по пътищата чл.16 ал.1 т.1 и чл.20 ал.1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на С. З. Е. и телесни повреди на повече от едно лице- средни телесни повреди на З. С. Е. и на М. С. Г., поради което и на основание чл.343 ал.4 във вр.с ал.3 пр.4 б.“б“ пр.1, във вр.с ал.1 б.“ в“ и „б“, пр.2 във вр.с чл.342 ал.1 и чл.58а ал.1 във вр.с чл.54 от НК му е наложил наказание три години лишаване от свобода, чието изтърпяване на основание чл.66 ал.1 от НК е отложил за срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила.
На основание чл.343г от НК подсъдимият П. Б. е бил лишен от право да управлява МПС за срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила.
С присъдата съдът се е разпоредил с вещественото доказателство, а също така е възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски, както и тези, сторени от частните обвинители.
По въззивни жалби на подсъдимия и частните обвинители, пред Пловдивски апелативен съд е било образувано внохд №226/2020 г., приключило с решение №106 от 24.07.2020 г., с което първоинстанционната присъда е била потвърдена изцяло.
Касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
За престъплението по чл. 343 ал.4 във вр.с ал.3 пр.4 б.“б“ пр.1 от НК, законодателят е предвидил наказание лишаване от свобода от три до петнадесет години. С оглед провеждането на диференцираната процедура по чл.371 т.2 от НПК, съдът е бил длъжен след като определи подходящия размер на наказанието лишаване от свобода за извършеното от подсъдимия престъпление, да го намали с 1/3 на основание чл.58а ал.1 от НК, или да приложи разпоредбата на чл.58а ал.4 от НК, ако установи условията на чл.55 от НК и ако тази разпоредба е по-благоприятна за дееца. В конкретния случай, както правилно е преценила въззивната инстанция, не се установяват нито многобройни, нито изключителни по своя характер смекчаващи отговорността обстоятелства, когато и най-лекото предвидено в закона за съответното престъпление наказание /в случая три години лишаване от свобода/ е несъразмерно тежко. Определеното наказание от четири години и шест месеца лишаване от свобода, редуцирано на основание чл.58а ал.1 от НК на три години, не е явно несправедливо, тъй като липсва явна и очевидна диспропорция между него и обществената опасност на деянието и дееца. Същото е било съобразено с конкретната тежест на извършеното престъпление, обществената опасност на подсъдимото лице и наличните смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, като изводът на съда за превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, не се явява произволен.
В жалбата на частното обвинение, както и в пледоарията на повереника пред ВКС се поставя акцент върху законосъобразността на приложението на чл.66 ал.1 от НК от решаващите съдилища.
Наказателният кодекс подчертава преобладаващото значение на задачата за поправяне на престъпния деец, при преценката относно приложението на института на условното осъждане, без разбира се да игнорира въздействието, което последното ще окаже върху останалите членове на обществото. Съдебната практика също е постоянна във виждането си, че за приложението на института на условното осъждане е необходимо да се разгледа преди всичко въпроса, дали подсъдимият може да бъде поправен без ефективното изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, като съдът е длъжен да направи тази преценка и с оглед нуждите на генералната превенция, защото и тя е цел на наказанието. Следователно необходимо е диалектически да се съчетаят изискванията на специалната превенция с тези на генералната. Ето защо, когато съдът преценява дали наказанието да бъде изтърпяно ефективно или условно, той трябва да вземе предвид, както личните качества на подсъдимия, така и конкретната обществена опасност на престъплението.
В актуалната съвременност транспортните престъпления се характеризират с изключителна динамика и разпространеност, което в принципен план предпоставя налагане на такова наказание, което да осигури психическо въздействие не само върху дееца , но и върху другите членове на обществото. Разбира се, във всеки отделен случай подлежи на преценка конкретната обществена опасност на деянието и дееца и дали с оглед на нея, целите по чл.36 от НК ще се постигнат чрез ефективно или условно изтърпяване на наказанието.
Прилагането на института на условното осъждане всякога е свързано с изграждането на положителен извод, че целите на наказанието ще бъдат постигнати и без въдворяването на лицето в пенитенциарно заведение.
Именно такъв извод е направил въззивният съд, приемайки, че констатираните отегчаващи отговорността обстоятелства- наказанията, наложени на подсъдимия по административен ред за допуснати нарушения на ЗДвП и броят на инкриминираните нарушения, запълващи бланкетната норма по чл.343 от НК по настоящото производство, не могат да обосноват решение за ефективно изтърпяване на наложеното на П. Б. наказание лишаване от свобода. Всъщност прочитът на приложената по делото справка за нарушител/водач, показва, че две от трите констатирани нарушения, за които са били издадени наказателни постановления, са с голяма давност- 2008, 2009 год. При това положение, изводи свързани с предходното поведение на лицето като водач на МПС, следва да се изграждат единствено с оглед Наказателното постановление от 2018 г. и в този смисъл трудно би могло да бъде аргументирано, че подсъдимият Б. като водач на МПС е системен нарушител, с трайно неправомерно поведение по пътищата.
Настоящият касационен състав се съгласява с крайния извод на апелативния съд, а именно, че в конкретния случай следва да намери приложение института на условното осъждане. Вярно е, че обществената опасност на дееца също се осмисля на базата на характеристиките по изпълнение на престъпната деятелност и с оглед на тях е възможно нейното завишаване, респективно намаляване. По настоящето дело, деянието не разкрива специфични особености, които значително да го отличават от обичайните случаи на пътно-транспортни произшествия(, завършили с възможно най-тежкия резултат. В тази връзка следва да се посочи, че тежкият вредоносен резултат е бил съобразен от законодателя при определяне на санкционната част на правната норма по чл.343 от НК. На подсъдимия Б. са били инкриминирани като нарушени две разпоредби на ЗДвП- а именно чл.16 ал.1 т.1, касаеща забрана за движение в насрещната пътна лента, освен при изпреварване и заобикаляне и чл.20 ал.1 от ЗДП, визираща задължение на водачите да контролират непрекъснато превозните средства, които управляват. Видно от заключението на автотехническата експертиза, подсъдимият е навлязъл в насрещната за движение лента по субективни причини. В принципен план загубата на контрол може да се дължи на различни причини от субективен характер, като: неправилно боравене с уредите за управление на автомобила, заспиване, отклоняване на вниманието, липса на всеобхватно наблюдение на пътната обстановка и пр. Разбира се, загубата на контрол може да се дължи и на скоростта, с която водачът управлява автомобила, но в конкретния случай такива данни, не са налице. Ето защо твърдението на повереника, че подсъдимият е допуснал едно от най-тежките нарушения, а именно управление на превозното средство с несъобразена скорост, рефлектиращо върху обществената опасност на деянието, е неоснователно.
Подсъдимият е млад човек, неосъждан, с положителни характеристики, трудово ангажиран и социално адаптиран, като престъпното поведение в настоящия случай е инцидентно в живота му. Тези обстоятелства, наред с обсъдените по-горе, налагат извод, че предупредителното и възпиращо въздействие върху него може да бъде постигнато без принудителната му изолация в местата за лишаване от свобода.
Действително тревожния ръст на пътно-транспортните произшествие изисква адекватна наказателна политика, но тя не би трябвало да се отъждествява единствено и само с налагането на ефективни наказания на лицата, причинили съставомерен резултат. По настоящето дело, невисоката степен на обществена опасност на подсъдимия Б., не налага изолирането му от обществото, за да се постигне максимален ефект на наказанието. Точно обратното, откъсването от обществото на подсъдимия, предвид личностовите му характеристики, с нищо не би допринесло за осъществяване на по-ефективна преоценка и преосмисляне на бъдещето му поведение като водач на МПС, поради което би представлявало неоправдано тежка, предвид целите на специалната превенция, репресия. Ето защо, както апелативния съд ,така и ВКС приема, че за постигане целите на специалната превенция, не е необходимо подсъдимия Б. да изтърпява ефективно наложеното му наказание лишаване от свобода.
В случая самият факт на обвинението и наказателния процес, осъждането и налагането на наказание три години лишаване от свобода е от естество да окаже възпитателно въздействие върху подсъдимия. При това, условното осъждане притежава и този специфичен предупредителен момент, че запазва възможността за привеждане в изпълнение на наказанието, в случай, че деецът извърши ново престъпление- нещо, което оказва върху него съществено положително мотивационно въздействие / И. Н., Наказателно право, Обща част, 1972 /. Този ефект, в настоящият случай, се постига и чрез размера на изпитателния срок- пет години, чиято продължителност се явява сериозен мотив за П. Б., да се въздържа от неправомерни действия и поведение.
Обстоятелството, че казусът по настоящото дело е бил изнесен в медиите и е получил широк негативен обществен отзвук, е ирелевантно и не следва да се разглежда в контекста на генералната цел на наказанието. Това е така, тъй като противното би означавало, че съдът винаги би следвало да се ръководи и съобразява с обществения отзвук /или липсата на такъв/ от дадено престъпление, а не с единственото, обусловено от закона задължение да взема решенията си по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, като се ръководи от закона. Съобразяването с фактори, външни на делото при неговото решаване, компрометира независимостта и безпристрастността на съда, поради което и съображенията в тази насока, изложени в жалбата, са лишени от основание. В заключение, съчетаването на възпитателно-поправителните моменти /специална превенция/ с принудително-предупредителните генерална превенция/, могат да бъдат в различно съотношение/какъвто е случаят по настоящото дело/, без да се нарушава диалектическата връзка помежду им, като не следва да се забравя, че генералната превенция също може да бъде постигната и с прилагане на разпоредбата на чл.66 ал.1 от НК.
Предвид изложеното следва да се приеме, че условното осъждане на подсъдимия П. Б. отговаря на предвидените в закона предпоставки и няма да компрометира постигането на целите на специалната и генерална превенция на наказанието.
Ето защо ВКС счита, че касационната жалба следва да бъде оставена без уважение, а въззивното съдебно решение- в сила.
Водим от горното и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение №106 от 24.07.2020 г.,постановено по внохд №226/2020 г. по описа на Пловдивски апелативен съд.
Решението е окончателно и не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1/
2/