Ключови фрази
Непозволено увреждане * обезщетение за неимуществени вреди от престъпление

Р Е Ш Е Н И Е

№ 257
гр.София 14.07.2011г.

в името на народа


Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на пети май през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 1149/2009 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от Е. М. Н. против решение № 182/16.04.2010 г., постановено по гр.д. № 100/2010 г. на Плевенски окръжен съд.
Касационното обжалване е допуснато по въпрос, обусловил изхода по делото и от значение за точното приложение на закона - може ли да се търси обезщетение за претърпените вреди вследствие на обезпечително производство, включително и по чл. 45 ЗЗД.
Съставът на Върховния касационен съд приема следното тълкуване:
Законодателят не е изключил правото на обезщетение за вреди, причинени от неоснователна или недобосъвестно потърсена защита на субективни материални права чрез изпълнително, исково и обезпечително производство.
В чл. 403 ГПК е определено, че подлежат на обезщетение уврежданията, причинени от допуснато обезпечение, когато не е имало правно основание за предприемане на исковото производство, съответно за налагане на ограничения по чл. 389 и сл. ГПК или иска, по който е допуснато обезпечението не се предяви в срок,
Като гаранция за именно тези интереси на ответника по молбата за обезпечение законодателят са разписани и правилата по чл. 391, ал. 2, т. 2 ГПК – когато липсват убедителни писмени доказателства в подкрепа на иска или съдът счете същите за недостатъчни с оглед евентуалната основателност на претенцията или ограничаването на имуществената сфера на ответника, се представя гаранция в определен от съда по обезпечението размер. Тя служи за обезпечение на ответника и евентуалното му удовлетворяване, ако бъде предявен и уважен иск по чл. 403 ГПК.
Извън хипотезите на чл. 403 ГПК увреденият от обезпечението може да търси обезщетение от страната, инициирала обезпечителното производство, само, ако е действала при злоупотреба с права.
Конституционното право на всички граждани е да подават жалби, предложения и петиции до държавните органи, както и да търсят защита, когато са нарушени или застрашени техни права или законни интереси. Ето защо, не може да се ангажира отговорността на молителя по чл. 390 ГПК извън хипотезите на чл. 403 ЗЗД, дори когато молбата или исковата претенция се окажат неоснователни. Изключението е, когато страната е предприела съответните действия при злоупотреба с права – арг. чл. 3 ГПК.
Превратното упражнение на субективните права е укоримо с оглед обществения интерес и правните последици са отказ от защитата им, като в зависимост от естеството на действията, чрез които злоупотребата на правото се извършва, увреденият може да иска съответно и обезщетение, и преустановяване на увреждащата злоупотреба.
Добросъвестността е налице, когато процесуалното право се упражнява с убеждението, че то съществува. Няма злоупотреба с право тогава, ако страната подава молба по чл. 390 ГПК със съзнанието, че защитава съществуващо свое субективно право. Без значение е дали предприетата защита е адекватна, съществува или не в действителност твърдяното субективно право, евентуално нейната грешка при преценка на правото дали е извинителна или неизвинителна.
По касационните оплаквания:
Касаторът твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответникът по касация Г. В. А. не е изразил становище по жалбата.
Тя е неоснователна.
С обжалваното решение съдът е отхвърлил иска по чл. 45 ЗЗД на Е. Н. против Г. А. за заплащане на обезщетение за причинени му неимуществени вреди, както и на лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба.
Ищецът твърди, че по искане на ответника е било допуснато обезпечение на бъдещ иск и наложени обезпечителни мерки – описа на стокови наличности на дружеството, представлявано от Н. и запечатване на търговски обекти. В последствие определението, с което е допуснато обезпечението е отменено.
В резултат на горните действия лично ищецът претърпял неимуществени вреди – болки и страдания от това, че авторитетът му на бизнесмен бил накърнен, в града тръгнали слухове, че дружеството, което представлява е пред фалит, а обектите са запечатани от кредитори. Изпаднал в социална изолация, изпитва чувства на безпокойство, свързани с финансовото му оцеляване и ангажимента към семействата на работещите в търговското дружество; здравословното му състояние се влошило.
Въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния Районен съд – Червен бряг, отхвърлил иска.
Установил, че страните са били съдружници в [фирма]. В началото на месец март 2008 г. по повод на възникнал между тях спор , Г. А. подал молба по чл. 390 ГПК /отм./ за обезпечаване на бъдещ иск по чл. 71, вр. чл. 123 ТЗ срещу юридическото лице чрез налагане на запор върху движими вещи находящи се в търговски обекти, стопанисвани от общото към онзи момент дружество. С определение от 13.03.2009 г. Плевенският окръжен съд е допуснал исканото обезпечение срещу парична гаранция от 500 лв. и е дал едномесечен срок за предявяване на иска. На 14.03.2009 г. А. внесъл определената му от съда гаранция и получил обезпечителна заповед, въз основа на която на 16.03.2009 г. частният съдебен изпълнител запечатал търговските обекти на дружеството. С определение № 137/28.04.2009 г. Великотърновският окръжен съд е отменил акта на първата инстанция и вместо това е отхвърлил молбата за обезпечение по съображения, че тя не гарантира осъществяването на неимуществените членствени права на ищеца по иск с правно осн. чл. 71 ТЗ, а и обезпечителните мерки ограничават неоправдано ответника. Допуснатият запор на практика затруднява извършването на търговската дейност, която е и основна дейност на дружеството.
Г. А. предявил иска по чл. 71 ТЗ, но исковата му молба е върната и образуваното по нея производство прекратено като недоупстимо, защото междувременно той е освободен като съдружник в дружеството и няма право на иск по чл. 71 ТЗ.
Въззивната инстанция достигнала до заключение, че не е налице противоправност в действията на ответника А. – той се е възползвал законно от право да подаде молба за обезпечение на бъдещ иск и впоследствие да подаде искова молба, независимо, че производството по нея било прекратено.
Съдът, също така приел, че действията на А. не са и в причинна връзка са увреждането на ищеца – стреса и емоционалното разстройство са резултат от действията на съответните компетентни органи – съда по обезпечението и частния съдебен изпълнител.
Посочено е още, че при отмяна на обезпечението, съществува и специален ред за обезщетяване по чл. 403 ЗЗД.
При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.
Решението е правилно, макар, че съображенията на въззивния съд следва да се допълнят с оглед дадения по-горе отговор.
Правилно втората инстанция е посочила, че ответникът по обезпечението има право да се обезщети за причинените му от обезпечението вреди с иск по чл. 403 ГПК.
Неточно е прието, че упражняването на правото да се иска обезпечение на иск, изключва всякаква възможността да се претендират други вреди, включително и неимуществени по чл. 45 ЗЗД. Както стана ясно от дадения по-горе отговор, увреденият може да се удовлетвори по пътя на общия деликт при злоупотреба с право от ответника по иска – молител в обезпечителното производство.
Даденото от въззивния съд неточно тълкуване, не се е отразило върху крайния резултат по делото.
Понеже недобросъвестността не се предполага, този, който я твърди следва да я докаже. В конкретния случай, за да е налице злоупотреба с право на обезпечение на иск, следва да се докаже твърдяната цел – Г. В. А. се е възползвал от предоставената правна възможност да подаде молба по чл. 390 ГПК, за да дискредитира Е. М. Н. сред бизнеспартньорите, клиентите и обществото, както и, за да му бъдат причинени неудобства.
Подобни твърдения няма, а и по делото няма доказателства установяващи подобно съзнателно поведение от ответника по иска.
Той се явява неоснователен.
В заключение, постановеният от въззивния съд резултат е правилен и обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.

МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И:


ОСТАВЯ В СИЛА решение № 182/16.04.2010 г., постановено по гр.д. № 100/2010 г. на Плевенски окръжен съд.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: