Р Е Ш Е Н И Е № 37 гр. София, 10.05.2017 година Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на тринадесети февруари две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Татяна Кънчева ЧЛЕНОВЕ: Бисер Троянов Петя Шишкова при секретар Кристина Павлова и в присъствието на прокурора от ВКП Петър Долапчиев, като изслуша докладваното от съдията Шишкова КНОХД № 1001/16 год. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по повод на постъпили касационни жалби, изготвени лично и от защитниците на подсъдимите Е. К. Е., Б. С. М., М. Ц. М., Д. А. Х., Й. Й. П. и С. И. И. срещу решение № 41 от 11.03.2016г., постановено по ВНОХД № 381/15г. по описа на Варненския апелативен съд. С решението е изменена присъда № 46/19.06.2014 година, постановена по НОХД № 436/2006 г. по описа на Окръжен съд-Разград, като деянието на П. е преквалифицирано от престъпление по чл.116, ал.1 т.6 в такова по чл.115, вр. чл.20, ал.3 и ал.4 от НК и наложеното му наказание е намалено от шест на пет години лишаване от свобода. Присъдата е потвърдена в останалите й части, с които подсъдимите Е., М., М., Х. и И. са признати за виновни в това, че на 07.12.1996 година в [населено място], в съучастие с Й. П. като подбудител и помагач, и помежду си като съизвършители, с особена жестокост и по особено мъчителен за убития начин умишлено умъртвили Д. Д. Д., и на основание чл.116, ал.1 т.6, вр. чл.20, ал.2, вр. чл.55, ал.1 т.1 от НК са осъдени на лишаване от свобода за срок от шест години, като е определен първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието. С жалбата от името на Е. се иска при условията на алтернативност отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав, оправдаване на подсъдимия или намаляване на наложеното му наказание. Релевират се всички касационни основания, но не се излагат доводи за нарушение на материалния закон. Твърди се, че апелативният съд не е изпълнил указанията, дадени при предходното касационно разглеждане на делото, че не са анализирани адекватно доказателствата, които водят до извода, че Е. е помагал на пострадалия, а не е осъществявал действия по умъртвяването му, че е приет за разглеждане обвинителен акт, съдържащ противоречие между обстоятелствената и заключителната си части. Явната несправедливост на наказанието се извежда от това, че не е определен каузалният принос на подсъдимия за настъпването на смъртта, както и че не е съобразен изминалият дълъг период от време. Жалбоподателят М. възразява срещу преценката на доказателствата, направена от съда, като противопоставя свой анализ, според който не е имал мотив и възможност да причини смъртта на пострадалия, а съприкосновението му с него е било само, за да му помогне. Възразява срещу липсата на обособени мотиви във връзка с участието и индивидуализацията на наказанията за отделните подсъдими. Подсъдимият М. обжалва с позоваване на основанията по чл.348 ал.1 т.1-3 от НПК. Твърди, че не са изпълнени указанията на ВКС, а в мотивите липсва отговор на възраженията на защитата. Намира решението за необосновано и почиващо на предположения, наказанието за несъответно на каузалния принос на конкретния съучастник, на смекчаващите вината обстоятелства и на изминалия дълъг период от време. Моли за оправдателна присъда, а алтернативно – за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане, или за намаляване на наложеното наказание и отлагане на изпълнението му, на основание чл.66 от НК. Подсъдимият Х. се оплаква от това, че присъдата срещу него е постановена на основата на оговор и предположения, както и от явната й несправедливост. В срока по чл.351 ал.3 от НПК е представено допълнение към касационната жалба, в което защитникът му твърди, че апелативният съд не е обсъдил надлежно противоречията в обясненията на подсъдимите, като цитира части от тях, които са останали неанализирани в решението и счита, че е налице съществено процесуално нарушение – липса на мотиви и неизпълнение на указанията на ВКС. Подробно обосновава тезата си, че Х. е осъден въз основа на оговор и предположения. Релевира нарушение на правото на защита поради разглеждане на делото в отсъствие на подсъдимия, без той да е бил информиран достатъчно за воденото срещу него наказателно производство. Възразява срещу позоваването на обяснения, съдържащи се в протоколите за проведени очни ставки, които не са били надлежно приобщени, както и на обяснения, дадени без предварително разясняване на всички права. Основанието по чл.348, ал.1, т.3 от НПК е аргументирано с продължителността на наказателното производство, за която, според него не е допринесъл подсъдимият Х., както и на оценката на признаци от състава като отегчаващи вината обстоятелства. Предлага отмяна на решението и постановяване на оправдателна присъда, алтернативно - намаляване срока на лишаването от свобода и отлагане на изпълнението на наказанието по реда на чл.66 от НК. Й. П. е обжалвал решението сам, депозирани са жалби и от двамата му защитници. Представени са допълнения към жалбите. Исканията са за оправдаване на подсъдимия, отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане, преквалифициране на деянието в такова по чл.118 или чл.124 от НК, или намаляване на наказанието и отлагане на изпълнението му за изпитателен срок. Аргументирани са с това, че решението на съда почива на предположения, че не са обсъдени доводите на защитата. Изброени са фактически изводи, които не са подкрепени с доказателства, изтъква се, че обясненията му не са опровергани. Сочат се противоречия в мотивите на съда и в тази връзка се твърди нарушение на материалния закон чрез възприетата квалификация и изложени съображения за намерение за причиняване на телесна повреда. Явната несправедливост на наказанието се извежда от съпоставката с определения срок на лишаване от свобода от първоинстанционния съд, признал го за виновен в подбуждане и подпомагане на квалифицирано убийство. От името на подсъдимия И., защитникът му иска отмяна на решението и оправдаването му, или намаляване на наказанието и отлагане на изпълнението му за изпитателен срок. Излагат се съображения за допуснати съществени процесуални нарушения при изготвяне на доказателствените средства и неправилна преценка на съда при отчитане достоверността на свидетелски показания. Оспорва се годността на протокола за оглед на местопроизшествие, въз основа на който въззивният съд е изградил значителна част от изводите си, както и свидетелската годност на св.Т.. Необходимостта от намаляване на наказанието според него произтича от изключително дългият период от време, изтекъл след деянието. Самият И. също е депозирал жалба, в която заявява, че Варненският апелативен съд не е обсъдил всички доводи на страните, че решението почива на предположения, че не са съобразени указанията на ВКС. Прави искания, идентични с тези на защитника му. В съдебно заседание защитникът на подсъдимия Е. пледира за връщане на делото за ново разглеждане. Твърди, че не са изпълнени указанията, съдържащи се в предходното касационно решение, че липсват мотиви за общност на умисъла, както и за конкретизиране на действията на всеки един от съучастниците. Защитникът на подсъдимия М. поддържа изложеното в касационната жалба. Настоява, че подзащитният му не е съучастник, тъй като е от друг град и се е качил по-късно на мястото на побоя. Защитникът на подсъдимия М. поддържа, че въззивното решение възпроизвежда пороците на първоинстанционната присъда и не е съобразено със задължителните указания, дадени от ВКС. Счита, че липсват доказателства подзащитният му да е имал съприкосновение с пострадалия. Защитникът на подсъдимия Х. аргументира липсата на мотиви с това, че не са обсъдени редица въпроси, най-вече противоречията в обясненията на подсъдимите. Твърди, че не са изпълнени указанията, дадени от ВКС. Моли касационният съд да констатира нарушено право на защита. Явната несправедливост на наказанието извежда от завишаване на наказанието заради факти, които не следва да се ценят като отегчаващи, както и от продължителния период, през който е продължило наказателното производство. Защитникът на подсъдимия И. възразява срещу кредитирането на протоколи, заради отсъствие на поемните лица, както и на показанията на св.Т., заради пияното му състояние. Твърди, че не е извършен необходимият анализ на обясненията на подсъдимите. Солидаризира се със становището за неизпълнени указания на ВКС. Поддържа явна несправедливост на наказанието предвид това, че деянието е извършено преди повече от двадесет години. Защитникът на подсъдимия П. твърди, че във въззивното решение липсва описание на действията, с които са осъществени подбудителство и помагачество, както и мотиви за това, че убийството не е извършено при ексцес на умисъла. Счита, че е признат за виновен за деяние, за което не е надлежно обвинен. Поддържа явна несправедливост на наказанието поради изминалия период от време. Подсъдимият М. моли решението да бъде отменено и той да бъде оправдан, или делото да се върне за ново разглеждане. Счита, че не е извършено дължимото съпоставяне на събраните доказателства. Прокурорът намира жалбите за основателни. Счита, че въззивното решение следва да бъде отменено, а делото да бъде върнато за ново разглеждане, тъй като не са изпълнени задължителните указания, дадени от ВКС. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:` Твърденията, че Варненският апелативен съд не се е съобразил с указанията на ВКС, не отговарят на истината. С решение № 319/21.10.2015г. на второ наказателно отделение на ВКС, постановено по кнд № 884/15г. са отправени няколко конкретни упрека към въззивния съд. На първо място, касационната инстанция е обърнала внимание на декларираните позиции на петимата подсъдими, обвинени като извършители на убийството. Четирима от тях са заявили, че изобщо не са удряли пострадалия, че смъртта му е настъпила в резултат на поведението единствено на Х., а той от своя страна поддържа, че е признат за виновен въз основа на оговор. По този повод в отменителното решение се съдържат указания за задълбочаване на проверката на доказателствените средства. Това указание е изпълнено добросъвестно и точно от състава на Варненския апелативен съд, който е възприел единствения правилен подход – да кредитира обясненията на подсъдимите само, доколкото не противоречат на данните, изведени от протокола за оглед на местопроизшествие, от изследванията на веществените доказателствени средства, от показанията на незаинтересованите свидетели, от обективните медицински находки и справката за проведен телефонен разговор. Настоящият съдебен състав констатира, че във въззивното решение няма нито един фактически извод по въпросите от кръга на предмета на доказване, който да е направен единствено въз основа на обясненията на някой или някои от подсъдимите. Поводът за нападението над Д. Д. е изведен от показанията на св.Б.. От справката за проведен телефонен разговор и от часа на съобщението до полицията е определен времевият диапазон на осъществяване на деянието. Въз основа на огледния протокол е установено мястото на нанасяне на побоя. От съдебно-медицинските експертизи са изяснени уврежданията и механизма на причиняването им. Възприятията на св.С. са източник на информация за това, че пострадалият е паднал в позицията, в която е намерен непосредствено преди всички подсъдими да напуснат местопрестъплението, а до падането му при него е имало поне двама мъже, разменили си реплики. Участниците в деянието са установени от наличието на кръв от убития по якето и по обувката на М. и Е., както и от свидетелството на лица, видели ги преди това в заведение „К. к.“. По този начин въззивният съд е разполагал със значителен набор от факти, установени въз основа на неподвластни на волята на подсъдимите доказателствени средства, които са използвави за съпоставка с обясненията им и проверка на тяхната достоверност. В съответствие с указанието на ВКС е извършена надлежна преценка на твърдението на подсъдимия Д. Х., че останалите подсъдими опитват да оневинят себе си, като му прехвърлят цялата отговорност за случилото се, а той всъщност изобщо не е присъствал на местопрестъплението, дори не е бил в България. Съдът е отхвърлил тази теза като несъстоятелна не само заради обясненията на другите съучастници, а основно съобразявайки показанията на св.С., който видял Х. същата нощ в „К. К.“. Показанията на свидетелите К. и Т., макар и да не се отличават с категоричност по въпроса дали в конкретната вечер Х. е бил в бара, също дават основание за извод, че през този период от време не е отсъствал от България. Същевременно, коректният анализ на начина, по който е протекло разследването, изисква да се отчете обстоятелството, че възможността М., Е. и М. да съгласуват позициите си до момента на първите обяснения, депозирани още преди Х. да бъде обявен за общодържавно издирване, е била силно ограничена. Установено е, че съучастниците са се разделили почти веднага след деянието, а четирима от тях са задържани в същия ден. Въпреки това обясненията на М., Е. и М. съвпадат по отношение на твърдението, че Х. и И. първи настигнали пострадалия, а когато и останалите се качили на площадката, Х. му нанасял удари. Следващото указание е за отчитане на промяната в позициите на подсъдимите. В тази връзка настоящият състав намира за необходимо да изрази принципно несъгласие с доводите на защита за допуснати процесуални нарушения, основани на детайлна съпоставка на отделните описания на всяко едно движение, удар, допир, позиция на телата на участниците, реплики и изобщо всеки елемент от обстановката. В по-голямата си част те са свързани с обосноваността на фактическите изводи, която е извън пределите на касационната проверка. Доколкото има упреци и за неположени надлежни усилия за изясняване на обективната истина, част от тях могат да бъдат обсъдени и във връзка с чл.348, ал.1 т.2 от НПК. Обсъжданите събития са динамични, развили се в рамките на не повече от двадесет минути. Обстановката за подсъдимите е била непозната, тъй като никой от тях не е посещавал жилищния блок „М. с. 2“ преди това. Променяла се е заради движението между етажите и влошаване състоянието на пострадалия. Ситуацията е била стресова. Броят на участниците в събитието е значителен, заедно с Д. са били общо шестима. Освен това между обясненията, дадени в хода на досъдебното производство и тези пред съда е изминал период от седем години и половина. При тази ситуация нормално, естествено и логично е да съществуват празноти и неточности във възприятията на подсъдимите, както и реалните спомени да се допълват със собствени умозаключения или получена по друг начин информация при възпроизвеждането им. Дължимата от съда процесуална активност по повод събирането, проверката и анализа на доказателства е в рамките на възможното, а в конкретния случай то е сторено, като е отделено същественото от несъщественото. В този смисъл следва да се обърне внимание основно на противоречията относно факти, които са от решаващо значение за отговорността на подсъдимите, без да се отдава прекомерно значение на разминавания в подробностите. Такова противоречие е налице в обясненията подсъдимите М., Е. и М. досежно поведението на С. И., който се е качил нагоре по етажите веднага след Х. и преди останалите. Най-общо обясненията им варират от твърдения, че И. също е удрял Д. или че го е държал, за да го бие Х., до такива, че го е придържал, за да не падне и е възпирал агресията спрямо него. Съдът по същество е изпълнил указанието на ВКС, като е отчел наличието на такова противоречие, избрал е да даде вяра на обясненията на останалите извършители в уличаващия И. вариант и е мотивирал подробно, ясно и точно това свое решение. Въззивният съд е аргументирал, причината, поради която отхвърля версията за липса на съпричастност от страна на подсъдимия И.. Тя е опровергана от практическата невъзможност в краткия времеви интервал между последователното достигане на първите двама до пострадалия, подсъдимият Х. сам да е извършил с него поредица от многобройни действия, установени въз основа на следите от кръв, намерени на площадката между четвърти и пети етаж, съпоставени с експертните изводи за кръвотечението от различните рани. По въпроса за участието на Е., М. и М. в побоя над Д. не са налице противоречия в обясненията на подсъдимите, тъй като никой от тях не ги уличава като извършители. Въззивният съд ги е признал за виновни след като обосновано е отхвърлил като недостоверна версията, че смъртта е причинена единствено от Х., от една страна, а от друга е преценил като уличаващи данните, изведени от показанията на св.С., веществените доказателства и извършените експертни изследвания върху тях, както и от писменото доказателствено средство – протокол за оглед на местопрестъпление. След като е изяснил момента, в който е започнало обилното кървене и го е съпоставил с медицинското заключение за увреждания, причинени по вероятния механизъм на падане и търкаляне по стъпала, съдът е мотивирал извод за недостоверност на твърденията, че подсъдимите са помагали на пострадалия да се задържи на крака и са го носели надолу към площадката между втори и трети етаж, че той е падал върху М.. От друга страна, следите от кръв по якето на М. и обувките на Е. установяват, че са имали съприкосновение с Д., и следователно то е било по повод участието им в изпълнителното деяние. Изводът, че петимата съвместно са умъртвили пострадалия се базира и на внимателната съпоставка на броя на ударите с времетраенето на побоя. Отделено е специално внимание на най-тежкото увреждане – черепно-мозъчната травма. Установено е, че никой от подсъдимите не е бил въоръжен с какъвто и да било предмет. След като за счупването на челната кост не е ползвано допълнително средство, то с оглед твърдостта й, единственият възможен извод е, че ударите са били много, наслагващи се. Това обстоятелство е от значение за разсъжденията, свързани с необходимото време за привеждане на пострадалия в състоянието, в което е намерен, развити от вещите лица в два варианта – ако е бит само от един човек, и ако е бит от петима. Уврежданията в областта на гръдния кош също са в резултат на многобройни удари. Следите от пръски и забърсвания, тъмните петна по пода, надлежно са изградили вътрешното убеждение в решаващата съдебна инстанция, че интензитетът, силата и броят на ударите са били най-големи, когато пострадалият е бит на третия етаж. Преди Д. да се окаже там, предвид хронологията на предходните събития, развили се между площадката между четвърти и пети етаж, и тази на третия, е изтекла съществена част от и без това краткото време. Така е изведена неопровержимата теза на съда, че в конкретния случай пострадалият е бил удрян от петимата съвместно, а не само от Х.. Така структурираните мотиви на съда относно съвместното участие на петимата подсъдими в изпълнителното деяние на квалифицираното убийство са ясни, подробно аргументирани, логични, разкриват стремеж към оценка на достоверността на всички възможни версии, следователно към безпристрастна оценка на доказателствата с цел разкриване на обективната истина. В противовес на описаната в мотивите на проверяваното решение фактическа обстановка е защитната теза на подсъдимите М., М., И. и Е., според която те четиримата, заедно с пострадалия, общо петима мъже в добра физическа форма, са полагали искали да попречат на Х. да удря Д., но той въпреки усилията им с многобройни удари е успял да причини тежките травми, довели до бързото настъпване на смъртта. При предходното разглеждане на делото във ВКС са констатирани пороци и във връзка с изводите за вина на подсъдимия П.. Указано е, че следва да бъдат посочени фактите, въз основа на които са направени, както и да се обсъди възражението за ексцес. Анализът на въззивното решение в частта му, касаеща този подсъдим следва да обхване освен релевираните доводи за нарушение на чл.355, ал.1, т.3 от НПК, така и тези за нарушение на чл.348, ал.3, т.2, пр.1 от НПК. Й. П. е обвинен в осъществяването на подбудителска и помагаческа дейност. Поведението, с което обективно е спомогнал осъществяването на престъплението – превозване на извършителите до местопрестъплението с ползвания от него лек автомобил, е посочено ясно и конкретно в атакувания съдебен акт. Не се спори по доказателствената обезпеченост на този фактически извод, нито по правния извод, че от обективна страна това действие е от категорията на визираните в чл.20, ал.4 от НК. Касаторът оспорва обвинението, че с поведението си е подбудил останалите подсъдими да осъществят убийство, както и наличието на умисъл. Настоящият състав счита, че въззивниият съд не е допуснал нарушение по този повод. При изложението на приетите за установени факти е посочен начинът, по който П. е мотивирал съучастниците към осъществяване на убийството, като са описани думите и жестовете му. Посочено е защо съдът приема, че това поведение е било достатъчно за извършителите, за да възникне у тях решение за действие. Изброени са доказателствата, обосноваващи тези фактически изводи. Анализирано е конкретното съдържание на интелектуалния и волевия момент от умисъла му, като са изброени данните, въз основа на които е прието, че представите му са обхващали възможността за причиняване смъртта на Д., но се е съгласявал с това възможно развитие на събитията. От фактическа страна съдът е установил, че след разговора с Б. Б., подсъдимият П. „подканил махвайки с ръка подсъдимите М., Е., Х., М. и И. да тръгват“. По-нататък е приел, че в автомобила П. разяснил на подсъдимите къде отиват и защо, казал им „Любовникът на сестра ми пак я е бил и затова отиваме, да видим какво става“. Чрез посочване на страниците и томовете от делото са конкретизирани обясненията, включително и на самия П., които съдържат информацията за описаното поведение. Обсъдени са и косвените доказателства в подкрепа на извода, че целта на пътуването е била да накажат Д. – след телефонното позвъняване само той се е опитал да избяга, но не и С., освен това, за да провери как е сестра му, П. не се е нуждаел от още петима мъже. От изложеното е видно, че твърдението на защитата, за липса на описание на поведението, с което подсъдимият е осъществил подбудителската дейност, не отговаря на истината. Друг е въпросът, че това поведение действително е минимално по обем, но за съставомерността на деянието същественото е дали тези жестове и кратки реплики са били достатъчни да мотивират останалите да извършат убийство или не. Съдът е дал положителен отговор на този въпрос, като се е обосновал с надлежно приобщени доказателствени средства. Тезата, че на П. не му е било необходимо многословие, е аргументирана с лидерското му положение в общността на подсъдимите и отношението, което те са имали към него. Не става въпрос за предположения, а за конкретни безспорно установени факти относно познанството между П. и всеки един от останалите петима, от които следва извод за изградени в продължение на години отношения на приятелство, професионална подчиненост или финансова зависимост. Тъкмо заради авторитетът, с който П. се е ползвал сред тях, уволненият от полицията И. е определил тръгването им от заведението като „акция“, правейки аналогия с действията в структура, в която не е прието да се изисква обяснение за заповед на висшестоящ. Правилни и подробно аргументирани са изводите на Варненския апелативен съд и по отношение на субективната страна на деянието. След като е изяснил защо приема за установено, че подсъдимите са тръгнали към жилището на С. с намерението да се разправят с Д., съдът е анализирал фактите от обективната действителност, обхванати от представите на подсъдимия П.. Става въпрос за съзнаването на това, че петима мъже в отлична физическа форма ще нападнат пострадалия, който е сам, пиян, без перспектива да получи помощ на това място през тази част от денонощието. Наличието на съзнание за обективната възможност при побоя Д. да получи увреждания, които да доведат до смъртта му, изпълва интелектуалния момент от евентуалния умисъл. Касационната инстанция намира за ясно мотивирани изводите за това, че П. се е съгласявал с такъв резултат. Изтъкнал е, че желанието на подбудителя побоят да бъде сериозен е обективирано във факта, че е взел шестима в петместен автомобил с две врати, с което няма как да не е причинил неудобство на спътниците си. В конкретната ситуация е настъпило развитие, което той не е очаквал – предупреден от телефонното обаждане, Д. е побягнал нагоре по стълбите. Въззивният съд е приел за установено, че това обстоятелство е възприето и от всички пристигнали пред входа, поради включеното стълбищно осветление. Изводът, че П. е знаел къде е Д., е свързан с възприетите обяснения на останалите пред вратата подсъдими, според които започнал да удря и обижда сестра си, без изобщо да се поинтересува за него. Възприетата фактическа обстановка въз основа на надлежно събрани и анализирани доказателствени средства, води до извод, че П. е изпратил мъжете, доведени от него по следите на пострадалия, без да им поставя ограничения, въпреки че е имал такава възможност. Кореспондиращият извод за субективната страна на деянието е, че поведението му е било насочено към индивидуално определен резултат – побой, но при ясно съзнание за възможното отклонение и усложнение в развитието на бъдещото престъпление, предопределено от условията на извършването му, а именно побоят да доведе до смъртта на Д.. Става въпрос за развитие на ситуацията, което не е просто хипотетично възможно, се е очертало като вероятно, поради съвкупност от конкретни обективни фактори. Такива са съотношението на силите, желанието да се представят като съпричастни към гнева му, невъзможността да ги спре, защото физическият му недъг го затруднява да се качи нагоре по стълбите, времето, с което са разполагали, и което макар и кратко, е било достатъчно петимата мъже да умъртвят жертвата си. Ясно е, че ако е имал желание да възпре или да ограничи агресията, П. е могъл да го стори, предвид изградения стереотип на отношенията му с останалите. Това, че не го е направил, правилно е възприето от съда като бездействие, обективиращо съгласие с възможното усложнение. Формулировката на субективната страна на деянието, използвана в обстоятелствената част на обвинителния акт е, че П. подбуждал петимата да причинят телесни увреждания на пострадалия, но допускал, че е възможно да го умъртвят. Представите за възможното причиняване на смърт и примиряването с такъв резултат определят осъщественото от подсъдимия като подбуждане и помагачество към убийство, а не към телесна повреда, поради което възражението, че той е осъден по непредявено обвинение е неоснователно. Варненският апелативен съд е изпълнил указанията за преценка на възможния ексцес и във връзка с по-тежко квалифициращите деянието признаци. Правилно и обосновано е извел заключението си, че начинът на умъртвяване е извън кръга на предвидимите обстоятелства, поради което е преквалифицирал деянието. Въззивният съд е отстранил допуснатото процесуално нарушение, констатирано при предишното разглеждане на делото, изразяващо се в позоваване на свидетелски показания, които не са приобщени по надлежен ред. На основание чл.281, ал.5, вр. ал.1, т.4 от НПК са прочетени показанията на свидетелите К. и С., дадени в хода на досъдебното производство, след като усилията за личен разпит са се оказали безуспешни. И пред този състав на касационния съд се поставя въпросът за нарушено право на справедлив процес на подсъдимия Д. Х., с оглед обстоятелството, че част от производството е проведена в негово отсъствие. В подкрепа на аргументите изложени при предходното разглеждане на делото от последната съдебна инстанция, настоящият състав намира за необходимо да се позове на практиката на СЕС по делото Stefano Melloni срещу Ministerio Fiscal /Испания/. Съдът е постановил, че правото на подсъдимия да се яви лично, макар и основен елемент от правото на справедлив процес по смисъла на чл.6 от ЕКЗПЧ, не е абсолютно. Подсъдимият може да направи отказ от него по собствена воля, изрично или мълчаливо. Не се установява нарушение на правото, ако е бил информиран за датата и мястото на процеса или се е ползвал от упълномощен за целта защитник. Посочени са условията, при които може да се приеме, че заинтересованото лице е направило съзнателен и недвусмислен отказ да присъства на своя съдебен процес – да е било лично призовано или да е получило официална информация за определената дата и място на процеса, или след като е било уведомено, да е избрало да не се яви лично, а да бъде представлявано от защитник. По настоящото дело за прецизност следва да се отбележи, че съществува явно противоречие между представените от адв.Л. Г. документи. Пълномощното е стандартно за адвокат. На бланката са вписани изчерпателно всички отделни права, които адвокатът би могъл да упражнява при осъществяване на процесуалното представителство. Съществува възможност за ограничаването им чрез зачеркване на текст, но това не е сторено в конкретния случай. От друга страна, с лична молба до съда защитникът е заявил, че е упълномощен само да проучи делото, да получи книжа и да ги предаде на клиента си. В зависимост от това кой от двата документа отразява действителната воля на подсъдимия Х., неговото процесуално поведение попада съответно във втората или в първата хипотеза, но при всички случаи съзнателният и недвусмислен отказ е налице. При индивидуализацията на наказанията инстанциите по същество са обсъдили установените по делото смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, като възражението на защитата, че смъртният резултат, способът на извършване на престъплението и демонстрираната изключителна агресивност не са такива, е основателно. Отнемането на човешкия живот е елемент от основния състав на престъплението „убийство“, а начинът, по който това е станало – с извънредни мъчителни преживявания за пострадалия, както и проявените характеристики на жестоки агресори, са отчетени като по-тежко квалифициращи деянието признаци. За сметка на това, съдилищата са пропуснали да посочат, че престъпленията, извършени в съучастие са с по-голяма степен на обществена опасност в сравнение с осъществените от един извършител, че по-тежко квалифициращите признака са два отделни, както и че подсъдимият П. е осъществил ролите и на подбудител, и на помагач. Не е отчетено и обстоятелството, че подсъдимият Е. е бил осъждан към датата на деянието. Оплакванията за явна несправедливост са свързани най-вече с изтеклия прекомерно дълъг период на наказателното производство. От датата на деянието до постановяване на настоящото решение са изминали повече от двадесет години, което безспорно нарушава правото на подсъдимите за разглеждане на делото им в разумен срок. В съответствие с практиката на ЕСПЧ това е отчетено при определяне на наказанията от първоинстанционния съд, като е приложена разпоредбата на чл.55, ал.1 т.1 от НК. Въпреки това, доводите за наличие на основание по чл.348, ал.1 т.3 от НПК са основателни и настоящият състав намира, че следва да бъдат уважени, като срокът на лишаването от свобода бъде намален. Първата причина за това решение е обстоятелството, че наложените наказания са отмерени като справедливи към датата на постановяване на присъдата, което е станало преди около три години. Допълнителният период от време не е съобразен от въззивната инстанция /тя е намалила наказанието на П., но само с оглед преквалификацията/, но няма пречка да го отчете касационната. На следващо място, корекция на наказанията следва да бъде извършена и с оглед необходимостта за преценка на каузалния принос на всеки един от съучастниците в причиняването на престъпния резултат. По този повод от значение е обстоятелството, че извършителите носят по-голяма отговорност за причиняване смъртта на Д. и намаляването на минималното, предвидено в закона наказание при тях следва да бъде с по-малка относителна част, отколкото при подбудителя и помагач П.. От мотивите на атакувания съдебен акт не става ясно, защо наложеното на последния наказание лишаване от свобода, след приложение на чл.55, ал.1, т.1 от НК, е над средния възможен срок, а на извършителите е под него. Отчитането на формата на съучастие е вменено в задължение на съда с текста на чл.21, ал.1 от НК, според който при определяне на наказанието се взима предвид характера на участието. Между самите извършители също е установена разлика в участието с оглед времетраенето, през което са осъществявали поведението, съставляващо изпълнително деяние. От фактическа страна е прието, че Х. и И. са настигнали първи пострадалия, причинили са му част от уврежданията с юмруци и блъскане по стълбите, след което към тях са се присъединили останалите. С оглед по-високата степен на тяхното участие, наказанията им следва да са по-тежки в сравнение с тези на останалите трима извършители. Определянето на наказание на подсъдимия Х., идентично с това на останалите извършители, е в противоречие и с констатирания в мотивите на въззивното решение „съществен принос за неразумността на срока на наказателното производство“, изразил се в предизвиканите затруднения в разследването от това, че се е укрил непосредствено след деянието. Действително, делото е било спряно от 08.07.1997 до 16.03.2000г., от 28.07.2000 до 09.03.2005г. и от 17.07.2005 до 19.12.2005г. След като основанието за редукция на наказанията е забавянето на производството, тя следва да бъде по-малка за подсъдимия, провокирал до известна степен с поведението си това забавяне. С оглед изложеното, касационният съд намира, че следва да упражни правомощията си по чл.354, ал.2, т.1 от НК, като намали наложените наказания на подсъдимите, както следва: Подсъдимият Х., с оглед на най-значителния му принос за общественоопасния резултат и поради некоректното процесуално поведение следва да бъде наказан най-строго, с лишаване от свобода за срок от пет години и шест месеца, като намаляването на срока с шест месеца се обуславя от допълнителното забавяне на производството след произнасянето на първата инстанция. По същата причина следва да се намалят наказанията и на останалите четирима извършители, като И. поради по-голямото си лично участие следва да бъде наказан с лишаване от свобода за срок от пет години, а Е., М. и М. – с лишаване от свобода за срок от четири години и шест месеца. Наказанието на подсъдимия П., с оглед характера на участието му, както и поради по-леката квалификация, следва да е лишаване от свобода за срок от три години и шест месеца. Намаляването на наказанията на подсъдимите П., М., М., И. и Е. до размер, който не надвишава пет години, обуславя промяна и на определения първоначален режим на изтърпяване от „строг“ на „общ“. Пенитенциарното заведение не следва да се определя от съда с оглед изменението в чл.57, ал.1 на ЗИНЗС. Водим от горното и на основание чл.354, ал.2, т.1 и ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 41 от 11.03.2016г., постановено по ВНОХД № 381/15г. по описа на Варненския апелативен съд, като намалява срока на наложените наказания лишаване от свобода на подсъдимия Д. Х. на пет години и шест месеца, на подсъдимия С. И. на пет години, на подсъдимите Б. М., М. М. и Е. Е. на четири години и шест месеца, на подсъдимия Й. П. на три години и шест месеца, както и по отношение на режима за изтърпяване на наказанията на подсъдимите И., М., М., Е. и П., като определя първоначаления „общ“ режим на изтърпяване. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.