Р Е Ш Е Н И Е № 60208 София, 19 януари 2022 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на петнадесети ноември две хиляди двадесет и първа година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ:РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Калин Софиянски изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 819/2021 година Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимите В. Д. К. и В. С. М. против въззивно решение № 10315/21.10.2020 г., постановено по ВНОХД № 224/2020 г. от Софийския апелативен съд. В касационната жалба на подсъдимия В. К. и допълнението към нея се релевират отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. т.1-3 от НПК. Жалбоподателят твърди, че е нарушен законът, тъй като изводите на съда се основават на недоказани по несъмнен начин твърдения. Отправен е упрек към качеството на въззивното решение, свързано с аналитичната дейност на съда. Изтъкват се и доводи за игнориране на част от доказателствата и за неправилно отхвърляне на доказателствените искания. Наличието на третото от касационните основания се обосновава с твърдения за невзети предвид смекчаващи обстоятелства. Прави се искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция или намаляване на наказанието. Касационната жалба на подсъдимия В. М. се позовава на основания по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 3 от НПК. Счита се, че решението е незаконосъобразно, защото доказателствата по делото сочат на случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК поради липса на причинна връзка между поведението на М. с настъпилото пътнотранспортно произшествие (ПТП). Неправилното приложение на закона се аргументира и с доводи за тежките нарушения на правилата за движение, допуснати от другия подсъдим. Наказанието е отчетено за несправедливо завишено и неотговарящо на обществената опасност на деянието и дееца. Искането е за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия по повдигнатото му обвинение. Алтернативно, намаляване на наложените наказания до минимума, предвиден в общата част на закона. В съдебното заседание подсъдимите В. К. и В. М. лично и чрез своите защитници поддържат жалбите си по изложените в тях съображения и искания. Частните обвинители Е. Г., Ц. Т., Л. Т. и Д. Т. се явяват, но не вземат лично участие в касационното производство. Представляват се от повереник, който оспорва жалбите на подсъдимите. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбите и пледира за оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. Софийският градски съд с присъда № 204/21.10.2019 г., постановена по НОХД №445/2018 г., признал : -подсъдимия В. Д. К. за виновен в това, че на 25.05.2014 г. в [населено място], при управление на моторно превозно средство нарушил правилата за движение (чл.21, ал.1 от ЗДП и чл. 31, ал. 7 т. 1 от ППЗДП) и в условията на независимо съпричиняване с В. С. по непредпазливост причинил смъртта на Г. Д. Т., като след деянието направил всичко зависещо от него за оказване на помощ на пострадалия, поради което и на основание чл. 343а, ал.1, б. „б“ във вр. с чл. 343, ал.1, б. „в“ във вр. с чл. 342, ал. 1 и чл. 54 от НК му наложил наказание от две години и шест месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване отложил съгласно чл. 66, ал.1 от НК за срок от четири години; - подсъдимия В. С. М. за виновен в това, че на 25.05.2014 г. в [населено място], при управление на моторно превозно средство нарушил правилата за движение (чл.21, ал.1 от ЗДП) и в условията на независимо съпричиняване с В. К. по непредпазливост причинил смъртта на Г. Д. Т., поради което и на основание чл. 343, ал.1, б. „в“ във вр. с чл. 342, ал. 1 и чл. 55, ал.1, т. 1 от НК му наложил наказание от една година и шест месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване отложил съгласно чл. 66, ал.1 от НК за срок от три години; - на основание чл. 343г от НК съдът лишил подсъдимия В. К. от правото да управлява моторно превозно средство (МПС) за срок от две години и шест месеца, а подсъдимият В. С. М. – за срок от една година и шест месеца. В рамките на иницииран от двамата подсъдими инстанционен контрол с оспореното по касационен ред въззивно решение на основание чл. 337, ал. 1, т. 1 от НПК съдът изменил присъдата, като : намалил срока на наказанието лишаване от свобода на подсъдимия К. на една година и шест месеца, изпитателния срок по чл. 66, ал.1 от НК - на три години, на наказанието лишаване от право да управлява МПС – на една година и шест месеца; намалил срока на наказанието лишаване от свобода на подсъдимия М. на една година и два месеца, на наказанието лишаване от право да управлява МПС на една година и два месеца. В останалата част присъдата е била потвърдена. ІІ. Преди всичко следва да се направят известни уточнения относно обсега на касационния контрол. С част от аргументите, квалифицирани в жалбите като нарушения на материалния и процесуалния закон, всъщност се релевира оплакване за необоснованост на въззивния съдебен акт. Това налага да се припомни устойчивата съдебна практика, че необосноваността и непълнотата на доказателствата, когато не са резултат на процесуални нарушения, са извън лимитираните от чл. 348, ал.1 от НПК касационни основания. Ето защо поддържаните доводи на касаторите в тази насока не следва да се обсъждат извън контекста на опорочена доказателствена дейност и във връзка с осъществяване на изискването за обективност, всестранност и пълнота на изясняване на фактическата обстановка. В допустимите рамки на касационната проверка жалбите на подсъдимите К. и М. са неоснователни по следните съображения : По жалбата на подсъдимия В. К.. Упрекът към съдържанието на атакувания съдебен акт е неоснователен. Твърди се, че въззивният съд, позовавайки се на конкретно решение на върховната съдебна инстанция, не е изложил самостоятелен и детайлен доказателствен анализ. По този начин, макар и не съвсем отчетливо, оплакването насочва към присъствието на касационен повод по чл. 348, ал.3, т. 2, пр. 1 от НПК. Непредубеденият прочит на въззивното решение очертава, че апелативният съд е изпълнил задължението си да провери както фактическата правилност на присъдата, така и правилността на възприетата правна квалификация. Втората инстанция е дала своята оценка относно дейността на основния съд, като е приела последната за процесуално издържана при спазване на изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК. Мотивите към присъдата са аналитични и убедителни, позволяващи да се проследи начинът на формиране на вътрешното убеждение на градския съд. Затова и втората инстанция не е била длъжна да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда, след като не е достигнала до различни фактически изводи въз основа на доказателствата по делото. Несъмнено, в атакувания съдебен акт има препращане към доказателствения анализ, извършен от първостепенния съд, но това е съпроводено и със собствени на предходната инстанция съображения за обективност и достоверност на кредитираните доказателствени източници, именно в отговор на основните възражения на защитата. Аргументирано е обоснована съдебната теза, че при навлизане в кръстовището МПС, управлявано от подсъдимия К., не е било с включена сигнализация (светлинна и звукова), което лишава водача от предимствата по Наредба № І-141 от 18.09.2002 г. за условията и реда, при който се ползва специален режим на движение на моторните превозни средства. Касационната проверка не установи процесуални основания за ревизия на този извод. Противоречията в доказателствения материал относно това решаващо обстоятелство са били предмет на задълбочено обсъждане от предходните инстанции. Апелативният съд е проверил доказателствените разсъждения на първата инстанция (виж, стр. 11 и сл. от решението) и след самостоятелен анализ за обективност и достоверност също е дал вяра на показанията на свидетелите В. К., Е. К., Д. Й., П. Д. и Е. П.. Настойчиво подновените възражения срещу съдебната оценка на показанията на свидетелите К. са неоснователни. Вътрешното убеждение на предходните инстанции относно достоверността на доказателствените материали не е опорочено, тъй като не се констатират нарушения на наказателнопроцесуалните норми, регулиращи формирането му и гарантиращи неговата правилност. Извършената проверка за достоверност на показанията на свидетелите К. е подчинена на критериите за логическа последователност, конкретност и непротиворечивост. В мотивите на съдебните актове са изложени подробни съображения защо коментираните гласни доказателствени източници могат да се ползват с доверие, какво е доказателственото значение на установените чрез тях данни и как те се отнасят към предмета на доказване. Посочените свидетели, а и Й., са пешеходци случайно озовали се в района на кръстовището, където е станал пътният инцидент и техните показания, освен друго, са използвани за проверка на конфронтиращите се данни, споделени от свидетелите Д. и П., съответно от свидетелите Г. и К., колеги на подсъдимия К., относно обстоятелството дали полицейският автомобил се е движил със съответната сигнализация. В жалбата се прави опит да се разколебаят изводите на предходните инстанции за обективност на информацията, съдържаща се показанията на В. К. и Е. К., като се изтъква, че не е изяснена по експертен път свидетелската им годност предвид влиянието на приетия от тях алкохол. В отговор на тези възражения следва да се посочи, че липсват данни свидетелите да са били в състояние, което да ги е лишило от възможност правилно да възприемат и възпроизвеждат фактите от външната действителност. Напротив, тъкмо обратното – всеки един от тях добросъвестно и последователно в двете фази на процеса е описал собствените си възприятия за обстановката преди и след пътния инцидент. Напълно адекватни и контролирани са предприетите действия от свидетелите, за да се предпазят от движещия се към тях полицейски автомобил, както и тези по оказване на помощ на пострадалите. Разказът им за събитията е последователен и не се откриват елементи, които да дават повод за съмнение в свидетелската им годност до степен, че да има необходимост от назначаване на експертно заключение на основание чл. 144, ал.2, т. 5 от НПК. Лишено от основание е и твърдението за игнориране на показанията на свидетелите Г. и К.. Предходните инстанции не са проявили избирателност и едностранчивост при анализа и оценката на доказателствата, тъй като не е пренебрегната информацията, съдържаща се в посочените доказателствени източници, върху които се гради тезата, че подсъдимият К. е управлявал моторното превозно средство със специален режим с включена сигнализация. Описаните от Г. и К. обстоятелства са обсъдени в контекста на цялата доказателствена съвкупност и правилно са приети за опровергани от кредитирания доказателствен материал, за който стана дума, но и от показанията на свидетелите Д. и П., пряко наблюдавали движението и режима на полицейския автомобил, които обяснимо не се коментират в жалбата. В атакувания съдебен акт е аргументирано убеждението на съда защо в тази им част показанията на Г. и К. не могат да послужат като надлежна доказателствена основа за направата на конкретни фактически изводи. Защитата изразява несъгласие с приетите факти относно скоростта на движение на управлявания от подсъдимия К. автомобил. Изтъкнатите в тази връзка доводи не пораждат съмнение в правилността на експертното мнение на назначената от основния съд повторната автотехническа експертиза (АТЕ) по този въпрос, а именно то е в основата на изводите на предходните инстанции. Накрая, не се оправдава от данните по делото, че въззивният съд произволно не е уважил искането на защитата за разпит на свидетел. Поначало правото на страните да поискат събиране на доказателства не е абсолютно. Въззивният съд разполага с правомощието сам да преценява необходимостта от събиране на доказателства. При направено искане има задължението да се произнесе и да го уважи, ако счете че то има отношение и ще допринесе за разкриване на обективната истина. В конкретния случай апелативният съд се е занимал с направеното искане на защитника на подсъдимия К. за разпит на свидетел – служител в ОДЧ на трето РУ на СДВР. Обсъдил го е, и се е произнесъл веднъж с мотивирано определение в съдебно заседание от 10.06.2020 г., а впоследствие и с проверявания съдебен акт по същество, във връзка с което е заключил, че делото е напълно изяснено от фактическа страна и липсва необходимост от попълването му с исканите доказателства. Обобщено казано, изтъкнатите доводи в жалбата за присъствие на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК са неоснователни. Предходната инстанция не е допуснала нарушения на процесуалните правила при допускане, проверка, анализ и оценка на доказателствените материали. Поддържаната и сега защитна версия е отхвърлена като лишена от доказателствена подкрепа, след пълно, всестранно и обективно изследване на всички обстоятелства по делото. Доводът за явна несправедливост на наложеното наказание е лишен от конкретна аргументация. Втората инстанция е констатирала известна процесуална неточност, допусната от основния съд, и е достигнала до извод, че действителната съдебна воля е наказанието лишаване от свобода да бъде определено в размер на две години. Извършвайки проверка на дейността по индивидуализация на наказанието, въззивният съд е отчел допълнително като смекчаващо обстоятелство темпоралната отдалеченост на момента на извършване на деянието и продължителността на срока на наказателната процедура. Тези констатации са в основата на решението да се коригира наложената на подсъдимия К. комплексна санкция, свеждайки размера на наказанията лишаване от свобода и от право да управлява МПС до една година и шест месеца и да редуцира продължителността на изпитателния срок по чл. 66 от НК до минималния, предвиден в закона. Въззивният съд не е имал основание да пренебрегне и отегчаващите обстоятелства - тежестта на допуснатите нарушения на правилата за движение, едно от което с основен принос за реализиране на ПТП, причинените несъставомерни телесни увреждания на останалите пострадали лица. Отмереният от въззивния съд обем на наказателна принуда е съобразен с обществената опасност на деянието и дееца, смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, целите на наказанието, визирани в чл. 36 от НК. Ето защо не може да бъде удовлетворена декларативно поднесената претенция от защитата, че в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл. 55 от НК, без обаче да се сочат аргументи кои са онези смекчаващи обстоятелства, чиято тежест е подценена от въззивния съд или са игнорирани от него. Установените такива, не удовлетворяват изискването за многобройност и/или изключителност, а и обсъдени в контекста на цялото своеобразие на конкретно разглежданото пътното произшествие те не са достатъчни, за да обусловят извод за значително по-ниска степен на обществена опасност от типичната за този вид престъпления. По тези съображения настоящият съдебен състав не намира основание да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК. По жалбата на подсъдимия В. М.. Доводите, че деянието на подсъдимия е случайно и по отношение на него е приложен неправилно материалния закон са свързани с твърдения за липса на причинна връзка между допуснатото нарушение на чл. 21, ал.1 от ЗДП и изследваното ПТП, тъй като то би настъпило и при управление с разрешената скорост на движение от 50 км/ч. Според касатора в този смисъл са и направените експертни изводи по повторната АТЕ, погрешно интерпретирани от съда. Обективния прочит на назначената от първостепенния съд повторна АТЕ и допълнителната такава, както и обстойното им обсъждане в мотивите на съдебните актове, изключват наличието на експертен извод, какъвто е видян от защитата. Механизмът на процесното ПТП, наред със скоростта на движение на всеки от участващите в него автомобили, са установени от събраните, проверени и оценени доказателствени източници, включително и по експертен път, като въз основа на тях са изведени нарушенията, допуснати от двамата водачи на МПС, намиращи се в причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат – смъртта на Т.. Категорично е установено по делото, че автомобилът „Хюндай“, управляван от подсъдимия М., е навлязъл в кръстовището с неразрешена скорост от 79 км/ч. При движение с разрешената скорост от 50 км/ч удар между двете МПС не би настъпил, тъй като управлявания от подсъдимия К. автомобил би преминал пред автомобила „Х.“, намирайки се на 11 метра от мястото на удара (виж, отговор на задача, т. 4 и т. 6 от повторната АТЕ). В допълнително назначената експертиза се съдържат идентични експертни изводи. Избраната скорост на движение от подсъдимия М. е обусловила неизбежност на сблъсъка, поради което неоснователно е твърдението в жалбата, че не е налице причинна връзка между допуснатото от него нарушение на чл. 21, ал.1 от ЗДП и настъпилия вредоносен резултат. Виновното поведение на подсъдимия К., върху което се акцентира в жалбата, е обсъдено от предходните инстанции на плоскостта на независимо съпричиняване, но то не изключва приноса на жалбоподателя М. за обещественоопасния резултат и не може да послужи за оправдаването му. Въпросът за наличието на изключващо вината обстоятелство по смисъла на чл. 15 от НК е бил поставен на вниманието на втората инстанция. В мотивите на проверяваното решение присъства задълбоченото му обсъждане от съда, при съобразяване на принципните положения, приети в доктрината и съдебната практика, като в съответствие с изискванията на чл. 339, ал.2 от НПК, са изложени убедителни съображения защо поведението на подсъдимия М. не разкрива белезите на „случайно деяние“. Правилен е изводът на въззивния съд, че при наличието на всички обективни и субективни признаци на инкриминирания престъпен състав, същият следва да носи наказателна отговорност за извършено престъпление по чл. 343, ал.1, б. „в“ от НК, за което е признат за виновен и осъден, при условията на независимо съпричиняване с другия подсъдим К.. Неоснователно е и оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание. Първата инстанция е приела, че наказанието на подсъдимия М. следва да се индивидуализира при условията на чл. 55, ал.1, т. 1 от НК, а именно - една година и шест месеца лишаване от свобода. Следва да се отбележи, че смекчаващите обстоятелства са оценени от съда по най- благоприятния за подсъдимия начин, приемайки, че всички те, взети заедно формират извод за многобройност по смисъла на посочената разпоредба. Въззивният съд, отчитайки като облекчаващ фактор и продължителността на срока, изминал от деянието до постановяване на съдебния акт, е предприел допълнителна корекция в размера на наложените наказания. Всъщност, основанието по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК се обосновава от жалбоподателя, сравнявайки санкциите по отношение на двамата подсъдими, но това не държи сметка за принципа на индивидуализацията на наказанието. Изследван е каузалния принос на всеки от подсъдимите за настъпилото ПТП от гледна точка на обществената опасност на инкриминираните деяния, а и в касационната жалба не са посочени смекчаващи обстоятелства, извън оценените от съда, които да обусловят допълнително намаляване на конкретно отмерените наказания. Санкцията, определена при условията на чл. 55 от НК, не е явно несправедлива по смисъла на чл. 348, ал.5, т. 1 от НПК и не са налице основания за нейната ревизия в исканата от жалбоподателя насока. Предвид на гореизложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 10315/21.10.2020 г., постановено по ВНОХД № 224/2020 г. от Софийския апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.