Р Е Ш Е Н И Е № 16 С о ф и я , 29 януари 2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 19 я н у а р и 2015 година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ БЛАГА ИВАНОВА при секретар Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Петър Долапчиев изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски наказателно дело № 1560/2014 година. Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимия В. Т. В. от [населено място], област Шумен, в момента в затвора-Л., и от защитника му адв.А.Д. от АК-Шумен против решение № 108 от 18.07.2014 г., постановено по ВНОХД № 381/2013 г. на Варненския апелативен съд, което се оспорва с доводи за наличие на всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК с искане за отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане било от първоинстанционния, било от въззивния съд. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура намира жалбите за неоснователни. Подсъдимият В. лично и чрез защитника си моли за уважаване на жалбите им. Върховният касационен съд провери правилността на обжалваното решение в пределите на чл.347 от НПК, като съобрази следното : С присъда № 26 от 26.11.2013 г. по НОХД № 265/2013 г. на окръжен съд-Шумен подсъдимият В. Т. В. от [населено място], област Шумен е признат за виновен и осъден за осъществени през нощта на 12 срещу 13.10.2012 г. в Шумен, при условията на опасен рецидив, престъпления по чл.199, ал.1, т.4 вр.чл.198, ал.1 вр.чл.29, ал.1, б.”а” от НК и по чл.170, ал.2, пр.2-ро вр.ал.1 от НК и при условията на чл.54 от НК е осъден съответно на 10 години и на 3 години лишаване от свобода, по съвкупност на общо наказание от 10 години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим в затвор. На основание чл.59, ал.1 от НК от наказанието е приспаднато времето на предварителното му задържане по НПК и по ЗМВР, както и времето на изпълнение на мярка за неотклонение „домашен арест”, без да е посочено законовото съотношение в т.2 - 2 дни „домашен арест” се зачитат за 1 ден лишаване от свобода. В тежест на подсъдимия са присъдени направените по делото разноски, общо в размер на 1 545 лв. Присъдата е била обжалвана от защитника на подсъдимия адв.Д. с оплаквания за необосноваността, незаконосъобразността й, постановяването й при допуснати съществени процесуални нарушения както на досъдебното производство, така и от окръжния съд с алтернативни искания за отмяната й и връщане на делото на прокурора или на окръжния съд или постановяване на нова за пълното му оневиняване, но с решението си № 108 от 18.07.2014 г. по ВНОХД № 381/2013 г. Варненският апелативен съд я е потвърдил изцяло. В касационната си жалба подсъдимият В. коментира поднесената, но невъзприета от двете инстанционни съдилища негова версия на случилото се на вилата на пострадалия П., относно намерените и иззети от дома му вещи и относно упражнената от него сила, но като самозащита срещу нападението на последния, считайки наложеното му общо наказание за прекалено завишено за престъпленията, за които е осъден и моли за снижаването им до справедлив размер. В писмена защита същият доразвива оплакванията си с доводи за неоснователен отказ на съда да допусне до разпит свидетели и преразпит на такива с „уклончиви и противоречиви” показания (без да ги конкретизира), събиране на доказателства само в подкрепа на обвинителната теза, относно повода за образуване на наказателното производство срещу него (следвало да е от частен характер) и основно наблягайки на прекомерната тежест на определеното му и като общо наказание от 10 години лишаване от свобода, чието намаляване претендира. Касационната жалба на защитника и допълнението към нея е повторение на доводите, наведени в пренията пред окръжния и апелативния съд и такива за допуснати и от въззивния съд съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на закона с претенцията за отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. Върховният касационен съд – първо наказателно отделение приема жалбите за подадени в установения от закона срок, от страни, имащи право на жалба и срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на редовна касационна проверка съгласно чл.346, т.1 от НПК, поради което са допустими, а разгледани по същество, за ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНИ по следните съображения : И двете жалби се опират на изначалната теза на подс.В., че при влизане във вилата на пострадалия св.П. е бил нападнат от него, нанесен му бил побой, при който се защитавал и не е вземал нито от него, нито от стаята, ползвана за склад, каквито и да е вещи (само „2 литра ракия”), а единствено помолил и получил от присъствалия на инцидента св.К. малка сума да си закупи цигари, но за което е оправдан. Откритите вещи и напитки в собствения му дом счита за подхвърлени с цел да бъде злепоставен и осъден. В подкрепа на тези оплаквания защитникът му коментира съществени нарушения на правото му на защита при образуване на досъдебното производство, при освидетелстване на пострадалия, при огледите в дома на подсъдимия и на вилата на пострадалия, при изготвяне на обвинителния акт и неговото качество, при формиране на съдебния състав и конкретно относно случайния избор на съдебни заседатели, считайки го за незаконен, при протеклото съдебно следствие и в доказателствения анализ и правните изводи на първоинстанционния съд, които обаче „крайно незаконосъобразно” били възприети и от въззивния съд. Всички тези доводи са били обсъдени от съдилищата и са получили верен отговор. Тезата на жалбоподателя В. е не само доказателствено оборена, но тя е и житейски нелогична. Поднесена още в самото начало, тя е била плод на алкохолното му опиване и опит да се защити чрез голословно отричане на установените в хода на разследването факти. Не той, а пострадалият св.П., придружен от св.К. са се явили в РУП да сигнализират за случилото се, като първият е бил в окаяно здравословно състояние от нанесения му от подсъдимия побой. Св.Г.Г. и св.В.В., полицейски служители, обясняват как са проникнали в дома на подсъдимия, в какво състояние е бил и какво са видели там, констатирано впоследствие в огледния протокол. Няма как иззетите оттам вещи, които пострадалият е разпознал, да са били „подхвърлени” с цел компрометирането на подс.В., след като при последвалия оглед на вилата на св.П. складовото помещение е констатирано да е било заключено. Подминават се показанията на св.К. кога е пристигнал жалбоподателят В. предната вечер и как е проникнал в стаята на вилата, където са се черпели двамата с пострадалия и св.Й., защо е започнал побоят над пострадалия и как е протекъл, пребъркването му от подсъдимия за пари, ритниците и ударите с брадва по вратата на складовото помещение, отварянето й и изнасянето на ракия, прелята в две пластмасови бутилки и ред други вещи, поставянето им в найлонови торби и изнасянето им след повторното (след закупуване на цигари) връщане на подсъдимия във вилата. Част от тези факти са потвърдени и от св.Й., въпреки трудностите при разпита й заради алкохолната й зависимост. Събрани са били всички възможни доказателства и ползвани допустими доказателствени средства за обстоятелствата от предмета на доказване по делото, като основателно са били отхвърлени доказателствени искания на подсъдимия и защитата му за факти, излизащи извън кръга на посочените в чл.102 от НПК. Пред въззивния съд е било отправено искане за допускане до разпит на лица за установяване на неправомерна дейност на св.П. за добив на спиртни напитки, което няма отношение към извършеното, освен че първата претенция на подсъдимия към него след насилническото проникване във вилата е била за предоставяне на „ракия”. Не е имало искане, а и в защитата не се конкретизира от жалбоподателя В., преразпит на кои свидетели и за какви обстоятелства е бил отказан от въззивния съд, поради което тези оплаквания са неоснователни. Първоинстанционният съд твърде обширно и подробно (стр.7-20 от мотивите на присъдата му) е обсъдил доказателствената съвкупност обективно, всестранно и пълно и е посочил какви факти приема и въз основа на кои доказателствени източници, както и защо не кредитира твърденията на подсъдимия. Въззивният съд ги е възприел, но като ги е свързал с възраженията на защитата за допуснати процесуални нарушения, отговаряйки пункт по пункт на всяко едно от тях. Няма пренебрегнати или превратно оценени доказателства и не са налице твърдените от защитата нарушения на правилата на чл.13, чл.14 и чл.107, ал.3 от НПК. Въззивният съд е изпълнил задълженията си по чл.339, ал.2 от НПК в пълнота, което води до отсъствие на касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, както и за оправдаване на подс.В.. По наведеното основание за неправилно приложение на материалния закон няма развити конкретни доводи извън недоволството защо е възприето от съдилищата отнемане на вещи от св.П. след упражнено насилие над него. Правилно установените факти сочат на всички елементи от състава на престъплението по чл.198, ал.1 от НК, както и на квалифициращото обстоятелство за прилагане на по-тежко наказуемия състав по чл.199, ал.1, т.4 от НК. При постоянната алкохолна злоупотреба от страна на подс.В., начина му на живот, свързан с периодичното извършване на множество присвоителни престъпления, последните години с упражняване на насилие и с хулигански действия, настоящата му проява не се явява инцидентна и изненадваща. ВКС намира, че при очертаната фактическа рамка е приложен законът, който е следвало да бъде приложен и не е налице касационното основание по чл.348, ал.2 вр.ал.1, т.1 от НПК. По отношение на размера на дължимото се на жалбоподателя наказание за извършеното апелативният съд е бил твърде лаконичен, потвърждавайки съображенията на първоинстанционния съд. В тях, освен неколкократното посочване на осъжданията му извън необходимото за правната квалификация на деянието като осъществено при условията на опасен рецидив, липсва анализ на останалите относими към тежестта на санкцията обстоятелства. Окръжният съд е приел, че наказанията и за двете престъпления следва да се определят при баланс на смекчаващите и отегчаващите отговорността му обстоятелства, отдавайки прекалено голямо значение на миналите му осъждания и в същото време отричайки наличието на смекчаващи обстоятелства, в противоречие с крайния му извод за наличие на „баланс” с отегчаващите. Всъщност, вместо 9, миналите осъждания на подсъдимия следва да се приемат за 6, тъй като има формирани сред тях две съвкупности от престъпления, които са групирани. Най-тежко е било наказанието, наложено му за първото осъществено през 1992 г. престъпление, а следващите повечето са били до 1 година лишаване от свобода, за едната съвкупност общо наказание от 3 години лишаване от свобода, макар и осъществени при условията на опасен рецидив, което очертава степента на обществена опасност на санкционираните деяния. Коментираното от съда в аспекта на престъпна упоритост обстоятелство, че двете престъпления, предмет на настоящето дело, са осъществени в реална съвкупност, няма как да се отчита като отегчаващо при определяне на наказанието за всяко едно от тях, а има своето значение за тежестта на общото за съвкупността, но без да е коментирал и приложил разпоредбата на чл.24 от НК. Вън от полезрението на съдилищата е останал ниският размер на отнетите вещи, някои доста амортизирани и почти ненужни, както и възстановяването им на собственика, макар и чрез изземването им при извършения оглед на ползваната за дом сграда от подсъдимия и св.Й.. За да определи размера на наказанието за грабежа, определящо общото за съвкупността, на 10 години лишаване от свобода, окръжният съд е акцентирал върху необходимостта подсъдимият за по-продължителен период от време да бъде изолиран от обществото, с което въззивният съд се е съгласил без каквито и да е съображения, но каквито е дължал при направеното във въззивната жалба на защитника на подсъдимия оплакване. ВКС намира, че прилагането на репресия в определения от съдилищата обем е прекомерна и несъответна на осъществените деяния, че целите на чл.36 от НК успешно биха били постигнати и с по-ниски по размер наказания, а именно : за престъплението по чл.199, ал.1 от НК от 6 години лишаване от свобода, за това по чл.170, ал.2 от НК – 1 година, а за съвкупността – общо наказание от 6 години лишаване от свобода и в тази насока въззивното решение следва да бъде изменено, съобразно правомощието на настоящата инстанция по чл.354, ал.2, т.1 вр.ал.1, т.3 от НПК, при наличие на касационното основание по чл.348, ал.5, т.1 вр.ал.1, т.3 от НПК. В останалите части решението е правилно и следва да остане в сила. Водим от гореизложените съображения и на основание чл.354, ал.2, т.1 вр.ал.1, т.1 и 3 от НПК Върховният касационен съд – първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 108 от 18.07.2014 г., постановено по ВНОХД № 381/2013 г. от Варненския апелативен съд, като НАМАЛЯВА размерите на наложените на подсъдимия В. Т. В., със снета по делото самоличност, наказания лишаване от свобода от 10 години на 6-ШЕСТ ГОДИНИ за престъплението по чл.199, ал.1, т.4 от НК, от 3 години на 1-ЕДНА ГОДИНА за престъплението по чл.170, ал.2 от НК и на определеното на основание чл.23, ал.1 от НК ОБЩО наказание от 10 години на 6-ШЕСТ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :