5 Р Е Ш Е Н И Е № 17 София, 16.02. 2015 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и осми януари през две хиляди и петнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА БОНКА ЙОНКОВА при секретаря Ирена Велчева изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 116/2014 година Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Г. Н. от [населено място] срещу въззивно решение № 1640 от 14.10.2013 г., постановено по в. гр. д. № 1671/2013 г. на Пловдивски окръжен съд. С посоченото решение, след отмяна на решение № 2044 от 21.05.2012 г. по гр. д. № 3416/2012 г. на Пловдивски районен съд, е отхвърлен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от М. Г. Н. против А. И. А. иск за съществуване на парично вземане за сумата 20 000 лв. по запис на заповед от 06.12.2010 г. с падеж 06.09.2011 г., въз основа на който е издадена заповед за незабавно изпълнение № 10609/17.09.2011 г. по ч. гр. д. № 15767/2011 г. на Пловдивски районен съд. В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна, за признаване на вземането по записа на заповед за съществуващо и за присъждане на разноските по делото. Касаторката навежда оплаквания, че въззивният съд е нарушил закона и се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС като е отхвърлил предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск, въпреки формалната редовност на записа на заповед, от който произтича спорното вземане, и отсъствието на доказани от ответника възражения за несъществуване на вземането. Ответникът по касация А. И. А. от [населено място], обл. П., не заявява становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК. С определение № 547 от 14.10.2014 г. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради отклонение от задължителната практика в Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС - т.17, при разрешаване на значимия за изхода на спора правен въпрос за предмета на делото и за разпределението на доказателствената тежест в производството по чл.422, ал.1 ГПК при предявен иск за съществуване на парично вземане по запис на заповед, въз основа на който е издадена заповед за незабавно изпълнение в хипотезата на чл.417, т.9 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и на заявените касационни основания, в съответствие с правомощията по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното : За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК от М. Г. Н. против А. И. А. установителен иск за съществуване на парично вземане за сумата 20 000 лв. по запис на заповед от 06.12.2010 г. с падеж 06.09.2011 г., въз основа на който е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК, Пловдивски окръжен съд е приел, че ищцата не е доказала вземането си, тъй като не е въвела и установила в процеса конкретни каузални отношения между нея като поемател и ответника като издател на записа на заповед, заради които е издаден записът на заповед. Въззивният съд е изложил съображения, че макар да съставлява самостоятелна абстрактна сделка, записът на заповед се издава заради конкретни каузални правоотношения между издателя и поемателя, което изисква в производството по чл.422, ал.1 ГПК кредиторът /поемател/ да въведе и докаже каузата, заради която е издаден конкретният запис на заповед. С оглед на това и без да отрича формалната редовност на записа на заповед, Пловдивски окръжен съд е направил решаващия извод, че след като с отговора на исковата молба ответникът е въвел възражение, че не дължи сумата по записа на заповед, тъй като няма каузално правоотношение с ищцата и не е получавал пари от нея, а ищцата не е ангажирала доказателства за наличие на каузално правоотношение, обвързано със записа на заповед, искът по чл.422, ал.1 ГПК следва да бъде отхвърлен. Въззивното решение е постановено в отклонение от задължителната практика на ВКС, формирана с Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и е неправилно поради нарушение на закона. Според задължителните указания в т.17 от цитираното тълкувателно решение, предмет на делото в производството по чл.422, ал.1 ГПК при предявен иск за установяване на вземане по запис на заповед, въз основа на който е издадена заповед за незабавно изпълнение в хипотезата на чл.417, т.9 ГПК, е съществуването на вземането, основано на записа на заповед. Записът на заповед е самостоятелна правна сделка от категорията на абстрактните, при която основанието е извън съдържанието на документа. С оглед на това в съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че в производството по чл.422, ал.1 ГПК ищецът - кредитор, който се е снабдил със заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед, доказва вземането си, основано на менителничния ефект - съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. Когато ответникът - длъжник се защитава срещу иска с общо оспорване на вземането, без да противопоставя конкретни възражения срещу съществуването му, ищецът - кредитор не е длъжен да сочи основание на поетото със записа на заповед задължение и да доказва възникването и съществуването на каузално правоотношение между него и издателя, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Доказването на каузално правоотношение като причина за издаване на записа на заповед е необходимо само в случай на въведени от страните твърдения и възражения за обвързаност на записа на заповед с конкретно каузално правоотношение, от което длъжникът черпи релативни възражения, относими към погасяването на вземането по записа на заповед. В този случай тежестта за доказване на каузалното правоотношение и на обвързаността му със записа на заповед се разпределя в съответствие с общото правило на чл.154, ал.1 ГПК като всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си и които са обуславящи за съществуването или несъществуването на установяваното в производството по чл.422, ал.1 ГПК менителнично вземане. В исковата молба, с която е предявен искът по чл.422, ал.1 ГПК, ищцата /сега касатор/ е посочила като основание за възникване на спорното парично вземане единствено записът на заповед, послужил като документ по чл.417, т.9 ГПК за издаване на заповедта за изпълнение. С отговора на исковата молба ответникът е възразил, че не дължи сумата по записа на заповед, защото няма никакви отношения с ищцата, не е получавал пари от нея, подписал е записа на заповед поради въвеждане в заблуждение от съпруга на ищцата и е вписал в текста на документа грешен номер на личната си карта. Въззивният съд е приел, че записът на заповед е редовен от външна страна, тъй като съдържа всички предвидени в чл.535 ТЗ задължителни реквизити. Разпоредбата на чл.535 ТЗ не визира като задължителен реквизит на записа на заповед датата на издаване на личната карта на издателя - длъжник, поради което възражението на ответника, че е вписал в текста на документа грешна дата на издаване на личната си карта, е без значение за действителността на записа на заповед. Възражението за въвеждане в заблуждение при подписването на записа на заповед не е подкрепено с доказателства и в съответствие с правилото на чл.154 ГПК правилно не е взето предвид от съда при преценката на действителността на менителничния ефект. При правилно изградени изводи за действителност на записа на заповед въззивният съд е разрешил спора за съществуване на произтичащото от записа на заповед вземане в противоречие с материалния и процесуалния закон - чл.535 ТЗ и чл.154 ГПК, и с указанията в Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2013 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В качеството му на абстрактна правна сделка редовният от външна страна запис на заповед доказва вземането на поемателя за обещаната от издателя парична сума, което вземане е предмет на делото в производството по чл.422, ал.1 ГПК. Наличието на редовен от външна страна запис на заповед, посочен в исковата молба като единствен източник на установяваното по реда на чл.422, ал.1 ГПК парично вземане, освобождава ищцата - кредитор от задължение да доказва съществуването на каузално правоотношение с издателя като причина за издаване на записа на заповед. Доказването на каузалното правоотношение в този случай е в тежест на ответника - издател на записа на заповед, и то при условие, че същият е въвел своевременно в процеса възражения за несъществуване на вземането по записа на заповед, основани на каузално правоотношение с издателя. В хода на процеса ответникът не е противопоставял възражения за несъществуване на вземането по записа на заповед, изведени от конкретно каузално правоотношение, а е твърдял, че между него и ищцата няма други отношения извън записа на заповед и че не дължи сумата по записа на заповед, тъй като не е получавал пари от ищцата. Процесуалната позиция на ответника следва да се квалифицира като общо оспорване на вземането по записа на заповед и с оглед указанията в Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС не създава задължение за ищцата да сочи и да доказва каузално правоотношение като основание за възникване на вземането, чието съществуване е доказано с редовния от външна страна и действителен запис на заповед. Ответникът не е доказал да е погасил вземането чрез плащане или друг предвиден в закона способ, от което следва извод, че вземането съществува, а предвид настъпилия падеж на записа на заповед - че същото е изискуемо и подлежи на изпълнение. Като е отхвърлил иска по чл.422, ал.1 ГПК, въпреки редовността на записа на заповед и липсата на доказани от ответника абсолютни и относителни възражения за несъществуване на спорното вземане, Пловдивски окръжен съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено на основание чл.293, ал.2 ГПК. По делото не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия и поради това спорът следва да се разреши по същество от настоящата инстанция като се признае за съществуващо вземането по записа на заповед, въз основа на който е издадена заповедта за изпълнение по ч. гр. д. № 15767/2011 г. на Пловдивски районен съд. В зависимост от крайния изход на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на касаторката разноски за всички съдебни инстанции в размер общо на 1 330 лв. Разноски в заповедното производство не са претендирани и не следва да се присъждат. Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.2 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 1640 от 14.10.2013 г., постановено по в. гр. д. № 1671/2013 г. на Пловдивски окръжен съд, и вместо него постановява : ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че в полза М. Г. Н. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ап.5, съществува парично вземане към А. И. А. с ЕГН [ЕГН] от [населено място] чардак, обл. Пловдивска, за сумата 20 000 лв. /двадесет хиляди лв./, произтичащо от запис на заповед с дата на издаване 06.12.2010 г. и падеж 06.09.2011 г., ведно със законната лихва от 14.09.2011 г. до окончателното плащане, за което е издадена заповед за изпълнение № 10609/17.09.2011 г. в производството по ч. гр. д. № 15767/2011 г. на Пловдивски районен съд. ОСЪЖДА А. И. А. да заплати на М. Г. Н. сумата 1 330 лв. /хиляда и триста и тридесет лв./ - разноски по делото, на основание чл.78, ал.1 ГПК. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :