Р Е Ш Е Н И Е № 87 гр. София, 15.07.2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в откритото заседание на четиринадесети април две хиляди и шестнадесета година в състав: Председател: Светлана Калинова Членове: Гълъбина Генчева Геника Михайлова при секретаря Даниела Цветкова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 4451 по описа за 2015 г. Производството е по реда на чл. 290 - 293 ГПК. Допуснато е касационно обжалване е на решение № 513/ 20.03.2015 г. (поправено поради допусната очевидна фактическа грешка с решение № 948/ 15.05.2015 г.) по гр. д. № 1593/ 2014 г., с което Варненски окръжен съд: · частично потвърждава решение № 2168/ 23.04.2014 г. на Варнески районен съд, като отхвърля иска на М. Ф. П. срещу С. Ф. В. с правна квалификация чл. 30 ЗН за намаляване на дарствените разпореждания, извършени от Р. Д. П. в полза на С. Ф. В. с договори по н. а. № 65/ 10.07.1997 г. и по н. а. № 122/ 26.10.1998 г. поради погасителна давност и · изменя първоинстанционното решение в останалите части, а именно: 1. по иска на М. Ф. П. срещу С. Ф. В. с правна квалификация чл. 30 ЗН възстановява запазената част на М. Ф. П. от наследството на Ф. П. П., починал на 02.09.2011 г, установявайки че накърнението възлиза на 18 540. 11 лв, като отменя дарението на 1/ 2 ид. части от едно лозе в [населено място] по договор по н. а. № 122/ 26.10.1998 г., извършено от Ф. П. П. в полза на С. Ф. В. и като намалява с 495 511/ 4 755 000 ид. части дарението на един апартамент в [населено място] по договор по н. а. № 65/ 10.07.1997 г., извършено от Ф. П. П. в полза на С. Ф. В.; 2. допуска до делба лозето и постройката в него при квоти 1/ 4 идеални части за М. Ф. П. и 3/ 4 ид. части за С. Ф. В. и 3. допуска до делба апартамента при квоти 991 022/ 9 510 000 ид. части за М. Ф. П. и 8 518 978/ 9 510 000 ид. части за С. Ф. В.. Обжалването е допуснато с определение № 10/ 08.01.2016 г. при основанията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите: 1. От кой момент започва да тече погасителната давност по иска с правна квалификация чл. 30 ЗН, когато наследството е открито към дата, в която титулярът на правото по чл. 30 ЗН е поставен под ограничено запрещение, запрещението не е вдигнато към предявяването на иска, дареният имот е бил в режим на съпружеска имуществена общност (СИО), а дарители по договора са наследодателят и попечителят? И 2. Следва ли въззивният съд да базира фактическите си констатации на заключение на повторна експертиза, ако в определението, с което я е допуснал, не е обосновал кое от изключенията на чл. 266, ал. 2 и 3 ГПК преодолява забраната на чл. 266, ал. 1 ГПК? Касаторът М. П. се оплаква, че въззивното решение е неправилно в частта, с която е отхвърлен искът с правна квалификация чл. 30 ЗН за възстановяване на запазената част от наследството на нейната майка Р. Д. П., поради това, че е накърнена с два договора за дарение в полза на ответницата С. Ф. В. по н. а. № 65/ 10.07.1997 г. и по н. а. № 122/ 26.10.1998 г. на апартамент и лозе в [населено място], притежавани от родителите й в режим на СИО, поради нарушение на материалния закон (чл. 115, б. б. „б“ и „е“ ЗЗД). Касаторът М. П. се оплаква, че въззивното решение е неправилно и в частта, с която е уважен искът с правна квалификация чл. 30 ЗН за възстановяване на запазената част от наследството на нейния баща Ф. П. П. поради това, че е накърнена със същите два договора за дарение. Въвежда следните касационни основания: 1. Остойностяване на активите в масата по чл. 31 ЗН по метод от заключението на повторна съдебно-оценителна експертиза, който въззивният съд не е следвало да възприема (нарушение на чл. 202 ГПК). 2. Запазената й част въззивният съд е попълнил с т. нар. „свободно имущество“ от наследството на Ф. П. (извън дареното с двата договора) – нарушение на чл. 33 ЗН. 3. Въззивният съд е бил длъжен, но не е приложил чл. 36 ЗН, предпоставките на които са били установени. Касаторът С. В. също се оплаква, че въззивното решение е неправилно в частта, с която е уважен искът с правна квалификация чл. 30 ЗН. Въвежда следните касационни основания: 1. Съществено нарушение на чл. 266, ал. 1 ГПК и на чл. 254, ал. 1 ГПК при допускането на повторно заключение на тройната съдебно-оценителна експертиза. 2. Противоречие с материалния закон (чл. 31, изр. 2 ЗН), последица от съществено нарушение на съдопроизводствените правила (въззивният съд е отказал да кредитира показанията на свидетелите П. и М., които доказват извършени от родителите дарения в полза на сестра й М. П. над обичайните). Всеки касатор възразява, че жалбата на насрещната страна е неоснователна. По въпросите, по които обжалването е допуснато, настоящият състав на Върховния касационен съд дава следните отговори: 1. Основанието за спиране на погасителната давност по чл. 115, б. „б“ ЗЗД е осъществено, когато наследството е открито към момент, в който титулярът на правото по чл. 30 ЗН е поставен под ограничено запрещение, дареният имот е бил в режим на съпружеска имуществена общност, а дарители по договора са наследодателят и попечителят. Погасителната давност започва да тече от момента, в който настъпи основание за прекратяване на попечителството, стига тогава да не се осъществява или да не се е осъществило друго основание за спиране или прекъсване на давността. Основанието за спиране по чл. 115, ал. 1, б. „е“ ЗЗД настъпва, когато към прекратяване на попечителството титулярът на правото по чл. 30 ЗН продължава да е под ограничено запрещение и до назначаването на новия попечител е изтекъл определен период от време. Мотивите за това са следните: С уредбата на основанията за спиране на погасителната давност законодателят е съобразил, че срокът поражда правно действие, само ако носителят на упражненото право може да упражни своето право на иск. Когато запазената част на титуляра на потестативното право е накърнена с дарение на недвижим имот, обект на съпружеска имуществена общност, и попечител на поставения под ограничено запрещение е единият от двамата дарители, а другият е наследодателят, упражняването на правото на иск по чл. 30 ЗН влиза в противоречие с волята на попечителя, изразена при сключването на договора. Чрез акта на даряване съпрузите са спазили изискването на закона да се разпоредят съвместно с имота, обект на СИО (чл. 13, ал. 3 СК от 1968 г., чл. 22, ал. 2 СК от 1985 г. и чл. 24, ал. 3 СК от 2009 г.). Не следва да се очаква от такъв попечител да упражни правото на иск по чл. 30 ЗН съвместно с неговия титуляр, като изрази съгласие за това, което влиза в противоречие с неговата воля, изразена със сключването на договора за дарение. Следователно в периода, докато трае попечителското правоотношение, не следва да се очаква да бъдат спазени изискванията на чл. 4, ал. 2 ЗЛС и чл. 28, ал. 2 ГПК. Няма и законово основание да се приеме, че попечителско правоотношение не съществува, когато попечителят не изпълнява законовите си задължения към поставения под ограничено запрещение (чл. 122, ал. 2 СК от 1985 г, а сега чл. 168, ал. 2, вр. чл. 164, ал. 2 СК от 2009 г). Зачитането на посочените обстоятелства осъществява предпоставките на чл. 46, ал. 2, изр. 1 ЗНА, като налагат при иска по чл. 30 ЗН да се приложи по аналогия основанието на чл. 115, ал. 1, б. „б“ ЗЗД. Давност не тече и когато основанието за прекратяване на попечителското правоотношение изисква назначаването на нов попечител (напр. смърт на попечителя, поставянето му под запрещение, развод на попечителя с поставения под запрещение), а е свързано с време назначаването на нов попечител, включително временен (чл. 159, ал. 1, изр. 2 СК от 2009 г.). През този период лицето, което продължава да е поставено под ограничено запрещение, няма назначен попечител. Осъществява се основанието за спиране на чл. 115, ал. 1, б. „е“ ЗЗД. 2. Допустимо е въззивният съд да базира своите фактически констатации в решението на заключение на повторна експертиза, въпреки че тя е допусната в нарушение на процесуалните правила, включително и на чл. 266, ал. 1 и чл. 254, ал. 1, изр. 1 ГПК. Допуснатото процесуално нарушение е негодно да се отрази на правилността на въззивното решение (не е съществено по смисъла на касационното основание от чл. 281, т. 3, пр. 2 ГПК). Въззивното решение е неправилно поради необоснованост (касационно основание по чл. 281, т. 3, пр. 3 ГПК), тогава когато въззивният съд е възприел релевантния факт според заключението на повторната експертиза, но заключението е необосновано или се опровергава от останалите събрани доказателства. Мотивите за това са следните: Предпоставките съдът да допусне повторно заключение произтичат от чл. 200 и 201 ГПК. Те са следните: 1) оспорване на заключението, докато трае изслушването и 2) необоснованост на основното заключение или възникнало съмнение за неговата правилност. С. анализ на разпоредбите на чл. 200 и чл. 201 с чл. 195, ал. 1 ГПК налагат следните изводи: 1) законът изключва възможността повторното заключение да бъде допуснато по инициатива на съда (служебно) и 2) законът обвързва възможността за оспорване на заключението с преклузивен срок – до приемане на заключението. Изложеното налага следните изводи откъм правилата на глава ХХ ГПК: 1) само при оплакване в жалбата е допустимо въззивната инстанция да допусне повторната експертиза, отказана от първостепенния съд и 2) забраната на чл. 266, ал. 1 ГПК преодолява единствено изключението от чл. 266, ал. 3 ГПК – възможността за повторна експертиза е осуетена поради процесуално нарушение, допуснато от първостепенния съд. Въззивната инстанция няма правомощието да допусне повторната експертиза, дори когато установимия чрез основното заключение факт е свързан с приложението на императивна материално-правна норма. Правилното приложение на императивните материално-правни норми съдът е длъжен да гарантира, но чрез липсата на оспорване на основното заключение страните се съгласяват, че фактът в хипотезиса на императивната материално-правна норма е такъв, какъвто заключението сочи. Следователно възможността въззивният съд да го възприеме различно произтича само от чл. 202 ГПК, но не и от възможността сам (служебно) да допусне повторно заключение. Релевантният факт, обследван в основното заключение, вече е настъпил, а повторното заключение е способ за проверка на събраните за него доказателства чрез основното заключение. Следователно забраната на чл. 266, ал. 1 ГПК преодолява единствено изключението от чл. 266, ал. 3 ГПК – възможността за повторна експертиза е осуетена поради процесуално нарушение, допуснато от първостепенния съд. Според нормативното тълкуване на чл. 269, in fine ГПК, извършено с т. 3 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. па тълк. д. № 1/ 2013 г. ОСГТК на ВКС, следва да се приеме, че оплакване срещу отказа на първоинстанционният съд да допусне изслушването на повторна експертиза има, когато: 1) във въззивната жалба е въведено оплакване за допуснато процесуално нарушение или 2) във въззивната жалба се твърди необоснованост на първоинстанционното решение откъм фактическите констатации, базирани на основното заключение. За да допусне повторната експертиза, въззивната инстанция следва да констатира изключението на чл. 266, ал. 3 ГПК. По този въпрос тя дължи да се произнесе с определение в закрито съдебно заседание или в откритото, ако прецени, че е необходимо да изслуша и устните обяснения на страните (чл. 267 ГПК). Чл. 254, ал. 1 ГПК намира приложение и във въззивното производство (арг. от чл. 273 ГПК). Тя задължава въззивният съд да мотивира определението, с което допуска повторната експертиза, когато становищата на страните по този въпрос са противоречиви. Противоречието е възможен резултат от становищата на страните пред първата инстанция, във въззивната жалба и писмения отговор (включително по въпроса за обосноваността на първоинстанционното решение) или в устните обяснения пред въззивния съд. Следователно са възможни множество процесуални нарушения в действията на въззивния съд по допускане и изслушване на повторната експертиза. Тези нарушения са негодни да засегнат правилността на въззивното решение. След като чл. 202 ГПК допуска възможността съдът да не възприеме основното заключение, той може да направи това сам или възприемайки повторното заключение на експертиза, която е допуснал в нарушение на процесуалните правила. Следователно въззивното решение е неправилно, тогава когато въззивният съд е възприел релевантния факт според заключението на повторната експертиза, но заключението е необосновано или се опровергава от останалите събрани доказателства (касационно основание по чл. 281, т. 3, пр. 3 ГПК). Настоящият състав на Върховния касационен съд, като разгледа жалбата и провери въззивното решение според изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира за основателна по следните съображения: Делото е образувано по следните искове на касатора М. П. срещу касатора С. В.: · за възстановяване на запазените части на М. П. от наследствата на родителите на страните Р. Д. П., починала на 26.06.2000 г. и Ф. П. П., починал на 02.09.2011 г. поради това, че са накърнени с два договора по н. а. № 65/ 10.07.1997 г. и по н. а. № 122/ 26.10.1998 г., с които родителите са дарили на С. В. апартамента и лозето в [населено място], притежавани в режим на СИО и · за делба на тези имоти, включително постройката в лозето. Касаторът С. В. е оспорила исковете по чл. 30 ЗН с възраженията, че: · искът за намаляване на запазената част от наследството на Р. Д. П. е погасен по давност; · запазената част и от двете наследства не е накърнена, включително поради това, че родителите на страните са дарили средствата, с които е изплащан ипотечен кредит в обезпечение на цената на жилището, придобито по договор № 4566/ 27.11.1981 г. от М. П., както и средствата за нейните прехрана, лечение на психичното й заболяване (шизофрения параноидна форма). · в условията на евентуалност упражнява и правото на избор по чл. 34 ЗН с искане възстановяването на накърнената част да се извърши от дарения имот по втория договор (по н. а. № 122/ 26.10.1998 г.). Касаторът С. В. е оспорила и исковете за делба с възраженията, че е придобила имотите на основание двата договора за дарение. По иска с правна квалификация чл. 30 ЗН за възстановяване на запазената част на М. П. от наследството на нейната майка Р. П.. Въззивният съд е приел, че страните са сестри и единствени наследници на своите родители, като тяхната майка е починала на 26.06.2000 г., а баща ИМ - на 02.09.2011 г. Приел е, че с договора по н. а. № 65/ 10.07.1997 г. родителите са дарили на дъщеря си С. В. апартамента в [населено място], а с договора по н. а. № 122/ 26.10.1998 г. – лозето със сезонната постройка. Дарените имоти са били в режим на СИО. Приел е, че упражненото с иска право по чл. 30 ЗН по отношение на наследството от майката е възникнало в полза на М. П. на 26.06.2000 г. и се ползва с общия 5-годишен срок на погасителната давност (чл. 110 ЗЗД). При събраните доказателства, че към тази дата, начална за давностния срок, М. П. е поставена под ограничено запрещение и за неин попечител е назначен баща й, въззивният съд е приел за осъществено основанието за спиране по чл. 115, ал. 1, б. „б“ ЗЗД. Разрешението е в правилното приложение на материалния закон и съответства на отговора на процесуалноправния въпрос. Касационната инстанция намира, че следващите действия на въззивния съд по този иск по чл. 30 ЗН са незаконосъобразни, а оплакванията за това в касационната жалба на М. П. – основателни. Въззивният съд е приел, че за неин попечител в релевантния период първоначално е бил назначен баща й Ф. П. (от 26.06.2000 г. до 01.03.2007 г.) а след това – синът й Б. С. Ж. (от 01.03.2007 г. до предявяването на исковете на 21.03.2012 г.). Въззивният съд е обсъдил два официални свидетелстващи документа (удостоверенията на лист 22 и на лист 160) в смисъл, какъвто не произтича от тяхната материална доказателствена и без да съобрази останалите доказателства от значение за попечителското правоотношение. Двете удостоверения засвидетелстват само кои са попечителите на М. П. в релевантния период, но не и периода на съществуване на попечителските правоотношения, нито основанието за прекратяване на това с Ф. П.. Други документи по делото сочат, че Ф. П. е назначен за попечител на дъщеря си при особеното основание на чл. 128, ал. 2, изр. 2 СК от 1985 г, но е починал на 02.09.2011 г. Неговата смърт е основание за прекратяване на попечителското правоотношение. От основанието на чл. 116, б. „б“ ЗН следва, че в периода от 26.06.2000 г. до 02.09.2011 г. погасителна давност по този иск по чл. 30 ЗН не тече, а от друга страна периодът от 02.09.2011 г. до 21.03.2013 г. е недостатъчен, за да осъществи изискванията на чл. 110 ЗЗД. Изяснено е също така, че следващият попечител на М. П. е Б. Ж., като за него основанието на чл. 116, б. „б“ ЗЗД не се прилага. Така в тежест на ответницата по иска С. В. е било да докаже различно основание за прекратяване на попечителското отношение с Ф. П. от неговата смърт, а ако то е изисквало и определен период от време за назначаването на Б. Ж. за попечител на своята майка – и това, че е осъществено преди 21.09.2006 г. (с оглед основанието за спиране по чл. 115, б. „е“ ЗЗД). Такива указания не е дала никоя от двете инстанции по същество. Въззивният съд ги е дължал поради това, че институтът на погасителната давност е съставен от императивни разпоредби, които проявяват връзката между материалното право и гражданския процес. Следователно въззивният съд е бил длъжен да обезпечи правилното приложение на чл. 115, б. „б“ и б. „е“ ЗЗД. А. е от чл. 4 КРБ, която обикновеният законодател провежда чрез принципа за законност в гражданския процес (така и т. 2 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/ 2013 г. ОСГТК на ВКС). Основният принцип следва да проведе и касационната инстанция без значение, че оплакванията в жалбата от М. П. не включват оплакване за допуснатото съществено процесуално нарушение. Въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която този иск по чл. 30 ЗН е отхвърлен като погасен по давност (чл. 293, ал. 3 ГПК). При новото разглеждане на делото в определението по чл. 267 ГПК другият състав на въззивния съд е длъжен да укаже за пропуснатите от касатора С. В. възможности да докаже посочените по-горе обстоятелства (чл. 293, ал. 3 ГПК). Той следва да укаже на ответницата С. В. също така възможността да докаже, че към своята смърт Р. П. е притежавала и друго имущество (извън имотите, дарени с двата договора и четирите ниви) на стойност достатъчна, за да удовлетвори запазената част на М. П. от наследството на своята майка. Тези указания са също дължими поради това, че и те са спестени в доклада, извършен от първата инстанция (нарушение на чл. 146, ал. 2, вр. ал. 1, т. 5 ГПК). Изводът произтича от чл. 273 ГПК и не противоречи на т. 2 от цитираното вече тълкувателно решение. Това е така, защото първоинстанционното решение е било обжалвано от касатора М. П. в частта, с която искът по чл. 30 ЗН е отхвърлен. Съответно на интереса от обжалване, въззивната й жалба не съдържа оплаквания за нарушения, които засягат чуждата (на ответника) възможност за доказване. От друга страна, първоинстанционното решение е удовлетворявало като резултат касатора С. В.. Тя е нямала интерес да го обжалва, включително да се оплаква за допуснати нарушения по отхвърления иск. Нейната въззивна жалба е била срещу останалите части на първоинстанционното решение. Писменият й отговор е съдържателно производен от оплакванията за друго във въззивната жалба на М. П.. В него също не следва да очакват оплаквания по спестените указания от първоинстанционния съд. По иска с правна квалификация чл. 30 ЗН за възстановяване на запазената част на касатора М. П. от наследството на нейния баща Ф. П.. За да определи размера на тази разполагаема част и размера на тази запазена част, въззивният съд е пристъпил към образуване на масата по чл. 31 ЗН. Приел е, че в деня на смъртта на Ф. П. неговото наследство включва 1/ 3 ид. части от четирите земеделски имота, които на основание земеделска реституция и делба са били лична собственост на починалата негова съпруга (чл. 21, вр. чл. 20 СК от 1985 г. и чл. 9, ал. 1, вр. чл. 5 ЗН). Към този актив въззивният съд е добавил 1/ 2 ид. части от дарените имоти по двата договора по нотариален акт. Въззивният съд е отказал да приеме, че на основание чл. 31, ал. 2 ЗС в масата за определяне на разполагаемата и на запазената част от наследството на Ф. П. следва да прибави и други дарения. Касаторът С. В. е твърдяла такива да са извършвали нейните родители чрез даряването на суми, с които са погасявани ипотечните задължения на нейната сестра (касаторът М. П.) и са разходвани за нейната прехрана и медикаментозно лечение. В правилното приложение на чл. 154 ГПК въззивният съд е поставил доказването на тези дарения в тежест на касатора С. В., ответник по исковете по чл. 30 ЗН (аргумент от чл. 31 ЗН). След това е пристъпил към обсъждане на събраните за тях доказателства. Съобразил е, че за провеждането на тежестта С. В. е ангажирала гласни доказателства чрез разпит на свидетелите Й. П. и В. М.. В правилното приложение на чл. 165, ал. 1, вр. чл. 164, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК е установил, че свидетелските показания са допустими. Архивите на Д. по ипотечния кредит, отпуснат за покупката на собственото жилище на М. П. в [населено място], к-с „П.“ с договор № 4566/ 27.09.1981 г. са били унищожени поради изтичане на срока за тяхното съхранение. За действителността на даренията на средства за храна и медикаменти законът не изисква писмена форма, а ответницата С. В. не твърди някое от тях да е надхвърляло 5 000 лв. В обжалваното решение въззивният съд е посочил, че не кредитира показанията на тези свидетели. Мотивирал се е с това, че съдържат само косвени възприятия за отношенията на М. П. и нейните родители и не доказват относимите факти. Посочил е допълнително, че в релевантния период доходите на М. П. от наеми на собственото й жилище, инвалидна пенсия и добавки към нея, са били достатъчни, за да покрият изцяло нейните нужди, включително задълженията по ипотечния кредит. Съобразил е и това, че към окончателното погасяване на ипотечния кредит ищцата М. П. е била в брак. След това е обобщил, че С. В. не е провела доказателствената тежест по установяване на изгодните за нея твърдения за дарения на суми в полза на нейната сестра. Касационната инстанция намира, че обжалваното решение е обосновано. Показанията на П. и М. действително не установяват релевантните факти. Не представлява процесуално нарушение и не води до необоснованост допуснатата от въззивния съд непрецизност в изказа на обжалваното решение. Макар да е посочил, че отказва да ги кредитира, въззивният съд е обсъдил показанията на свидетелите П. и М., констатирал е, че са достоверни, но не провеждат необходимото (пълно) доказване на твърденията на касатора С. В.. След това е пристъпил към остойностяване на масата по чл. 31 ЗН при стойности на активите от имуществото в нея по време на откриване на наследството на Ф. П. и според фактическото положение на имотите, дарени на С. В., към момента на сключването на всеки от двата договора. Стойностите е възприел по вариант от заключение на повторна (тройна) съдебно-техническа експертиза, допусната във второинстанционното производство. Действително въззивният съд е допуснал повторната експертиза в нарушение на чл. 266, ал. 1 ГПК. Действията на първоинстанционния съд по приемане на основното заключение и отказа да допусне повторно заключение за остойностяване на всички активи в масата по чл. 31 ЗН са били съобразени с преклузията от чл. 200, ал. 3 ГПК по искането от касатора М. П.. В определението по чл. 267 ГПК въззивният съд е нарушил и чл. 254, ал. 1, изр. 1 ГПК. Противоречивите становища на страните по доказателственото искане са проявени във въззивната жалба на М. П. и писмения отговор на С. В.. Допуснатите процесуални нарушения обаче са негодни да се отразят на правилността на въззивното решение. Въззивният съд е изложил подробни мотиви по приложения от него метод на пазарните аналози, чрез който е определил пазарните стойности на активите в масата по чл. 31 ЗН. Обстоятелството, че за това се е възползвал от вариант на заключението на повторната експертиза, не извежда необоснованост. Приложеният метод съответства на материалноправните изисквания на чл. 31 ЗН, а въззивният съд е изложил подробни мотиви за възприетите от него пазарни стойности на активите. След като чл. 202 ГПК му предоставя възможността и сам да съобрази особеностите на пазара към релевантния момент, въззивният съд има възможността да се възползва и от заключението на повторната експертиза, въпреки допуснатите процесуални нарушения. Неоснователни са оплакванията в касационната жалба на С. В., че нарушенията на чл. 266, ал. 1 ГПК и на чл. 254, ал. 1 ГПК са достатъчно основание за отмяна на въззивното решение. Неоснователно е и оплакването в касационната жалба на М. П., че при остойностяването на активите въззивният съд е следвало да съобрази други варианти. Въззивният съд е посочил, че в останалите зададени по делото варианти на оценяване на активите са ползвани неотносими методи (приходен – приложим за търговски обекти и такива със смесено предназначение и вещен – приложим за сгради с обществено предназначение и за незавършени обекти). Така въззивният съд е приел следните пазарни стойности на активите в масата по чл. 31 ЗН от наследството на Ф. П.: · на апартамента (дарението по н. а. № 65/ 10.07.1997 г.) - 95 100 лв.; · на лозето, заедно с постройка (дарението по н. а. № 122/ 26.10.1998 г.) – 27 170 лв. и · на четирите ниви – общата стойност 16 544 лв. След това е определил т. нар. свободно имущество на наследодателя Ф. П. (това, което не е обект на двете дарения), на стойност 5 514 лв, зачитайки неговия дял от наследството на починалата съпруга (чл. 9, ал. 1, вр. чл. 5, ал. 1 ЗН). На основание чл. 5, ал. 1 ЗН е остойностил и наследствения дял на касатора М. П. – 2 757. 33 лв. В правилното приложение на чл. 31 ЗН е приел, че масата на наследството се формира от 1/ 2 от стойността на имотите, предмет на двата договора за дарение (47 550 лв. + 13 585 лв.) и от стойността на свободното имущество на наследодателя (5 514 лв.). Получил е сумата 63 892. 33 лв. като обща стойност на масата. Приложил е правилно чл. 29, ал. 1 ЗН, съгласно която запазената част на низходящите е 2/ 3 от имуществото на наследодателя (на стойност 63 892. 33 лв.). Така запазената част на касатора М. П. е 1/ 3 от тази стойност (21 297. 44 лв), а разполагаемата част на Ф. П. е също 1/ 3 от тази стойност (21 297. 44 лв) и в този размер е превишена с извършените дарения. След това е съпоставил стойността на полученото имущество (2 757. 33 лв.) с превишението (21 297. 44 лв.), за да направи извода, че запазената част на касатора М. П. е накърнена с 18 540. 11 лв. Неоснователно е касационното оплакване на М. П., че нейната запазена част въззивният съд е попълвал от свободното имущество на наследодателя. Напротив, на основание чл. 33 ЗН въззивният съд е извършил възстановяването на накърнената част от запазената част, като е пристъпил към най-близкото по време дарение спрямо датата на откриване на наследството на Ф. П. – това по договора по нотариален акт № 122/ 26.10.1998 г. Съобразил е, че то следва да бъде отменено до подарената от наследодателя 1/ 2 ид. част от лозето и сезонната постройка в него на обща стойност 13 585 лв. поради това, че накърнението от 18 540. 11 лв. го надвишава. За разликата от 4 955. 11 лв. = 18 540. 11 лв. – 13 585. 00 лв. е преминал към възстановяване чрез намаляване на подарената от наследодателя 1/ 2 ид. част от апартамента с договора по нотариален акт № 65/ 10.07.1997 г., оценена на 47 500 лв., съобразявайки че и това дарение следва да отмени съответно с 495 511/ 4 755 000 лв. В случая, законовият ред е съвпаднал с упражненото от касатора С. В. право на избор (чл. 34, изр. 1 ЗН). Нейното искане е при възстановяването на накърнената част от запазената част на М. П. да се започне от дарението на лозето и сезонната постройка в него. Касационната инстанция намира обаче, че по касационното оплакване на С. В. за нарушение на чл. 36 ЗН въззивното решение следва да бъде отменено и в частта по иска по чл. 30 ЗН за възстановяване на запазената част на М. П. от наследството на Ф. П.. Изводът е производен от това, че в частта, с която въззивният съд е отхвърлил другия иск по чл. 30 ЗН, то е неправилно и подлежи на отмяна, а делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав. При новото разглеждане въззивният съд следва да извърши преценка за предпоставките на чл. 36 ЗН общо и в зависимост изхода на спора по другия иск по чл. 30 ЗН. Това е така, доколкото двете разпореждания родителите на М. П. извършват в полза на С. В. с два договора, но дарени по тях са цели имоти. При новото разглеждане на делото въззивният съд е длъжен да приеме, че запазената част на М. П. от наследството на нейния баща Ф. П. е накърнена с 18 540. 11 лв. Тази част от въззивното решение не е обусловена от изхода на спора по другия иск по чл. 30 ЗН. По отношение на начина, по който следва да се извърши възстановяването на накърнението на запазените части на М. П. от наследството на двамата й родители, въззивният съд следва да съобрази разрешението на материално-правния въпрос по приложението на чл. 34 и чл. 36 ЗН, дадено с решение № 104/ 24.06.2015 г. по гр. д. № 5871/ 2014 г. ВКС, ГК, I-во отделение. Въззивното решение следва да бъде отменено и в частта, с която са уважени исковете за делба на дарените имоти. Те са предявени под положително процесуално условие – уважаването на поне единия от двата иска по чл. 30 ЗН. С решение № 948/ 15.05.2015 г. по гр. д. № 1593/ 2014 г. Варненски окръжен съд е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в своето решение № 513/ 20.03.2015 г. относно квотите на касаторите в лозето и сезонната постройка в него. Тази част от решението по чл. 247 ГПК е част от основното решение. При тези мотиви, съдът Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 513/ 20.03.2015 г. (поправено при очевидна фактическа грешка с решение № 948/ 15.05.2015 г.) по гр. д. № 1593/ 2014 г. на Варненски окръжен съд. ВРЪЩА делото на друг състав на Варненски окръжен съд, като при новото разглеждане въззивният съд е длъжен да съобрази дадените указания по прилагането и тълкуването на закона. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.