Р Е Ш Е Н И Е
№ 66
гр. София, 07 април 2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА
СПАС ИВАНЧЕВ
при секретар Мира Недева, при становището на прокурора Пенка Маринова, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 100 по описа за 2017г.г.
Производството по реда на чл.346 ал.1 и сл. от НПК е образувано по касационен протест от прокурор при Апелативна прокуратура – Варна и касационна жалба на частни обвинители и граждански ищци срещу решение № 252 от 28.11.2016г. по ВНОХД № 276/2016г. по описа на Варненски апелативен съд.
В протеста и допълнение към него се оспорва оправдателната присъда и потвърдителното решение, като се изтъкват доводи за допуснато нарушение на процесуалните правила, изразила се във фактическа липса на мотиви по съществени въпроси от предмета на доказване.
Акцентира се на липса на доказателствен анализ на показанията на св.А., С.,А. и М., при наличие на такъв само за св.Вл.Х.. Обвинителят се насочва към липсата на коментар на въззивната инстанция относно показанията на св.М. и направеното пред него признание от подс.А., споменал задържане за убийство в [населено място], обстоятелство, което не е било известно на полицейските служители от РУ-МВР „Меден рудник“ поне за мястото на престъплението.
По отношение на показанията на св.А. А. въззивната инстанция според обвинителя не била изложила ясни съображения защо приема, че неговите показания са непоследователни и неубедителни. Показанията на св.С. се отбелязват бегло , а тези на св.А. не били коментирани.
Прокурорът твърди, че е неправилно посочването, че ВДС по делото представляват само запис на оперативни беседи и разговори по телефона, при които св.Х. преразказва показанията си за извънсъдебни признания на подс.А., тъй като има и запис на разговор, при който този подсъдим прави директно извънсъдебно признание, протокол от 06.12.2011г., разговор № 3.
Според протеста, въззивната инстанция едностранчиво е разгледала писмените доказателства относно местоположението на подсъдимите в процесния период, с отделна преценка, без да се търси взаимната им връзка и да се съпоставят с гласните доказателства по делото. Съгласявайки се с тезата,че подсъдимите не са се придвижвали с един автомобил, прокурорът навежда довод за придвижване на подс.А. с друг автомобил. В тази връзка оспорва липсата на разпит на А. К. в качеството на свидетел, както и липса на анализ относно проведени два разговора в клетка № 4413 рано сутринта след деянието от подс.А..
На четвърто място прокурорът възразява срещу липса на анализ на поведението на подсъдимите след деянието- подс.А. извършва кражба на златни накити и се премества в С., подс.А. престава да посещава [населено място], посещението на първия подсъдим в районното полицейско управление в [населено място] и обажданията му номера 166 и 150. Прокурорът отчита и липса на анализ в опитите на близки на подсъдимите да въздействат на св.Х. да промени показанията си.
Като второ нарушение на процесуалните правила се изтъква ограничаване на правото на прокурора да докаже своята теза, със заличаването на А. К., като не били положени всички усилия за неговия разпит. Оспорва отказа на въззивната инстанция да уважи искане за разпит на сина на св.С. Д., както и събиране на писмени доказателства за реалния ползвател на телефонен номер, чийто притежател е именно св.Д. до 2015г., с който подс.А. е разговарял сутринта след деянието. Според прокурора следвало да се изясни дали този номер не е ползван от друг човек и отговорът на този въпрос би бил окончателен относно това дали подсъдимите са поддържали контакт в периода около извършване на деянието.
В заключение държавният обвинител иска отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция.
Частните обвинители и граждански ищци М. К. и Я. З. също са останали недоволни от решението и са подали касационна жалба чрез повереника си. В нея се релевират доводи за съществено нарушение на процесуалните правила, а оттам и неправилно приложение на материалния закон.
В допълнение се сочи превратно тълкуване на доказателствената съвкупност, писмените данни относно местонахождението на подсъдимите са били разгледани едностранчиво, не била изследвана взаимовръзката между отделните факти и съпоставката на писмените с гласните доказателства.
Сочи се пълна липса на разбор на действията и поведението на обкръжението на двамата подсъдими и лично на тях(трайното установяване на подс.А. в [населено място], а подс.А. прекратява редовните до този момент посещения в [населено място]). Липсва анализ на причините за обажданията на подс.А. на телефони 150 и 166, подминава се причината, която кара близките на подс.А. да се опитат да повлияят на показанията на св.В.Х., извършеният анализ не бил интерпретирал доказателствата заедно и поотделно, като след това се извърши преценка за даването на вяра и в какъв обем трябва да се направи това.Коментарът на въззивната инстанция за показанията на свидетелите М., А.,С., А. и Х. бил оскъден и шаблонен, в аспект на неубедителност на тези показания. Частните обвинители твърдят, че преценката на експлоатираните специални разузнавателни средства и съответно изготвените ВДС е аналогична. Според тях внимание следва да се обърне на факта, че подс.А., който прави признание, както и на мястото на св.В.Х. в тези ВДС.
В заключение се твърди, че е недопустимо анализът на доказателствата да бъде повърхностен и формален, което води до порок при изграждане на вътрешното убеждение на съдебния състав и до неправилно приложение на закона.
Заявява се, че има преповтаряне на мотивите на съда от първата инстанция и като цяло позоваване на една грешно възприета фактическа обстановка. Настоява се, че мотивите не са същински, доколкото те само възпроизвеждат тези на съда от първата инстанция. Според частните обвинители формалното присъствие на мотиви е равносилно на липсата им, което съставлява процесуално нарушение от категорията на абсолютните такива.
Иска се отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане на съда от въззивната инстанция за правилно приложение на закона.
Прокурорът от ВКП в съдебното заседание поддържа протеста по изложените в него съображения. Акцентира и подкрепя становището за липса на пълен и обективен анализ на доказателствата, в което вижда нарушение на чл.13 и чл.107 от НПК. Заличаването на допуснатия по искане на обвинението свидетел определя също като съществено процесуално нарушение. Твърди, че в този смисъл е и отменителното решение на ВКС,3-то н.о., в което е указано да бъдат детайлизирани някои фактически констатации с оглед безспорното установяване на авторството на деянието. Прокурорът от ВКП подкрепя и доводите в касационната жалба на частните обвинители, като моли да атакуваното въззивно решение да бъде отменено , а делото се върне за ново разглеждане от друг състав на Варненския апелативен съд.
Частните обвинители и граждански ищци, редовно призовани не се явяват, не се представляват. Представена е молба, с която се поддържат доводите от касационната им жалба.
Подсъдимите, редовно призовани, се явяват лично, представляват се от защитници. Защитата на подс.А. твърди, че обвинението е разполагало с достатъчно време да призове заличеният свидетел, чийто показания били без значение за правилното решаване на делото. Авторството не е доказано според защитата по категоричен начин, съгласно изискванията на НПК. На мястото на извършване на престъплението липсвали следи от двамата подсъдими, липсвал също така и мотив. Непредявяването на веществените доказателства е изключително съществено процесуално нарушение, допуснато от първия момент на наказателното производство и останало непоправено. Имало съществени противоречия между посочения в обвинителния акт час на извършване на деянието, с което е нарушен чл.246, ал.2 от НПК. Защитата твърди, че предвид приетия от съда час, различен от този в обстоятелствената част на обвинителния акт, съобразно ТР № 2/2002г. на ОСНК на ВКС това разминаване не може да бъде основание за постановяване на осъдителен съдебен акт, като делото следва да бъде прекратено. Неправилно съдът е обосновал с показанията на петима свидетели, които не били очевидци, беседите, проведени с тях, не следва да се ценят като доказателства по реда на НПК. Присъдата не следва да се основава само на самопризнанията на подсъдимия, а в т.8 на първоинстанционния съдебен акт е било процедирано точно така.За да бъде постановена осъдителна присъда, били ценени гласни доказателства, в които имало съществени противоречия – съдържащи се в показания на свидетели, които на три пъти свидетелствали по различен начин. Защитата се позовава на обстоятелството, че и според експерт по делото, разговорите , проведени от подсъдимия А. от мобилния му телефон, са преминали през клетка, намираща се на 20 км. от мястото на престъплението, поради което не било възможно той да е извършител на престъплението.
В писмени бележки защитата на подс.А. посочва противоречия между св.Х. и А. след повторен техен разпит. Посочва, че не става ясно защо не им била дадена възможност да се запознаят с използваните СРС, а те били използвани направо в съдебната зала пред въззивната инстанция. Използваните СРС били на турски език и били пуснати без превод, в разрез с процесуални правила.
Оспорва допускането на нова комплексна техническа експертиза, която не променила изводите от вече приета експертиза, допуснатите свидетели объркали тезата на обвинението и доказали невинността на подсъдимия А. за пореден път. В комплексната експертиза експерта заявил, че в посочените часове не е възможно подс.А. да се е намирал в [населено място], а да е провеждал разговори в [населено място] и [населено място], които са на минимум 20 км. от местопрестъплението.
В бележките се твърди, че доказателствата по делото са само косвени и преднамерени. Посочва се, че подсъдимият е осъждан за престъпления против собствеността, а не против личността. Било необходимо да съществува връзка между деянието на двамата съучастници както в обективно (относно изпълнителното деяние), така и в субективно отношение(относно наличието на общ умисъл).
В заключение се иска да бъде отхвърлен протеста на прокурора от Варненската апелативна прокуратура, а решението на Варненския апелативен съд да бъде потвърдено.
Подс.А. в лична защита заявява, че делото се гледа 7 години, лежал в затвора без причина, имал семейство и деца, а не можел да работи, за да ги издържа, бил задържан за нещо, което не е извършил.
Защитата на подс.А. оспорва протеста и жалбата на частните обвинители, като ги счита, за необосновани. В жалбата имало теоретизиране, но без конкретни факти и доказателства. Протестът препращал към този на предходната инстанция. Неоснователен бил аргументът, че участието на подс.А. в деянието, се извежда от направено от него предположение при транспортиране с други задържани лица, че групата вероятно се събира заради убийство в селото. Единствено безспорно било извършване на убийството.
Има голям времеви интервал,в който може да е извършено убийството, поради което възникват и проблемите с часовото обосноваване на обвинението и промяната на посочения в обвинителния акт час на извършване на деянието. Предметът, с който е извършено деянието, не е намерен, макар вероятната му форма му да е посочена от съдебномедицинската експертиза. Защитата заявява, че не бил установен по категоричен начин и механизма на причиняване на телесните увреждания. Поради това се поставял и въпрос, дали деянието е осъществено от един или от двама човека, каквато е тезата на обвинението. По отношение на подс.А. обвинението твърди, че той е посочил името на пострадалия, което водело до единствен логически извод, че той е извършител и на деянието. Според защитата това е погрешно, тъй като въз основа на един факт могат да се направят различни изводи. Обстоятелството, че подс.А. е престанал да посещава района на [населено място], за което е дал обяснения, не може да допринесе за попълването на веригата от косвени доказателства, които да доведат пък до безспорен извод за авторство.
По отношение на оплакването в протеста за заличаване на свидетел, защитата сочи, че той нямал отношение към подс.А., а и съдът бил положил всички усилия да го издири. Заличаването не водело до извод за допуснато съществено процесуално нарушение. Защитата заявява, че по отношение на подс.А. не са събрани доказателства, които да сочат на обоснован извод, че той е автор на деянието, в което е обвинен, като няма доказателства да е извършил деянието в съучастие с другия подсъдим.
Моли да бъде потвърдено въззивното решение. Подс.А. няма какво да добави в лична защита.
При последната си дума подс.А. моли да се потвърди оправдателната присъда, подс.А. моли за същото.
Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното:
С присъда №180/18.09.2014 г., по НОХД № 403/2013 г., състав на Варненски окръжен съд, при второ по ред първоинстанционно разглеждане е признал за невиновни подсъдимите С. О. А. и М. С. А. в това, да са извършили престъпление по чл.115 вр.чл.20, ал.2 от НК и съответно ги е оправдал с произтичащите от това последици, като е отхвърлил като неоснователни предявените граждански претенции от М. И. К. и Я. И. З..
С цитираното и атакувано решение на въззивната инстанция тази присъда е потвърдена изцяло.
Въззивното производство е трето по ред, след като първата по ред въззивна инстанция е отменила оправдателната присъда № 110/26.11.2012г. по НОХД № 918/2012г. на Варненски окръжен съд и е върнала делото за ново разглеждане.
Втората по ред въззивна инстанция е постановила присъда , с която е признала за виновни двамата подсъдими по предявеното им обвинение и ги е осъдила на по 15 години лишаване от свобода при първоначален строг режим. На подс.А. е приведена в изпълнение наказание от шест месеца лишаване от свобода по НОХД № 1100/2009г. на РС-Варна, а по реда на чл.25 от НК е определено общо наказание между тази присъда и наказанията по НОХД № 264/2012г. на РС-Поморие и по НОХД № 186/2012г. отново на РС-Поморие, като е присъединено и наказанието глоба по НОХД № 186/2012г.
Зачетено е времето , през което двамата подсъдими са били задържани при изпълнение на наказанието лишаване от свобода.
Уважени са предявените граждански искове в размер на по 90 000лв. за двамата граждански ищци, ведно със законните лихви.
Тази нова въззивна присъда е била отменена при касационното обжалване с решение № 133/28.06.2016г. по н.д.№ 407/2016г. на ВКС,3-то н.о., поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.
В касационното решение са отчетени възраженията относно приетото от въззивната инстанция време –между 20.00ч. до 21.30 часа, на причиняване на смъртта на пострадалия, в различие от приетото по обвинението – между 17.00 до 20.00 часа.
На второ място е посочено обстоятелството относно необходимостта да бъдат интерпретирани всички възражения, отнасящи се до доказателствената съвкупност, относно това, че нито един от седемте свидетели, включително двама полицейски служители – В. и Б., не са очевидци и не свидетелстват за собствени възприятия от инцидента. Съдът е посочил, че се изисква да бъдат изложени убедителни съображения, доколко е допустимо да бъде постановена осъдителна присъда въз основа на извънсъдебни признания.
Касационната инстанция е отчела и дублиране на доказателствени източници – гласните доказателства, съдържащи се в показанията на св.В. Х. са били преповтаряни във ВДС на използвани специални разузнавателни средства при беседи с този свидетел и контролирани негови телефонни разговори с трети лица, в които е споделял за разказаното му от подс.А..
Съдът в решението си е отчел естеството на опита за мотивиране на промяна на показанията на св.Х. от близки на задържаните подсъдими като косвено доказателство, при което въззивната инстанция е дължала задълбочен отговор дали авторството на подсъдимите е единствено възможната причина за такова поведение на близките.
Касационният състав е приел, че има замяна на дължимия доказателствен анализ с недопустими предположения. Пропуснат бил отговор дали след проведен разговор в 18.40 часа, подс.М. А. е пребивавал в [населено място]. За подс.С. А. е посочено, че въззивната инстанция не е обърнала внимание на факта, че единствената възможност той да се намира в близост до [населено място] е около 19.54ч., когато е провел разговор, обслужен от клетка 4413/1, като експерт бил дал няколко варианта за местоположението на този подсъдим. Въззивната инстанция обаче недопустимо предположила , че подсъдимият е бил на път към [населено място]. Въззивният съд е бил задължен да обсъди заявеното от експерта, че изключва възможността подс.А. да се е намирал в района на [населено място] по времето, когато там е пребивавал подс.М. А., като вместо това в мотивите е посочено, че това обстоятелство е без значение, тъй като разстоянията са минимални , между [населено място] - с регистриран разговор в 18.41ч., [населено място] с базовата станция, обслужила разговора на подс.А. в 18.46ч. и [населено място], от чиято базова станция е осъществена връзката при разговора на другия подсъдим в 18.40ч.
Касационният състав е отчел, че въззивната инстанция не е посочила доказателствените източници, които са и позволили да приеме, че обажданията на подс.А. на телефонни номера 150 и 166 целят информиране за знанието на полицейските служби за извършеното убийство. В тази връзка съдът е следвало да обсъди писмото на ЦСМП и дали в него се съдържа информация за проведения разговор, дали са събрани доказателства за естеството на обаждането на телефонен номер 166.
Касационната инстанция не се е съгласила с доводите на въззивната относно липсата на комуникация на подсъдимите за вечерта на 24.11.2010г., а за подс.А. и през целия следващ ден, като е изтъкнала множество фактори, които могат да са причина за липсата на такава мобилна комуникация.
Касационният състав не се е съгласил и с доводите на въззивната инстанция относно целта за посещението на подс.А. в полицейското управление в [населено място] с игнориране показанията на св.Ц. П..
На последно място касационната инстанция е отправила критика относно позоваване на доказателства, които не са възприети лично от въззивния състав – показанията на свидетелите Б., Я., К. и П. пред разследващ орган, които не са приобщени по предвидения в чл.281 от НПК ред към доказателствената съвкупност. Касационният състав е посочил и друг подобен пример, съзрял в позоваването на показанията на св.А. А. относно броя на разговорите му със св.В.Х. във връзка с извънпроцесуалните признания на подс.А..
Протестът и жалбата са подадени в срок и са допустими, следва да бъдат разгледани по същество.
За да се произнесе, съставът на ВКС се съобрази със следното;
Безспорно установено е, че на 24.11.2010г. пострадалият И. З. е бил убит. Спор за това обстоятелство не възниква, независимо от заключението на експерта по делото,че смъртта отговаря да е настъпила на 2 или 3 денонощие, с оглед извършване на аутопсия на 27.11.2010г.
На 23.11.2010г. пострадалият е говорил със св.Д. Н. П., който хвърлил на следващия ден, 24.11.2010г., мотика в двора на пострадалия (десет без две минути).
На същата дата – 24.11.2010г. подс.А., ползващ мобилен номер [номер], е провел разговори;
1.Сутринта в 05.23.38 часа и 06.17.30 часа - със св.Н.Ю., с мобилен номер [номер], собственост на съпругата му - Б. О. Й., сестра на този подсъдим;
2. В 18.41.21 - с чуждестранен абонат, с мобилен номер [номер], обслужен от клетки на мобилния оператор, находящи се съответно на @@37@ [населено място] (K. S.., entr. A (D. C.);
3. Разговори за времето от 18.46 часа и 18.49 часа А. провел;
а) два разговора с мобилен номер [номер], собственост на името на М. Ю. Я., първият в 18.46.40 ( от клетка, находяща се в [населено място] /P. № 035022, the land of G. (B.,K.) и втори в 18.47.18ч – от първата клетка - K. S.., entr. A (D. C.), с местонахождение по това време в [населено място] обл.С. ;
б) В 18.49.30 часа от клетка [населено място] (v.S. O., 22, T. S. str.,kv.4,imot ?X.-295 /R. V. - O. /v. S. O.) с абонат с мобилен номер [номер] на името на С. А. Ч., намиращ се в [населено място] обл.С.;
4. В 19.54.47 часа подс.А. разговарял със св.Н.Ю., като разговора бил обслужен от клетката за селата Б., К. и С. /P. № 035022, the land of G. (B.,K.)/
5. В 21.55.28 часа подсъдимият разговарял с абонатен № 35989123 /Оператор/, обслужен от клетка С. О. /v.S. O., 22, T. S. str., kv.4,imot 7XXIII-295 (R. V. - O. (v. S. O.)/
Подс.А., ползващ мобилен номер [номер], е провел множество разговори на тази дата през деня в [населено място], като в края на деня е провел следните разговори :
1.В 17.08..46 часа подс.А. и С., ползващ мобилен номер [номер] на името на Н. А. Ю., провели разговор, обслужен от клетка във вилната зона на К. – P. № 12047, a place called G.,the land of K.(K. –V. zone);
2.В 18.10.18ч. е провел разговор с абонатен номер [номер](притежаван от св.Н. Д. Ж., с когото се срещнал същата вечер) обслужен от клетка D. v., с продължителност от 87 секунди;
3.В 18.40.21 е провел разговор с абонатен номер [номер] на името на М. П. М. с ЕГН [ЕГН], намиращ се на територията на [населено място], докато разговора за подсъдимия бил обслужен от клетката за [населено място] (P. №000285, in the lands of R. village (P.). С това активността му приключва до 09.07.10ч. на следващия ден, когато провежда разговор в района на [населено място].
При разговора в 19.54.47 часа подс.А. е имал възможността да се намира на по-малко разстояние от 12 км. от [населено място] (видимо около 9 км.). В 21.55.28ч. при провеждането на следващия поред разговор, се е намирал източно от района на първото обаждане, на 20-22 км. от [населено място], видно от приложение № 1 към заключението на експерта – л.133-137 от том втори на досъдебното производство. Разумното и логично, както и единствено възможно, заключение е, че подс.А. се е придвижвал с превозно средство, за да може да осъществи мобилните си комуникации в такъв широк пространствен периметър за посоченото време.
Съобразно обвинението подсъдимите А. и А. за времето от 17 до 20 часа на 24.11.2010г. (в тъмната част на денонощието) са влезли в дома на пострадалия И. З.. Трябва изрично да се отбележи, че този времеви период отбелязва влизането в дома (има се предвид имота) на пострадалия, но не и самото убийство. Изрично също така трябва да се отбележи, че обвинението се е ангажирало с часа на влизане в имота, като след това се е задоволило само да отбележи, че са оглеждали двора, докато пострадалия И. З. не е решил да излезе в него, за да нахрани животните си. Именно това следва да се прецизира, тъй като действително обвинението не е свързало системата от телодвижения, довели до причиняването на смъртта на пострадалия с 20 часа, а това е времеви срок на влизане в имота му. Крайният момент е отграничен от обаждането на подс.А. в 21.55.28ч., когато съвсем очевидно той се е намирал извън района на [населено място], тоест и местопрестъплението, съответно той се е нуждаел от известно време, за да се отдалечи от това място, ако се е намирал на него, и да проведе разговора.
Когато се излагат доводи във връзка с възприетото от държавното обвинение времево описание на извършеното престъпление, горното обстоятелство не бива да се пропуска. Принципно установените времеви интервали в обстоятелствената част на обвинението са от естество да запознаят с характера на цялостната наказателна претенция обвинените лица. По този начин те се информират своевременно с обвинителната теза и могат да организират своята защита, на което те безусловно имат право, гарантирано им от процесуалния закон, така и от международноправните актове, по които Република България е страна. Вярно е също така обаче, че от съществено значение е по какъв начин обвинението установява и поддържа времето на извършване на основното престъпление, в което обвинява подсъдимите, тоест не е от съществено значение влизането в имота на пострадалия З., а времето на причиняване на неговата смърт, тъй като двете обстоятелства не са идентични и не се припокриват. В обстоятелствената част на обвинителния акт прокуратурата не се е ангажирала че смъртта е причинена до 20.00ч. и същественото е, не кога точно двамата подсъдими са влезли в имота, а кога са причинили смъртта. Предвид на това не може да се защитава успешно тезата, че с възприемането на друг час, различен от 20.00ч., като краен момент на настъпването на смъртта, правото на защита на подсъдимите, на тяхната информираност относно всички аспекти на обвинението, е непоправимо ограничено, след като прокурорът по делото не е използвал правомощията си по чл.287 от НПК, както се утвърждава.
При един последователен анализ на доказателствените материали по делото, независимо от възраженията на защитата, не може да бъде открито такова доказателство, което да изключи присъствието в имота на двамата подсъдими в рамките на времевия период, определен от обстоятелствената част на обвинението.
Такъв анализ е убягнал на проверяваната въззивна инстанция, като това обстоятелство изобщо не е обсъждано. Разбира се, ако съдът има съмнения в тази връзка, може да използва познанията на специалисти от областта на науката и техниката, които да отговорят за възможността подсъдимия да се придвижи от зоната на покритие на клетката за селата Б., К. и С. (P. № 035022, the land of G. (B.,K.), в близост до Д. до самото село и с каква скорост, за да попадне във времето до 20.00ч. в имота на постр.З., без този час да бъде финален срок за извършване на деянието по изложените съображения.
Съвкупността на събраните по делото доказателства следва да бъде подложена на цялостен анализ, което според касационния състав не е сторено от контролираната инстанция. Няма съмнение, че подс.А. и подс.А. са се познавали, показанията на св.С. в тази връзка не могат да бъдат само отчетени като такива без връзка с обвинението. Връзката между двамата не е емоционална или основана на просто познанство, според свидетеля тя се изгражда на база извършването съвместно на престъпления. Това е обстоятелство, което с положителност не изключва авторството на тези двама подсъдими, а е в подкрепа на обвинителната теза, разбира се, в широк аспект. Анализът на въззивната инстанция е несъмнено изцяло едностранчив в този смисъл.
Вярно е установено, че на 24.11.2010г. двамата подсъдими не са поддържали връзка, както е вярно, че и двамата подсъдими , видно от мобилните комуникации за подс.А., а за подс.А. и от свидетелските показания по делото, са се придвижвали с превозни средства, макар и не заедно. Изначално твърдяното обстоятелство от обвинението в обвинителния акт за съвместно придвижване не е отговаряло на установените факти по делото в нито един момент, то не се и поддържа в рамките на процеса.
Придвижването и установяването на подс.А. в района на [населено място] е несъмнено изяснено по делото. Подс.А. е бил също мобилен, установимо от придвижването му съобразно осъществената телефонна комуникация. Със сигурност е важно да се установят всички обстоятелства за придвижването на двамата подсъдими, включително и използваните превозни средства, но това не винаги е възможно, а и в случая не е единствено значимото обстоятелство, което може да установи начина на придвижване на подсъдимите и тяхното местоположение. Няма никакво съмнение по делото, че двамата подсъдими са се придвижвали с превозни средства, макар и поотделно, вечерта на 24.11.2010г. Не е най-важното обстоятелство, но възраженията на прокурора по протеста могат да бъдат споделени, евентуалното съдържание на показанията на заличения от списъка за призоваване С. А. К. може да допринесе за изясняване на обстоятелствата в пълнота, относимо най-вече към начина на придвижване на подс.А..
Свидетелските показания на св.Х. и св.А. А. с положителност съдържат в себе си косвени доказателства, това по делото не е спорен въпрос. Задължително трябва да бъде даден отговор за характера на тези свидетелства, за мотивите за депозирането им и за тяхната достоверност. Въззивната инстанция не е изпълнила задължението си в пълнота и е подходила към анализа на тези показания едностранчиво отново.
Свидетелстването на В. Х., в родствени, макар и далечни, връзки с подс.А., не се поставя под съмнение по отношение на неговата достоверност. При изясняване на причините за свидетелстване в подкрепа на обвинението и в противовес на защитната теза, този свидетел е дал достатъчно ясен и категоричен отговор, при което не може да бъде открита предубеденост, пристрастност и необективност. Първоначалният отказ да сподели чутото от подс.А., за който споделя , е напълно обясним психологически, предвид родствените връзки. Използваната полицейска техника за установяване на знанието за извършено убийство не е неправомерна и укорима, впрочем свидетелят я описва подробно в съдебното заседание от 22.06.2015г., не се съзира оказан натиск и преднамереност при установяване на фактите. Свидетелят няма личен мотив да пресъздава необективно станалите му известни обстоятелства, дори напротив, има оказван върху него такъв относно вече депозираното свидетелстване. Този натиск е оказван от роднини на подс.А. и в действителност не може да бъде направен извод в това отношение в подкрепа на обвинителната теза, тъй като поведението на родствениците и на двамата подсъдими не може да бъде обвързано с и не е обусловено от такова на А. и А..
Подробният прочит на свидетелстването на св.А. не разкрива твърдяната от въззивната инстанция непоследователност и неубедителност. Разбира се, протичането на производството толкова много в годините прави спомена неясен, отдалечава свидетеля от собствените му възприятия, но за това са предвидените процесуални възможности в чл.281 от НПК. Процесуалната стойност на показания, приобщени по реда на чл.281, ал.4 от НПК, съобразно императива на ал.8 от тази разпоредба, следва да се обсъжда в контекста на изявленията на свидетеля при прилагането на нормата. Законодателят е забранил осъждане, което се основава само на показания от досъдебното производство, които са единствената основа на обвинителната теза, без никакви други, били те преки или косвени доказателства. Също така свидетелят трябва да излага различни възприятия и да депозира показания, които се отличават от прочетените от досъдебното производство и като цяло да изпълват хипотезите на чл.281,ал.1,т.1 и 2 от НПК, без да поддържа първоначалните си. Едва тогава е приложимата забраната по чл.281, ал.8 от НПК, пряка последица от миналото на досъдебното производство като основна част от т.н. „инквизиционен“ процес.
Показанията на тези двама свидетели не са свързани помежду им, те свидетелстват за различни разговори между тях и подс.А., но все с една и съща отправна точка – споделяното за извършено престъпление от подс.А. и подс.А. в [населено място]. В тези разговори освен това обстоятелство са визирани и важни характерни черти от връзката и отношенията между двамата подсъдими, тоест склонността им да извършват съвместно престъпления и нисък праг на задръжки към насилие на подс.А., стане ли въпрос за пари.
Въззивната инстанция, приемайки че съобщените факти и обстоятелства от свидетелите нямат едно-единствено обяснение, в крайна сметка е дължала, но не е дала отговор на важния и неизбежен въпрос относно свидетелстването на Х. и А., на какво се дължи то, съществува ли преднамереност и особено, да посочи поне едно друго възможно обяснение. Позоваването на несигурност и колебливост не е убедително съображение, тъй като процесуалните възможности на инстанция в тази посока са достатъчна гаранция за установяване на най-непосредствените възприятия. Твърде повърхностно и едностранчиво е възприемането на показанията на св.Х. за признанието на подс.А. като объркване относно нападение над „бай С.“, който по това време е бил и жив (посещението на майката на подсъдимия с неговия защитник при този пострадал е след задържането на дееца). Очевидно е, че дейността на този подсъдим е била многопосочна и многопластова, но в случая няма съмнение за личността на пострадалия и естеството на нападението. Подс.А. познава въпросния „бай С.“, много добре е знаел, че той е жив , когато е разказвал за извършеното от него и подс.А., а и разликата в тежестта на наказуемост на двете деяния решително подкрепя извода, че изразът „ти ме изгоря“ не се отнася до извършен грабеж на С. Х. Д., който към 14.07.2011г. е все още жив (стр.100,т.2-ри от д.п-во).
Показанията на св.А. и на св.М. по отношение на подс.А., както и на св.С. (който свидетелства за разговор и с подс.А. по телефона за набиване на един, на който му е „взето здравето“ – прочетени показания по НОХД № 403/13г. от досъдебното производство – л.118,119 от т.2-ри по реда на чл.281, ал.4 от НПК) също не страдат от преднамереност, не са плод на лично отношение и въззивната инстанция също е дължала на какво се дължат те, имат ли различно обяснение освен това на обвинителната теза. Това се детайли, които могат да бъдат разглеждани поотделно наистина, при което с изолираното им анализиране може да се достигне до извод за недостатъчност за изграждане на един-единствен извод за авторство. Само че процесуалният закон изисква съпоставянето на отделните детайли помежду им и едва тогава да се пристъпи към отговор на централния въпрос за авторството.
Разказите на подс.А. най-вече, но и на подс.А. в обстановка, която е извън процеса, не могат да бъдат съотнесени към нормата на чл.116, ал.1 от НПК, това не са признания по смисъла на закона. Принципно вярното е, че обясненията, които съдържат в себе си признания, не могат да бъдат в основата единствено и сами по себе си на обвинението и на осъдителната присъда.
Пресъздадени в показанията на посочените свидетели, тези разкази обаче не са процесуални обяснения (те не са подчинени на изискванията за ред и форма на установяване), като те не съдържат в себе си преки доказателства, а по косвен път установяват случилото се, за което обвинението очевидно не разполага с доказателства от първия вид. Въпреки всичко, тези разкази установяват една последователна картина, за която се дължи отговор дали отразява обективната действителност или има и друго възможно обяснение за съществуването им. Даденият отговор от въззивната инстанция в обжалваното решение далеч не е достатъчен и годен за цялостно обсъждане.
Що се отнася до свидетелстването на полицейските служители и използваните специални разузнавателни средства, няма съмнение за техния производен характер и за привидното дублиране на източниците на косвени доказателства, трябва да се допълни, че в действителност тези показания установяват механизма на полицейската дейност по установяване на авторството, но същевременно разкриват детайли от естеството (вътрешни подбуди и мотиви) на свидетелстването на св.Х. и св.А. по отношение на подс.А., на подс.А. и св.М. по отношение на подс.А.. Техните показания, при спазване на разпоредбите на чл.118 от НПК, могат да дадат отговор на дължимите въпроси за въззивната инстанция – дали има и други обяснения за разказа на подсъдимите за извършеното от тях деяние (най-вече на подс.А., доколкото подс.А. се е задоволил само с отчитане на своето предположение за какво е задържан), освен тяхното авторство или пък няма. Същевременно те могат да помогнат за разрешаването на важни логически задачи по идентификацията, когато и в съда съществува неувереност при установяване на авторството- такъв пример са показанията на св.В., установил кой е с прякор „Л.“, който куца и т.н. На последно място тези доказателства служат за проверка на достоверността на основните свидетелски показания, ако и доколкото има съмнения в това.
Събираните косвени доказателства относно поведението на двамата подсъдими преди и след деянието имат своето място при обсъждането. Поведението може да бъде тълкувано нееднозначно и в това не може да има съмнение, но отново трябва да се повтори, че задължително трябва да се преценява в съвкупност с известните факти, в тяхната цялост. Не може да бъде подценявано психологическото въздействие на едно подобно деяние върху поведението на двамата подсъдими, обажданията на телефон 150 и 166 от подс.А., макар да не крият в себе си пряко или косвено признание за вина, издават едно необичайно поведение, свързано със спешната медицинска помощ, от каквато подс.А. не се е нуждаел, а се е нуждаел евентуално пострадал от едно нападение като описаното в обвинението (доколкото и за подсъдимите не е бил напълно ясен изхода от причинените увреждания), както и с криминална активност априори. Последната не може да бъде обяснена с простото телефонно обаждане до полицейските органи, но нелогичното позвъняване не се идентифицира напълно с желанието да бъдат известени органите за местонахождението на подс.А. – в този смисъл са и показанията на св.В., установил съобщаването на очевидно неверни неща от този подсъдим за пребиваването му към момента на посещението при дежурен полицай в [населено място]. Всъщност, обаждането на телефон 166 може да се свърже с посещението на св.П., но не може да обясни обаждането и на телефон 150 – стр.141 от т.2-ри, дос.п-во. Двата разговора заедно обаче могат да имат несъмнена връзка с желание на подс.А. да узнае резултат от деянието в [населено място], а въззивната инстанция такава хипотеза не е разисквала, нито пък е изследвала дали някога друг път подс.А. се е обаждал на тези спешни номера.
Едностранчивият подход е особено видим, ако се разчлени и детайлизира поведението и присъствието на всеки един от подсъдимите, без връзка с останалите доказателства по делото, пък били те и изцяло косвени.
Защитата възразява, че се установява само присъствие на подс.А. до определен час на територията на [населено място], видно от осъществените мобилни комуникации, за подс.А. и такъв извод не може да бъде направен. Това обаче може да бъде довод само от гледна точка на осъществените мобилни комуникации, когато те се съпоставят с разказите на двамата подсъдими, с тяхното поведение по време на деянието и след деянието, може да се установи, че по делото не съществува алиби на нито един от тях двамата. И напротив, мобилните комуникации във времето на евентуалното настъпване на смъртта на пострадалия, са преустановени, подс.А. ги активира едва на сутринта, на път за [населено място], където очевидно не е пребивавал през нощта на 24 срещу 25.11.2010г. При липсата на такова алиби, въззивната инстанция е била задължена да даде задълбочен отговор кои са другите възможни обяснения за естеството на събраните косвени доказателства по делото.
В този смисъл възраженията в протеста на прокурорът от Варн.АП са напълно основателни, тъй като вместо да се съобрази с указанията на предходната касационна инстанция за задълбочени съображения по доказателствената съвкупност, тя е подложила материалите по делото на повърхностен и декларативен анализ.
Въззивната инстанция не е изпълнила задължението си да оцени процесуалната стойност на показанията на свидетелите по делото, както и не е извършила задълбочен анализ и изпълнението на задължението си за отговор на обсъдените по-горе обстоятелства. При оценката на доказателствата въззивната инстанция при неспазване на установения принцип в чл.14, ал.1 от НПК е допуснала съществено нарушение на процесуалните правила, довело до ограничаването на правото на държавното обвинение да докаже своята теза, а същото се отнася и до правата на частното обвинение по делото. Чрез непълният и едностранчив анализ на доказателствата, въззивната инстанция е нарушила и материалния закон, възприемайки безпрекословно липсата на авторство по отношение на извършеното престъпление.
С оглед изложеното касационният протест и касационната жалба на частните обвинители се явяват основателни и налагат отмяна изцяло на атакувания съдебен акт, съответно връщане на делото за ново разглеждане за втори път от друг съдебен състав на Варненски апелативен съд.
При новото разглеждане на делото следва да се имат предвид посочените в настоящето решение обстоятелства, като въззивната инстанция дължи надлежен отговор на всички възражения на държавното и частното обвинение, които трябва да го получат съобразно изискванията на процесуалния закон, включително и чрез полагане на усилия за разпит в качеството на свидетел на С. А. К.. Дължи несъмнено и отговор по приложението на материалния закон, след като бъдат отстранени пропуските при анализа на доказателствената съвкупност по делото.
Водим от изложеното, на основание чл.354, ал.3 т.2 и т.3 вр. ал.1, т.4 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение № 252/28.11.2016г. на Варненски апелативен съд по ВНОХД № 276/16г.
ВРЪЩА делото на въззивната инстанция – Варненски апелативен съд, за ново, второ поред, разглеждане от друг състав и от стадия на съдебното заседание.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: |