1
Р Е Ш Е Н И Е
№ 587
София, 04 август 2011 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на .. осемнадесети ноември …........... 2010 год. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: .. Елияна Карагьозова ..........................
ЧЛЕНОВЕ: .. Вероника Имова. ................................
.. Севдалин Мавров ..............................
при секретар .. Лилия Гаврилова ................................... и в присъствието на прокурора от ВКП .. Атанас Гебрев ..................., като изслуша докладваното от съдията .. С. Мавров ............................. КНОХД № .. 580 .. / .. 10 .. год. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по протест на прокурора и жалба от частните обвинители С. Н., Д. В. и Д. Н., с които се атакува въззивна присъда № 33 от 02.06.10 год. по НОХД № 852/09 год. по описа на Софийски апелативен съд.
В протеста се акцентира, че въззивният акт е неправилен и незаконосъобразен, тъй като е постановен при нарушение на материалния закон и при допуснато съществено процесуално нарушение. Иска се да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане. Протестът се поддържа в съдебно заседание.
Жалбата на частните обвинители е със същите основание и насоченост като резултат. И тя се поддържа в съдебно заседание.
Защитата на подсъдимия, намира протеста и жалбата за неоснователни. Моли, присъдата да се остави в сила.
Върховният касационен съд, като взе предвид постановените по делото съдебни актове, в това число и решение на ВКС, сочените основания и доводи, намира протеста и жалбата за НЕОСНОВАТЕЛНИ.
С присъда № 115 от 21.05.08 год., постановена по НОХД № 1069/06 год. по описа на ОС – гр.Благоевград, подсъдимият И. Т. е признат за виновен в това, че на 30.12.05 год., около 19.30 ч. в гр.Благоевград, като водач на л.а.м. „Опел – Кадет” с рег. № Е 4479 АВ, собственост на баща му Б. Т., нарушил правилата за движение по чл. 20, ал. 2, изр. 1, пр. 5 и чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на С. Н., поради което и на осн. чл. 343, ал. 1, б. „в” и чл. 54, ал. 1 НК е осъден на ЕДНА година лишаване от свобода, със съответен режим на изтърпяване, както и лишаване от правоуправление на МПС за срок от три години.
Съдът е постановил на осн. чл. 68, ал. 2 НК Т. да не изтърпява отложеното му наказание лишаване от свобода по присъда № 179 от 19.01.04 год. по НОХД № 725/03 год. по описа на ОС – гр.Благоевград. Произнесъл се е и по разноските.
Този акт е отменен с въззивна присъда № 20 от 16.03.2009 год. по ВНОХД № 106/09 год. на САС, като подсъдимият е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение.
С решение № 364 от 23.12.09 год. по КНОХД № 340/09 год. на ВКС въззивната присъда е отменена и делото е върнато на САС за ново разглеждане.
С атакуваната пред настоящия състав на ВКС присъда на САС Т. отново е оправдан по повдигнатото му обвинение, след отмяна на акта на окръжния съд.
Разглеждайки касационния протест и жалбата на частните обвинители във връзка със сочените в тях основания, Върховният касационен съд намира, че не са налице законовите предпоставки за реализиране на правомощията му по чл. 354, ал. 1, т. 4 НПК. Прокурорът и повереникът формулират възраженията си срещу въззивния акт във връзка със сочените касационни основания, като резултат на допуснати от втората инстанция съществени нарушения на процесуалните правила, при осъществената от нея доказателствена дейност по въззивната проверка на първоинстанционната присъда и постановяване на въззивната такава. По своя смисъл, обаче, правят единствено извод за необоснованост, свързана с въпроса от обективна и субективна страна извършено ли е виновно инкриминираното деяние от подсъдимия Т., което основание не подлежи на обсъждане и оценка в касационното производство, защото е извън кръга на изчерпателно очертаните с нормата на чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК. Касационният контрол обхваща процесуалната законосъобразност на действията на съдилищата по събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото и формирането на тяхното вътрешно убеждение по фактите. ВКС нееднократно е посочвал в свои решения, че касационната инстанция отменява проверявания от нея съдебен акт, когато намери: че доказателствата са събирани избирателно; липсват източници за установяването на съществени обстоятелства, касаещи предмета на доказване, съобразно повдигнатото обвинение; че доказателствата са обсъждани едностранчиво, изопачено или тенденциозно; че им е придадено съдържание, различно от действителното или фактическите констатации са изградени на базата на негодни доказателствени средства или несъществуваща доказателствена основа. Конкретният казус, обаче, не е такъв и липсват основания да се сподели такъв извод.
Проверката на съдопроизводствените действия на въззивната инстанция не сочи да са допуснати съществени процесуални нарушения, налагащи упражняване на правомощието на ВКС за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане. Направен е обстоен анализ на всички доказателствени източници. Кредитирането или некредитирането на показанията на един или друг свидетел във връзка с поведението на подсъдимия Т., като участник в движението, съответно като извършител на престъплението, в което е обвинен, и преценката на свидетелските показания не е произволно, а е в резултат на задълбочен анализ на всички събрани по делото доказателства. Последните са проверени чрез въззивно следствие, при което са назначени и изслушани нова комплексна медико – автотехническа експертиза /л. 66 – 75/ и допълнителна комплексна медико – автотехническа експертиза /л. 93 – 99/. Крайният резултат на доказателствения процес е обективиран ясно, убедително и по несъмнен начин, така, че волята на въззивния съд и неговото вътрешно убеждение е възможно да бъдат проследени от страните и контролната инстанция. В мотивите си САС е дал изчерпателен и обоснован отговор на относимите за решаване на делото по същество възражения от страна на прокурора и повереника и е аргументирал в пълна степен своите съображения за достигнатия фактически и правен извод. Не са налице обективни данни за нарушение на задължението на съда по чл. 107, ал. 3 НПК – да събира както разобличаващи, така и оправдателни доказателства. Съдебните инстанции по фактите са събрали доказателства и от двете категории, като право на всяка от тях е да кредитира едната от тях, стига да изложи съображения по реда на чл. 305, ал. 3, изр. 2, съответно чл. 339, ал. 2 и 3 НПК. В мотивите на атакуваната присъда това е направено, поради което съдът не може да бъде упрекнат в нарушение на основните принципи на наказателния процес, очертани с чл. 13 и 14 НПК. Касационната проверка на атакувания второинстанционен акт, отменяващ осъдителната присъда спрямо Т., и постановената оправдателна такава, не констатира апелативната инстанция да е придала на оправдаващите доказателства смисъл и тежест, какъвто те нямат.
Във връзка с доводите от страна на прокурора и повереника на частните обвинители по експертните заключения на базата, на които е постановена оправдателната присъда, настоящата инстанция констатира, че те не са проявили изискуемото се от тях процесуално поведение. С първото заключение не е бил съгласен прокурорът, а по второто – повереникът. Но и двамата не са обосновали с никакви доводи своето несъгласие и не са формулирали допълнителни въпроси към вещите лица, които да мотивират съда да продължи проверката по събраните факти и поведението на водача при ПТП от обективна и субективна страна. От друга страна следственият експеримент следва да се осъществи своевременно. Да се направи такъв пет години след инцидента е в повечето случаи невъзможно и опасно от фактическа страна, тъй като с времето са променени различни параметри на конкретната обстановка, при която е станало ПТП.
Юридически спорът е по три основни за решаване на делото по същество въпроса. Първият е очаквали ли са и тримата участници в движението опасност на пътя, съгласно пътната обстановка. Вторият е свързан с обективната и субективна възможност подсъдимият предварително да е възприел падналия на пътя пострадал като опасност. Третият – с държанието на Т. като водач на ПТП, съответно с това си поведение нарушил ли е виновно конкретни правила за движение. И по трите въпроса апелативният съд е дал задълбочен и законосъобразен отговор, стъпвайки на приетите от него във въззивното следствие експертизи.
Съгласно приетата пътна обстановка, не са съществували никакви обективни обстоятелства, които да налагат обострено внимание у тримата водачи за неправомерно движещ се пешеходец. В района на произшествието не е имало приближаващ се, спрял или потеглящ автобус от градския транспорт. Нямало е ограничителни знаци или събрани множество хора. Пострадалият, с концентрация на алкохол в кръвта 3.12 промила, не е пресичал на близката пешеходна пътека.
Експертите са категорични, че в един по-ранен момент подсъдимият е имал обективната възможност да възприеме между другите две коли падналия Н. за 0, 72 сек., време и обстановка, недостатъчни от физиологична гледна точка да го прецени като конкретна опасност за движението извън лентата, в която се е движил. Заключението в тази част не е произволно, а на базата на научни познания. Подкрепено е и от показанията на свидетелите В. и Г., които са възприели падналия Н. в критичен за движението момент, наложил да направят резки маневри в дясно от тялото му. От друга страна, при втората обективна видимост за пълно възприятие, управлявания от подсъдимия автомобил след спасителната маневра, предизвикана от свидетеля Г., е бил на отстоене 6-7 метра от мястото на удара, който е бил непредотвратим с оглед опасната зона за спиране.
На трето място апелативният съд е взел отношение по визираните в обвинителния акт нарушения на правилата за движение по пътищата по чл. 23, ал. 1, чл. 20, ал. 2, изр. 1 и чл. 20, ал. , изр. 2 ЗДвП. Подсъдимият не е нарушил разпоредбата на чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДвП. Характерът и интензивността на трафика, градската обстановка и конкретните условия на видимост не са предполагали движение със скорост по ниска от максимално допустимата. От друга страна, посочените обстоятелства са задължителни за преценка от водачите на МПС, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. С оглед конкретната пътна обстановка, мястото на удара и положението Н., нищо не е предполагало /насочвало/ към предвидимост на поведението на силно повлияния от алкохол пострадал.
Не е нарушена и разпоредбата на чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП. Тя задължава водачите да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението. За да изпълнят закона, обаче, следва да имат възможност своевременно, обективно и субективно да възприемат дадено препятствие като опасност за движението. Когато последното обективно попадне в опасната зона за спиране на МПС или субективно не може да бъде възприето, поради обстоятелства, които не се дължат на виновно поведение на водача, последният не нарушава виновно посочения текст от закона.
На следващо място, не е нарушена и разпоредбата на чл. 23, ал. 1 ЗДвП. По нея водачът на МПС се задължава да се движи на такова разстояние от движещото се пред него друго превозно средство, че да може да избегне удряне в него, когато то намали скоростта или спре рязко. Приетите и от двете съдебни инстанции за безспорно установени фактически обстоятелства за разположението и движението непосредствено преди произшествието на три автомобила, не води да извод, че е реализирана развитата в чл. 23, ал. 1 ЗДвП пътна хипотеза. Платното за движение, в случая, се състои от две пътни ленти в едната посока на движение. Автомобилите с водачи свид. В. и подсъдимия са се движили в дясната лента, а автомобила на свид. Г. между тях – в лявата. Между първите два автомобила е имало достатъчна дистанция, обхваната от задължението по чл. 23, ал. 1 ЗДвП, за намаляване на скоростта или рязко спиране. Същото задължение не стои между водачите движещи се в една посока в различни ленти, в случая, между Г., движещ се по-напред, и Т.. Съгласно експертните заключения и възприетата пътна обстановка, за да не прегази пострадалия, възприет като опасност в опасната зона за спиране, Г. е предприел рязко навлизане в дясната лента за движение, но при това си действие е попаднал в опасната зона за спиране на лекия автомобил, управляван от подсъдимия. Последният, за да предотврати ПТП между него и свидетеля, предприема рязка промяна на посоката за движение в ляво, навлизайки в лява лента за движение, при което удря и прегазва пострадалия, който в този момент се мъчи да се изправи. В случая, Т. осъществява законосъобразна спасителна маневра, която, за съжаление, е довела до съставомерния резултат. При това, подсъдимият не е бил длъжен и не е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици, поради което е извършил случайно деяние.
На последно място, безспорно, ако подсъдимия се е движил със скорост 45 км/ч и по-малка, ударът с пострадалия е бил предотвратим. Безспорно, ако е продължил движението си в дясната лента, удар между двете превозни средства не би настъпил и не биха настъпили и общественоопасните последици. И двете експертни изчисления, обаче, са направени в спокойна среда, съответно са свръх задълженията на водача, регламентирани в ЗДвП, в конкретната пътна обстановка.
Водим от горното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 33 от 02.06.10 год. по НОХД № 852/09 год. по описа на Софийски апелативен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:..............................................
ЧЛЕНОВЕ:.................................................
.................................................. |