РЕШЕНИЕ №128 София, 28. май 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в публично заседание на трети април две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев при участието на секретаря Р. Пенкова като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 726 по описа за 2012 година, за да се произнесе, взе пред вид следното: Производство по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационното обжалване на решението на Плевенския окръжен съд от 02.05.2012 г. по гр.д. № 225/2012, с което е отменено частично решението на Плевенския районен съд от 27.02.2012 г. по гр.д. № 8290/2011, като са уважени предявените искове за признаване на уволнението за незаконно, за възстановяване на предишната работа и за обезщетение поради незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ. Обжалването е допуснато поради значението на материалноправните въпроси за необходимостта в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание да бъде посочено кое задължение е нарушено от работника и къде е уредено то (в закона, в подзаконов нормативен акт, във вътрешни правила, в трудовия договор, в длъжностна характеристика, в колективен трудов договор и др.) и възможността тя да се позовава на други документи, известни на работника, както и по процесуалноправния въпрос за възможността въззивният съд да присъди обезщетение поради незаконно уволнение за времето след приключване на съдебното дирене в първоинстанционното производство. По поставения процесуалноправен въпрос Върховният касационен съд намира, че осъдителен иск е допустим не само за изискуемо, но и за съществуващо, но още неизискуемо вземане (напр. издръжка, периодично обезщетение), чиято изискуемост не зависи от волята и поведението на кредитора, както и за бъдещо – още невъзникнало вземане, което ще възникне, ако друго материално субективно право на ищеца бъде признато (напр. за връщане на даденото по унищожаем договор) или ако бъде изпълнено съществуващо задължение (напр. регресно право). Гражданският процес като производство протича във времето и ако в неговия ход настъпят факти или се установят правоотношения, които имат значение за решаването на делото, съдът, който разглежда осъдителния иск по същество зачита правните им последици. С исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ работникът претендира незаконност на уволнението му и обезщетение за вреди от незаконното уволнение за периода, в който е останал без работа, като искът за обезщетение е обусловен от иска за незаконност на уволнението. Обикновено искът за обезщетение се предявява заедно с иска за незаконност на уволнението, като няма пречка ищецът да претендира обезщетение за бъдеще време. Когато приключи съдебното дирене в първата инстанция не е изключено да са изтекли по-малко от 6 месеца от уволнението и в този случай, ако признае уволнението за незаконно, първоинстанционният съд присъжда обезщетение за времето до приключване на съдебното дирене. Ако съдебното решение бъде обжалвано от работодателя, работникът може и без да е подал въззивна жалба (или насрещна въззивна жалба) да поиска както с отговора на въззивната жалба, така и устно в съдебно заседание въззивният съд да му присъди допълнително обезщетение за времето след приключването на съдебното дирене в първоинстанционното производство, през което е останал без работа. В такъв случай дори първоинстанционният съд с изричен диспозитив да е отхвърлил иска за обезщетение в съответната част, въззивният съд отменя правилното първоинстанционно решение поради новонастъпили обстоятелства и уважава иска за обезщетение в съответната част. Решението по обусловения иск за обезщетение при незаконно уволнение не влиза в сила както в уважената, така и в отхвърлителната част, когато ответникът обжалва решението, с което е уважен иска за незаконност на уволнението. Ако въззивният съд признае уволнението за незаконно, той потвърждава първоинстанцинното решение в частта по иска за незаконност на уволнението и присъжда допълнително обезщетение до максималния срок, а ако въззивният съд признае уволнението за законно, той отменя първоинстанцинното решение в двете части, като отхвърля двата иска. По поставения материалноправен въпрос Върховният касационен съд намира, че съгласно чл. 195, ал. 1 КТ в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание се посочва нарушението и кога е извършено. Това не означава, че тя трябва да съдържа всички обективни и субективни елементи на изпълнителното деяние, деня и часа на осъществяването им, кои задължения по длъжностната характеристика не са изпълнени, кои разпоредби на вътрешния трудов ред са нарушени и какво дисциплинарно нарушение според класификацията в чл. 187 КТ е извършено. Както в искането на обяснения, така и в заповедта за налагане на дисциплинарното наказание е достатъчно нарушението на трудовата дисциплина да бъде посочено по разбираем за работника начин, включително и чрез позоваването на известни на работника обстоятелства и документи (без да е необходимо удостоверяване на връчването на документите). Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира основателна поради следните съображения: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът е работил при ответника като „лекар – контрольор” по безсрочен трудов договор. Трудовото правоотношение е прекратено с оспорваната заповед № РД-09-95/07.11.2011, в която са посочени системните нарушения на трудовата дисциплина, но не е посочено конкретно дали се касае за неизпълнение на трудови задължения, уредени в закони или други нормативни актове, в правилника за вътрешния трудов ред, в колективния трудов договор, или на трудови задължения, определени при възникването на трудовото правоотношение. Текстът на чл. 187, т. 10 КТ е бланкетен и поради това е необходимо да се посочи къде са регламентирани и вменени на ищеца трудовите задължения, които той е нарушил. Първоинстанционното решение отчита само времето, през което ищецът е останал без работа до приключването на съдебното дирене в първоинстанционното производство, но следва да бъде отчетено и обстоятелството, че ищецът е останал без работа и до приключването на съдебното дирене пред въззивната инстанция. Правилно въззивният съд е приел, че решението по иска за обезщетение при незаконно уволнение не влиза в сила при обжалване от ответника на решението по иска за незаконност на уволнението и също правилно е приел, че при уважаване на иска за незаконност на уволнението въззивният съд присъжда обезщетение при незаконно уволнение за времето от приключването на съдебното дирене в първоинстанционното до приключването на съдебното дирене във въззивното производство, но за не повече от 6 месеца. В нарушение на материалния закон обаче въззивният съд е приел, че заповедта за налагане на дисциплеварно наказание трябва да съдържа конкретно указание дали се касае за неизпълнение на трудови задължения, уредени в закони или други нормативни актове, в правилника за вътрешния трудов ред, в колективния трудов договор, или на трудови задължения, определени при възникването на трудовото правоотношение, както и че текстът на чл. 187, т. 10 КТ е бланкетен и поради това е необходимо да се посочи къде са регламентирани и вменени на ищеца трудовите задължения, които той е нарушил. Както в искането на обяснения, така и в заповедта за налагане на дисциплинарното наказание е достатъчно нарушението на трудовата дисциплина да бъде посочено по разбираем за работника начин, включително и чрез позоваването на известни на работника обстоятелства и документи (без да е необходимо удостоверяване на връчването на документите). Видно от изложеното обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено, а делото – решено от касационната инстанция съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК. По делото е установено, че ищецът е работил при ответника като „лекар – контрольор” по безсрочен трудов договор. При извършена 16.09.2011 г. обработка на отчетите на четирима изпълнители на ПИМП за месец август ищецът е признал извършването на различни дейности, които не отговарят на условията за плащане по чл. 55, ал. 2, т. 2 ЗЗО. Работодателят е узнал за извършването на нарушенията от докладна записка № РД-09-47/17.09.2011 и след като е изискал и получил обясненията на ищеца му е наложил дисциплинарното наказание уволнение, като е взел предвид наложеното преди това и още незаличено дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение”. Предвид заболяванията на ищеца от исхемична болест на сърцето и захарна болест, преди да връчи оспорваната заповед № РД-09-95/07.11.2011 за уволнение, работодателят е поискал мнение от ТЕЛК и е получил положително становище, както и предварително разрешение от инспекцията по труда, което също е получено. При връчването на заповедта ищецът не е бил в отпуск по болест, въпреки че на следващия ден е издаден болничен лист, който удостоверява заболяване от предния ден, но забавянето на издаването на болничния лист е било по вина на пациента и болничният лист е представен на работодателя на 09.11.2011 г. Видно от изложеното работодател е упражнил надлежно правото си да прекрати с едностранно волеизявление трудовото правоотношение с ищеца. Законността на уволнението е оспорена единствено поради неискането на обяснения, връчването на заповедта по време на отпуск и наличието на особена закрила пред вид заболяванията на ищеца, поради което следва да се приеме, че нарушенията са извършени, както е посочено в заповедта за уволнение и наложеното дисциплинарно наказание съответства на тяхната тежест. Предявеният иск за признаване на уволнението за незаконно следва да бъде отхвърлен като неоснователен, като неоснователни следва да бъдат отхвърлени и обусловените искове за възстановяване на предишната работа, за обезщетение поради незаконно уволнение и за връщане на обезщетението по чл. 221, ал. 2 КТ. На ответника Районна здравноосигурителна каса, П. следва да бъдат присъдени и всички разноски по делото в размер на 2.069,83 лева. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение РЕШИ: ОТМЕНЯ решението на Плевенския окръжен съд от 02.05.2012 г. по гр.д. № 225/2012. ОТХВЪРЛЯ предявените от А. С. И. от П. срещу Р. з. к., П. искове за признаване на уволнението със заповед № РД-09-95/07.11.2011 за незаконно, за възстановяване на предишната работа, за обезщетение поради незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ, както и за връщане на обезщетението по чл. 221, ал. 2 КТ. ОСЪЖДА А. С. И. от П. да заплати на Р. з. к., П. сумата 2.069,83 лева разноски за всички инстанции. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. 2 ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдия Борис Илиев към решение на ВКС, ІV г.о. по гр.д. № 726/ 2012 г. Оставам на различно мнение от мнозинството на състава на съда по процесуалноправния въпрос „за възможността въззивния съд да присъди обезщетение поради незаконно уволнение за времето след приключване на съдебното дирене в първоинстанционното производство”. Считам, че възможността да бъде предявен осъдителен иск за бъдещо, все още невъзникнало вземане, не обуславя следващия направен в мотивите на съдебното решение извод: че при отхвърляне на осъдителния иск, при жалба само от ответника по обуславящите искове, по устно искане на ищеца, въззивният съд може да отмени решението в необжалваната част. Подобен извод може да бъде валиден за правна система, възприела пълния въззив, какъвто действащият ГПК не урежда. При действието на чл.269 ГПК, въззивът в българския граждански процес се определя в доктрината като ограничен, а не като пълен. Цитираната разпоредба забранява на въззивния съд да проверява правилността на обжалваното първоинстанционно решение вън от повдигнатите с въззивната жалба основания за неправилността му. Очевидно, когато решението е обжалвано само от ответника в уважаващата исковете част, не е възможно въззивната жалба да съдържа доводи за неправилност на решението в отхвърлящата обусловения иск част. Ако се приеме, че ищецът устно, в съдебно заседание може да сезира съда с искане за отмяна на обжалваното от другата страна решение, това би означавало въззивният съд да се произнесе въз основа на доводи, които не са изложени в подадена в съответните срокове жалба. Извеждането на такава възможност по тълкувателен път поставя под съмнение приложението не само на принципите, въз основа на които законодателят е уредил въззивното производство, но и на основополагащия принцип на диспозитивното начало (чл.6 ГПК), чието доразвитие се явява правилото на чл.269 ГПК. Становището на мнозинството влиза в противоречие и с друг основен принцип на въззивното обжалване – забраната за влошаване на положението на жалбоподателя, ако решението не е обжалвано от другата страна (чл.271 ал.1 изр.2 ГПК). Когато с първоинстанционното решение частично са уважени и частично са отхвърлени предявените искове, всяка от страните по делото може да упражни правото си на въззивна жалба. От волята на самата страна зависи дали ще стори това или ще възприеме даденото от съда негативно по отношение на претенцията й разрешение. Страната, която упражни правото си на жалба, е защитена от закона с гаранция, че ако другата страна възприеме решението, положението й не може да бъде влошено. Освен това законът защитава и интереса на противната страна, защото тя може да не е съгласна с решението, но да предпочете то да влезе в сила незабавно, макар да е неправилно в отхвърлящата иска част. В този случай, ако постъпи въззивна жалба от другата страна, необжалвалият до този момент има възможността да реагира с подаване на насрещна въззивна жалба – чл.263 ал.2 ГПК. В тази жалба следва да бъдат изложени доводите за неправилност на решението в отхвърлящата иска част, по които въззивният съд да се произнесе и така ще бъде гарантирано осъществяването на принципа по чл.269 ГПК. Ще бъде гарантирано и осъществяването на принципа по чл.271 ал.1 изр.2 ГПК, защото при наличие на насрещна въззивна жалба не важи забраната за влошаване на положението на жалбоподателя. Ако се приеме, че същите последици могат да бъдат постигнат не с подаване на жалба, а по устно заявление на ищеца в съдебно заседание пред въззивния съд, това би обезсмислило уреждането на процесуалните преклузивни срокове за подаване на въззивна жалба и насрещна въззивна жалба. Без изрична уредба, която да дерогира приложението на принципите на въззивното производство при обжалване на първоинстанционното решение по обусловени искове, даденият в решението отговор на процесуалноправния въпрос, по който касационното обжалване е допуснато, няма законова опора. Задължение на касационния съд е да следи за точното и еднакво прилагане на закона и нерационалното законодателство не може да бъде основание за отклоняване от това задължение. Поради това считам, че на въпроса, поради който касационно обжалване е допуснато, следваше да бъде даден следния отговор: Въззивният съд може да присъди обезщетение поради незаконно уволнение за времето след приключване на устните състезания в първоинстанционното производство, ако ищецът е упражнил правото си на въззивна жалба или ако е подал насрещна въззивна жалба. Тъй като мнозинството от състава на съда остана на различно становище, подписвам решението с особено мнение. Съдия: