О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 629 [населено място] 10.08. 2018 год. Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на тринадесети юни две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА разгледа докладваното от съдия Д. гр.дело №917 по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от Агенция по заетостта, чрез изп.директор Д. Н., приподписана от юрисконсулт Д., срещу решение от 11.10.2017г., постановено по в.гр.д.№597/2017г. на Окръжен съд - Хасково, в частта, с която след частична отмяна на решение от 09.08.2017г. по гр.д.№1310/2017г. на Районен съд – Хасково, са уважени предявените от А. С. Р. искове с правно основание чл.344, ал.1 т.1 и 2 КТ. К. счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по жалбата А. С. Р. не взема становище по касационната жалба. Постъпила е касационна жалба от А. С. Р., чрез процесуален представител адв.И., срещу решение от 11.10.2017г., постановено по в.гр.д.№597/2017г. на Окръжен съд - Хасково, в частта, с която е потвърдено решение от 09.08.2017г. по гр.д.№1310/2017г. на Районен съд – Хасково, вчастта, с която е отхвърлен предявения от А. С. Р. иск с правно основание чл.344, ал.1 т.3 КТ. К. счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и че въззивното решение е очевидно неправилно. Ответникът по жалбата Агенция по заетостта оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира юрисконсултско възнаграждение. К. жалби са процесуално допустими – подадени са в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирани страни, които имат интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира: С въззивното решение след частична отмяна на първоинстанционното решение, са уважени предявените от А. С. Р. срещу Агенция по заетостта, искове с правно основание чл.344, ал.1 т.1 и 2 КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението й, извършено със заповед №2467/28.04.2017г. на основание чл.330, ал.2, т.8, вр. чл.126, ал.1, т.12 КТ и за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „старши специалест , длъжност ниво 12, ниво специалист 2“ във филиал М. към Дирекция „Бюро по труда” - Х.. Потвърдено е първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявения от А. С. Р. иск с правно основание чл.344, ал.1 т.3 КТ. В. съд е приел уволнението за незаконно по съображения, че процесната заповед за уволнение № 2467/28.04.2017 г. на и. д. главен секретар при Агенцията по заетостта не е издадена от компетентен орган и е издадена без да е налице надлежно делегиране на работодателска правоспособност за прекратяване на трудови правоотношения. По отношение на иска за обезщетение е прието, че в настоящото производството ищцата не е провела пълно и главно доказване на обстоятелството, че след уволнението е останала без работа по трудово правоотношение, което е в нейна доказателствена тежест, съгласно Тълкувателно решение № 6 от 15.07.2014 г. по т. д. № 6/2013 г. на ВКС, ОСГК и в каквато насока са дадените й указания от първоинстанционния съд. Установено е, че между страните е съществувало валидно трудово правоотношение, възникнало от трудов договор, по силата на който А. Р. е изпълнявала длъжността „старши специалест , длъжност ниво 12, ниво специалист 2“ във филиал М. към Дирекция „Бюро по труда” – Х.. Установено е, че от 24.06.2016 г. А.Р. е управител и едноличен собственик на капитала във [фирма]. Със заповед № 2467 от 28.04.2017 г. на и. д. главен секретар при Агенцията по заетостта на основание чл. 330, ал. 2, т. 8, вр. чл. 126, ал. 1, т. 12 от КТ е прекратено трудовото правоотношение на А.Р., считано от 02.05.2017 г., с посочена причина – несъвместимост със заеманата длъжност. За времето от 10.04.2017 г. до 29.04.2017 г. и от 30.04.2017 г. до 19.05.2017 г. А.Р. е ползвала отпуск поради временна неработоспособност въз основа на два броя болнични листове - № Е. и № Е.. Установено е от представената Заповед № РД-11-00-263 от 24.02.2017 г., издадена на основание чл. 4, ал. 4, чл. 5, ал. 1, т. 5 и ал. 5 от У. правилник на Агенция по заетостта, че поради ползване на отпуск за времена неработоспособност изпълнителния директор на Агенция по заетостта Д. Н. е определил свой заместник за периода от 27.02.2017 г. до завръщането му на работа. Със същата заповед е наредено на Т. Г. П.– заместник изпълнителен директор, да представлява, ръководи, координира и контролира цялостната дейност на агенцията, в това число функциите на ръководител на проекти по сключени договори по Оперативна програма „Р. на човешките ресурси“, като издава необходимите за това административни актове, считано от 27.02.2017 г. до завръщане на изпълнителния директор на работа. В последния параграф от заповедта е посочено да се сведе до знанието на Н. Ж.– и. д. главен секретар в Агенция по заетостта за сведение. Със Заповед № РД-11-00-290 от 28.02.2017 г., на основание чл. 5, ал. 1, т. 5 и ал. 4 от У. правилник на Агенция по здетостта, Т. П. е наредила на Т. Б. Е. - и.д. главен секретар, да упражнява подробно посочени в заповедта правомощия. В точка 1.4 от същата е посочено – да сключва, изменя и прекратява трудови договори на служителите, назначени в: основния щат, допълнителния щат по реда на ПМС № 66/1996 г. и извънщатни служители по схеми на Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“. В. съд е изложил съображения, че разпоредбата на чл. 4, ал. 4 от У. правилник на Агенция по заетостта определя, че функциите на изпълнителния директор в негово отсъствие или когато ползва законоустановен отпуск, се изпълняват от определен със заповед за всеки конкретен случай заместник изпълнителен директор. Тези функции са уредени в чл. 5, ал. 1, която съдържа 25 точки, сред които и т. 16 – сключва, изменя и прекратява трудовите договори с лицата, работещи по трудово правоотношение, и издава актове за реализиране на дисциплинарната им отговорност. В. съд е изложил съображения, че със Заповед № РД-11-00-263 от 24.02.2017 г. изпълнителният директор е възложил на своя заместник единствено общото правомощие, визирано в т. 1 на посочения член от правилника, а именно – да представлява, ръководи, координира и контролира цялостната дейност на агенцията, с изключение на отговорността за осъществяването ѝ, както и правомощието да изпълнява функциите на ръководител на проекти по сключени договори по Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“, като издава необходимите за това административни актове. Съдът е посочил, че действително при заместване за определения период от време заместващият орган изпълнява в пълен обем правомощията на замествания, но доколкото в случая с нарочна заповед са определени конкретни правомощия на заместника, то за меродавна следва да се приеме така изразената воля на замествания. По тези съображения съдът е приел, че на заместник изпълнителния директор са предоставени правомощия свързани единствено с дейността на агенцията като администрация към министъра на труда и социалната политика, като не му е изрично делегирана специфичната работодателска власт, която принадлежи единствено на изпълнителния директор. И с оглед на извода, че като заместник изпълнителния директор не е бил оправомощен да сключва, изменя и прекратява трудовите договори на работещите в Агенция по заетостта, е прието, че от своя страна той не е бил компетентен да делегира това правомощие на друг служител. На следващо място, е прието, че аргумент в подкрепа на изложеното становище се съдържа и в чл. 5, ал. 4 от У. правилник на Агенция по заетостта, съгласно който изпълнителният директор може да възложи на един от заместник изпълнителните директори или на главния секретар сключването, изменянето и прекратяването на трудовите правоотношения на служителите в администрацията. Прието е, че обстоятелството, че делегирането на тези правомощия е изведено в самостоятелен текст от правилника, само по себе си обосновава извода, че същите са изключени от обхвата на компетентността на заместващия по реда на чл. 4, ал. 4 от правилника орган. Освен това е прието, че формулировката на посочената разпоредба води до заключението, че само изпълнителният директор може да възложи работодателска правоспособност на главния секретар, като същото следва да бъде извършено конкретно и изрично. Посочено е, че това се потвърждава и от разпоредбата на чл. 8, ал. 2, т. 9 от правилника, която предвижда, че главния секретар може да изпълнява и други задачи, но възложени му от изпълнителния директор. При тези аргументи е направен извод, че делегираното от заместник изпълнителния директор със Заповед № РД-11-00-290 от 28.02.2017 г. правомощие на главния секретар да сключва, изменя и прекратява трудови договори на служителите, не е било възложено по надлежния ред и от компетентния орган. Освен това е посочено, че в Заповед № РД-11-00-263 от 24.02.2017 г. на изпълнителния директор като и. д. главен секретар в Агенция по заетостта е посочена Н. Ж., докато в издадената скоро след това от заместник изпълнителния директор Заповед № РД-11-00-290 от 28.02.2017 г. тази длъжност вече се заема от Т. Е.. Прието е, че това обстоятелство на свой ред буди съмнение относно компетентността на въпросното лице, издало процесната уволнителна заповед, доколкото по делото не са представени доказателства в тази насока. Посочено е във въззивното решение, че съгласно Тълкувателно решение № 6 от 11.01.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГК на ВКС е допустимо делегиране на работодателска правоспособност чрез упълномощаване при прекратяване на трудово правоотношение и извън случаите на налагане на дисциплинарни наказания по чл.192, ал.1 КТ. С оглед липсата на изрична уредба в КТ и изхождайки от мястото на трудовото право като обособен самостоятелен отрасъл в гражданското право, по тълкувателен път е изведено съответно приложение на разпоредбите за доброволното представителство, съдържащи се в чл. 36 и следващите от ЗЗД, в хипотезите на възлагане на работодателска власт. Прието е от въззивния съд, че в настоящия случай обаче следва да се има предвид, че се касае за държавен административен орган, чиято дейност, структура и организация са уредени със специален подзаконов нормативен акт, какъвто е У. правилник на Агенцията по заетостта. Следователно приложение следва да намери уредбата, съдържаща се в правилника, подробно регламентираща органите на агенцията, техните правомощия, както и реда за делегиране на същите. И доколкото е прието, че така предвидения ред не е бил спазен, въззивният съд е приел, че не е налице надлежно делегиране на работодателска правоспособност за прекратяване на трудови правоотношения. Настоящият касационен състав намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК на въззивното решение доколкото разрешението по поставения от касатора-работодател въпрос: „Има ли разлика между делегиране на павомощия и заместване, като във втория случай какъв е обемаът на правомощията на заместника. Дали същият получава пълен обем от правомощия като извършва действия от името на замествания орган или конкретните му правомощия трябва да се изброят изчерпателно в акта за заместване, или получава всички правомощия на замествания орган, с изключение на тези, които са изрично изключени в акта за заместване“. По поставения въпрос въззивното решение е в противоречие с представеното от касатора решение №510 от 11.01.2013г. по гр.д.848/2012г. на ВКС, ІVг.о. и цитираното в него решение №346/23.07.2010 г. по гр.д.№468/2009 г. на ВКС, ІV г.о., с които е прието, че в случаите, когато е налице обективна невъзможност работодателят лично да упражни правомощията си, той може да нареди да бъде заместен.За периода на заместване заместващият изпълнява правомощията на замествания в пълен обем. Заместващият титуляра, който не е изрично упълномощен, разполага с работодателска компетентност да наложи дисциплинарно наказание /а по аргумент за по-силното основание, приложен от ОСГК на ВКС в Тълкувателно решение № 6 от 11.01.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. – и за прекратяване на трудовото правоотношение и при останалите основания, които не оставят толкова трайна следа в последващите отношения, в които може да участва работникът или служителят/. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване от касатора Р. се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т. 3 ГПК и поради очевидна неправилност на въззивното решение. К. А.Р. сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване поради необсъждане от въззивния съд на „писмени доказателства – официални документи на ТД на НАП-П. /клон Х./ и ТП на НОИ-Х., установяващи и показващи, че съм останала без работа“. Посочените от касатора писмени доказателства - документи на ТД на НАП-П. /клон Х./ и ТП на НОИ-Х., които както е посочено и в касационната жалба, са изискани от първоинстанционния съд за установяване на осигурителния доход на ищцата. От така изисканите документи, такъв не е представен от ТД на НОИ, а е отговорено, че не той е органът, който може да предостави такава справка.От НАП П. офис Х. с писмо от 13.07.2017г. е удостоверено, че за периода 01.01.2017г.-30.04.2017г. за Р. има данни за декларирано осигуряване, отразено в приложена справка за периода 01.01.2017г-31.12.2017г., от която е видно, че декларираното осигуряване е от работодател – ответника по иска. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В нарушение на задълженията си да обсъди представените по делото относими към спора доказателства, в противоречие с практиката на ВКС - решение №78 от 19.07.2016г. по гр.д.№355/2016г. на ВКС, ІІг.о., решение №119 от 04.06.2015г. по гр.д.№1269/2015г. на ВКС, Іг.о., решение №37 от 29.03.2012г. по гр.д.№241/2011г. на ВКС, Іг.о., въззивният съд не е обсъдил постъпилото по делото от НАП П. офис Х. писмо от 13.07.2017г. и приложената към него справка. Доколкото по поставения от касатора Р. въпрос има установена съдебна практика, в противоречие с която е постановено въззивното решение, касационното обжалване следва да бъде допуснато и по тази жалба на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение О П Р Е Д Е Л И: ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 11.10.2017г., постановено по в.гр.д.№597/2017г. на Окръжен съд – Хасково. УКАЗВА на касатора Агенция по заетостта в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 80лв., съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение касационната жалба ще бъде върната. След представяне на платежен документ за внесена държавна такса за касационното обжалване, делото да се докладва на председателя на ІІІ г.о. на ВКС за насрочване с призоваване на страните – жалбоподателите А. С. Р. и Агенция по заетостта. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: