7 Р Е Ш Е Н И Е №482 гр. София, 2 февруари 2016 год. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на седми декември две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА КОСТОВА ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА ВАЛЯ РУШАНОВА при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от съдия Рушанова наказателно дело №1358/2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на осн. чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на защитника на подсъдимия Г. Б. К. срещу решение № 145 от 28.07.2015г. по внохд № 133/2015г. по описа на Апелативен съд - гр. Варна, с което е потвърдена първоинстанционна присъда № 40 от 07.04.2015г. по нохд № 1629/2014г. по описа на Окръжен съд - гр. Варна. В касационната жалба се релевират касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 1 – т. 3 от НПК. В допълнения по чл.351, ал.3 от НПК се изтъкват аргументи относно процесуални нарушения при оценката на доказателствените източници- възприемането на автотехническата експертиза относно видимостта на водача; противоречието в изводите на съда относно поведението на пешеходеца; неизследване на въпросите относно дължимото законосъобразно поведение на подсъдимия; необсъждане на показанията на св. Я., С. и обясненията на подсъдимия в контекста на въпроса за оказана помощ от негова страна на пострадалия. В подкрепа на заявеното касационно основание по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК- нарушение на материалния закон се твърди, че „предвидимата опасност” по смисъла на чл.20, ал.2, изр.1 от ЗДвП не следвало да се смесва с „предполагаема опасност”. Пешеходецът се намирал на разделителен остров, отделящ двете платна за движение, а предвид тълкуването на § 1, т. 7 от ДР на ППЗДвП се касае до територия, която е разрешена за престой и движение на пешеходците. Същевременно доколкото пешеходецът не проявявал каквито и да са било обективни признаци за намерението си да навлезе на пътното платно, то за водача К. не е съществувало задължение да предприеме действия по намаляване скоростта на движение на автомобила или за преустановяване на неговото движение. В контекста на посоченото се оспорва фактическия извод на решаващия съд относно момента на възникване на опасността за движението, като се твърди, че опасността е възникнала едва при внезапното навлизане на пешеходеца на платното за движение, като именно от този момент за водача е възникнало и задължението за намаляване на скоростта или спиране на автомобила, което той е сторил. Изтъква се, че деянието на подсъдимия е случайно по смисъла на чл.15 от НК. На последно място конкретни съображения се излагат и във връзка със справедливостта на наложеното наказание. Претендира се приложението на чл.55 НК и намаляване размера на изпитателния срок по чл. 66 от НК. Иска се при условията на алтернативност - отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия по обвинението по чл. 343, ал.1, б”в” от НК; отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на апелативния съд; изменяване на въззивното решение с преквалифициране на деянието по чл. 343а, б”б” във връзка с чл. 343, ал.1, б.”в” от НК с намаляване размера на наложеното наказание и приложението на чл.55, ал.1, т.2, б.”б” от НК. В съдебно заседание подсъдимият и защитникът поддържат наведените в касационната жалба основания и доводите, които ги подкрепят. Частният обвинител Г. Ш. и повереникът му не се явяват. В молба заявяват становището си, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно, а жалбата на подсъдимия е неоснователна. Представителят на Върховна касационна прокуратура счита жалбата за неоснователна и моли въззивният съдебен акт да бъде потвърден. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите в жалбата, изложените от страните съображения и извърши касационна проверка в пределите по чл. 347 НПК, намери следното: С присъда № 40 от 07.04.2015г. по нохд № 1629/2014г. по описа на Окръжен съд-гр.Варна подс. Г. К. е признат за виновен в това, че на 04.10.2014г. в [населено място], при управление на МПС-л.а. „М.”, нарушил правилата за движение по пътищата - чл. 20, ал.2 от ЗДвП, като не избрал скорост на движение, съобразена с характера и интензивността на движението, за да бъде в състояние да спре пред предвидимо препятствие - наличие на пешеходец на разделителна ивица на пътното платно, и по непредпазливост причинил смъртта на Б. Г. Ш., поради което на осн. чл.343, ал.1, б”в” от НК и чл.54 НК е осъден на две години лишаване от свобода. На осн. чл. 66, ал.1 от НК съдът отложил изтърпяването на така наложеното наказание с изпитателен срок от пет години. На осн. чл.343г във връзка с чл.37, ал.1, т.1 от НК подсъдимият бил лишен от право да управлява МПС за срок от две години. С първоинстанционната присъда на подс. К. са възложени разноските по водене на делото в размер общо на 730 лева. По жалба на подсъдимия е образувано внохд № 133/2015г. по описа на Апелативен съд - гр. Варна, приключило с постановяване на атакуваното пред настоящата инстанция решение № 145 от 28.07.2015 година. Касационната жалба на подсъдимия е срещу съдебен акт по чл. 346, т. 1 НПК, депозирана е в законоустановения 15-дневен срок от съобщението за изготвяне на въззивното решение и е допустима. Жалбата на подсъдимия е неоснователна. По отношение на твърдението за допуснати съществени процесуални нарушения: На първо място оспорват се фактическите констатации на инстанциите по същество относно видимостта на пътния участък, в района на който е реализирано транспортното произшествие. Сочи се от защитата, че този извод е обоснован при неправилна процесуална дейност по оценката на изготвената допълнителна автотехническа експертиза. Заявеното оплакване в тази насока не може да бъде споделено, тъй като не държи сметка за правната същност на експертното заключение. По принцип експертизата е способ за събиране на доказателства към който се пристъпва в случай на необходимост от специални знания, каквито решаващият орган не притежава. Същевременно експертите, притежаващи тези специални знания, съдействат чрез тях за изясняване на фактите по делото чрез даване на заключение върху налични или събрани в хода на експертизата доказателствени материали. В контекста на изложеното е допустимо вещото лице, при осъществяване на експертната си дейност, да извърши оглед на мястото, да направи своите технически отбелязвания, а оттам и обосновано да защити своите изчисления. Точно така е постъпил и експертът по основната и допълнителната автотехническа експертиза, който по задача на първоинстанционния съд, е посетил мястото на произшествието, извършил е оглед, направил е съответните замервания с рулетка и е дал заключение, че пряката видимост към мястото на удара е не по-малко от 180-200 метра, а отстоянието на пресечката преди [улица]в посока към центъра на града (с [улица]) е 174 м. до мястото на удара. Обосноваността на експертния извод, възприет от решаващите инстанции, не може да бъде отречена и поради обстоятелството, че допълнителния оглед от вещото лице бил извършен през деня, в светлата му част, а транспортното произшествие протекло вечерта. Обективно по делото е установено, че районът на произшествието е бил с добра видимост, обусловена от уличното осветление. Впрочем осветяването на участъка не се оспорва и от подсъдимия, който в обясненията си пред първоинстанционния съд също е заявил, че пътното платно е било осветено от уличното осветление. Следователно не може да се сподели доводът на касатора, че допълнителната автотехническа експертиза и в частност отговора, касаещ видимостта в пътния участък, е необоснован, тъй като този довод не намира обективна опора в доказателствените материали по делото. Неоснователно се претендира и другото твърдяно в касационната жалба нарушение – игнориране обясненията на подсъдимия и показанията на св. А. Я. и Д. С. във връзка с осъществените от страна на подсъдимия действия по оказване помощ на пострадалия. Както първоинстанционния съд (л. 78 от нохд № 1629/2014г. по описа на ОС-гр.Варна), така и въззивният съд (л. 51-52 от внохд № 133/2015г. по описа на ВнАС) подробно са аргументирали фактическия си извод, че след настъпване на транспортното произшествие подсъдимият К. е извадил тялото на пострадалия пешеходец изпод автомобила му и го е оставил на разделителната ивица. По този въпрос не само обясненията на подсъдимия са били възприети, но са оценени според действителното им съдържание показанията на св. А. Я. и Д. С., протоколите за разпит на които, са били ползвани при условията на чл. 373 във връзка с чл. 371, т.1 НПК. Друг е въпросът как реализираното от подсъдимия действие по изваждане на тялото на пострадалия изпод автомобила и изтеглянето му на безопасно място (разделителната ивица между двете платна) следва да се интерпретира на плоскостта на приложението на материалния въпрос най - вече с оглед претенцията за преквалифициране на деянието му в такова по чл. 343а във връзка с чл.343, ал.1, б.”в” от НК. Що се касае до обстоятелството, че подсъдимият е оказал помощ на пострадалия, като е помагал за качването му в линейката, то заявяването на същото, с основание е прието за защитна позиция. Разпитаните по делото очевидци на събитията, последвали произшествието, пресъздават различна фактическа картина по оказване помощ на пострадалия, включително и относно сигнализирането на тел.112 ( от св. Ф.) и качването на пострадалия в линейката от екипа на Бърза помощ, за което показанията им правилно са оценени като еднопосочни. Не е налице неяснота и противоречивост в мотивите на въззивното решение, изразила се, според касатора, в непреодолимо вътрешно противоречие относно поведението на пострадалия, както и в липса на отговор по въпросите относно дължимото от подсъдимия правомерно поведение при избиране скоростта на движение. Контролираната инстанция ясно и недвусмислено е обосновала фактическите си констатации относно: мястото на удара; видимостта на водача към пешеходеца, стоял неподвижно на разделителната ивица на пътното платно; насочеността на тялото му с лице към лентата за движение на водача; скоростта на движение на автомобила, останала непроменена по своята величина до момента, когато подс. К. задействал спирачната система на автомобила при внезапното навлизане на пешеходеца на пътното платно. Убедително е защитен и фактическия извод относно момента на възникване на опасността, а именно моментът, в който водачът е могъл безпрепятствено да възприеме стоящия на разделителната линия пешеходеца, насочен с лице и тяло в посока на лентата му за движение. Даден е и аргументиран отговор, че именно от този момент подсъдимият е следвало да предприеме дължимото по силата на чл. 20, ал.2, изр.1 ЗДвП поведение - да намали скоростта на движение до безопасна величина, така че да е във възможност да спре пред предвидимото препятствие, каквото в случая се явява пешеходец на пътя, в непосредствена близост до лентата за движение на автомобила. Действително, на л. 8 от мотивите си апелативният съд е посочил, че „подсъдимият не променил скоростта си на движение до такава, че да спре при наличната опасност за движението, каквато несъмнено е намиращия се на пътното платно пресичащ пешеходец”. Посоченото обаче съвсем не може да се интерпретира като вътрешна противоречивост в съдебния акт, тъй като е извадено от контекста на цялостната аргументация на съда, приел поначало, че пешеходецът се е намирал по средата на пътното платно, на разделителната ивица, обособяваща отделните платна за движение. Обстоятелството, че същата е била затревена и с широчина 1,65 м. (видно от протокола за оглед на местопроизшествието) не означава, че тя следва да се интерпретира като „разделителен остров”, на който е позволен престоят и преминаването на пешеходци. На първо място, съществената отлика между „остров на платното за движение” и „ разделителна ивица”, съгласно легалните им дефиниции в §1, т. 7 и т. 8 от ППЗДвП е площта, която те заемат на пътя. Докато „разделителната линия” е надлъжна част от пътя, то характерна особеност на „острова на платното за движение” е неговата ограниченост по площ, каквато в настоящия случай не е налице. Общото при тях е изводимата от закона забрана на тези места да се движат пътни превозни средства. Не се споделя довода на защитата, че щом е налице посочената забрана за движение на пътни превозни средства, то за пешеходците е налице право да престояват на разделителната ивица и следователно в конкретния случай пешеходецът се е намирал на място, приравняващо се на банкет, тротоар и всяко друго място, предназначено за преминаване на пешеходци. Извод в подобна насока противоречи на залегналите в раздел ХХІ на ЗДвП „Правила за движение на пешеходците” и в частност на изричната регламентация на задълженията им по чл. 108 от ЗДвП да се движат единствено по тротоара или банкета на пътното платно. Престоят на пешеходците пък е позволен на тротоарите, островите за безопасност или на местата, очертани с маркировка, а при липса на такива- на банкета. При това положение, с оглед установената фактология във връзка със заставането на пострадалия пешеходец на разделителната ивица, не може да се приеме, че същият се е намирал на място предназначено за пешеходци, в каквато насока претендира защитата. Отговорът на въпроса по-горе предопределя и отговора на въпроса за началния момент на възникване на критичната ситуация на пътя. В съответствие със съдебната практика, правилен е изводът на въззивната инстанция за това, че пешеходецът е станал опасност за движението към момента, в който е бил обективно видим за подсъдимия, а не от момента на внезапното му навлизане на пътното платно. Съгласно ТР № 28 по н.д. № 10/84г. на ОСНК, при определени обстоятелства, началния момент за възникване на опасността за движение възниква не в момента на възприемане на препятствието, а в по-ранен момент - когато пешеходецът още от тротоара или банкета се насочва към платното за движение и с поведението си, обективно видимо за водача, явно и очевидно показва, че във всички случаи ще пресече траекторията на движението му. При това разрешение е очевидно, че задължението на водача да отчете наличието на пешеходец на тротоара и неговото поведение и да съобрази скоростта си на движение, на още по-голямо основание е валидно в случаите, когато пешеходецът се намира на пътя, на място, което поначало не е предназначено за негов престой и преминаване. В такива случаи той всякога представлява опасност за движението, като степента на тази опасност е толкова по-висока, колкото пешеходецът е по-близко до лентата за движение на превозното средство. Непосредствената близост на пешеходец до лентата за движение на автомобила, когато пешеходецът не се намира на тротоара или банкета, несъмнено е обстоятелство, което следва да се отчете от водачите, като те следва да предприемат действия по свеждане на скоростта си на движение до безопасна величина, така че да преминат безпрепятствено покрай намиращия се на пътя пешеходец или, при необходимост, да спрат. Това задължение е безусловно и не отпада, когато пешеходецът не е демонстрирал по ясен начин намерението си да пресече траекторията на движение на автомобила. Поведението на пешеходеца, с което той обективира намерение за пресичане е от значение за отговорността на дееца единствено, когато пешеходецът е извън платното за движение /на тротоара или банкета/ или на платното за движение, но на такова място, което е предназначено за преминаване или престой на пешеходци (Р. № 359/2014 г. на ВКС по н. д. № 1129/2014 г., III н. о.). Следователно доколкото в настоящия случай пострадалият се е намирал на разделителната ивица на пътя, то поведението му неуказващо на намерение за пресичане не може да бъде прието за основание, оневиняващо подсъдимия. Подсъдимият е имал възможността да забележи на разстояние около 180 метра пешеходеца Б. Ш., намиращ се на тревната разделителна площ, разположена вляво по посока движението на автомобила. Пешеходецът е бил насочен с тяло и лице към лентата за движение на автомобила. Въпреки това водачът К. не предприел действия по намаляване на скоростта си на движение до безопасни параметри, така както му повелява правилото на чл.20, ал.2, изр.1 от ЗДвП - да реагира адекватно на опасност за движението, произтичаща от факторите на пътната обстановка. Касае се за предвидима от водача опасност за движението, като в тази насока въззивният съд е изтъкнал редица съображения, които се споделят като правилни от касационната инстанция и не е необходимо да бъдат преповтаряни. Независимо, че ударът е настъпил в опасната зона за спиране на превозното средство и, че подсъдимият е управлявал автомобила със скорост, която е била в границите на разрешената, от значение за преценка виновността на подсъдимия К. е обстоятелството, че пешеходецът е бил забелязан от разстояние по-голямо от опасната зона за спиране на автомобила и водачът е имал техническа възможност да спре преди мястото на удара или да намали скоростта на движение, така че да не допусне реализирането на транспортното произшествие с навлизащия внезапно по неговата траектория пешеходец. Предвид това доводите на защитата относно наличието на случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК не могат да бъдат споделени-като не е предприел действия за намаляване на скоростта или спиране още към момента на възникването на опасността /възприемането на пешеходеца, стоящ на разделителната ивица на пътя/, когато пострадалия пешеходец е бил извън опасната зона за спиране на автомобилът му, подсъдимият сам се е поставил в невъзможност да предотврати удара. Касационната инстанция споделя и с изводите на апелативния съд относно липсата на фактическо основание за преквалифициране деянието на подсъдимия по привилегирования състав на чл.343а във връзка с чл. 343, ал.1, б.”в” от НК. Оказаната от подсъдимия помощ на пострадалия - чрез изваждането му изпод автомобила и поставянето му на разделителната ивица, в конкретния случай, не може да се интерпретира като „всичко, зависещо от дееца за оказване помощ” на пострадалия, доколкото се касае до еднократно действие по преместване на тялото на пешеходеца, а не за действие обективно насочено към спасяването на живота му. В заключение, съдът е приложил правилно материалния закон, ангажирайки отговорността на подсъдимия за престъпление по чл. 343, ал.1, б.”в” от НК, вследствие на нарушение на правилото по чл. 20, ал.2, изр.1 от ЗДвП. На последно място, касационната инстанция не констатира и нарушения, свързани с индивидуализацията на наказанието, наложено на подсъдимия. Спрямо подсъдимия е наложено наказание „лишаване от свобода” в размер на 2 години с приложение на института на условното осъждане с петгодишен изпитателен срок и две години лишаване от право да се управлява МПС. Така определените наказания са справедливи, като съдът е отчел превеса на смекчаващите отговорността обстоятелства, включително и значителното съпричиняване на резултата от страна на пострадалия. Съобразени са младата възраст на подсъдимия, добрите му характеристични данни, оказаното съдействие за разкриване на обективната истина. Допълнително към смекчаващите отговорността обстоятелства следва да се съобрази и поведението на подсъдимия, насочено към извъждане тялото на пострадалия изпод автомобила и поставянето му на разделителната ивица. Внимателно и според действителното им съдържание са били обсъдени данните за предходните наказания на подсъдимия, налагани по административено-наказателен ред за нарушения на ЗДвП. Посочените в касационната жалба смекчаващи отговорността обстоятелства са съобразени от инстанциите по същество, като те обаче – нито по обем, нито по естеството си - могат да обосноват приложението на чл.55 НК, както и допълнително намаляване размера на наказанието. С оглед на изтъкнатото, не е налице фрапиращо несъответствие между наложеното наказание и обществената опасност на деянието и дееца, на приетите по делото смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл.36 от НК, поради което оплакването за явна несправедливост на наказанието, не може да се сподели. Предвид изложеното и като констатира неоснователност на наведените в касационната жалба доводи и на осн. чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 145/28.07.2015 г. на Варненски апелативен съд, постановено по ВНОХД № 133/2015 г. по описа на същия съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: