Р Е Ш Е Н И Е № 171 С о ф и я , 02 октомври 2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 15 с е п т е м в р и 2017 година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ при секретар Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Димитър Генчев изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски наказателно дело № 649/2017 година. Касационното производство е инициирано с касационна жалба от защитника на подсъдимия М. С. И. от С. адв.Ив.Д. от САК против въззивно решение № 160 от 05.04.2017 г., постановено по ВНОХД № 139/2017 г. от Софийския апелативен съд с доводи за наличие на касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК с искане за отмяната му и постановяване на ново, оневиняващо го изцяло по повдигнатото му обвинение решение от касационната инстанция. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Подсъдимият М. И. и защитникът му поддържат жалбата и молят да бъде уважена по изложените в нея съображения. Върховният касационен съд провери правилността на обжалваното решение в пределите на чл.347 от НПК, като съобрази следното : Образувано първоначално като НОХД № 2487/2016 г. по описа на Софийския градски съд срещу подсъдимия М. С. И. от С., с протоколно определение № 2228 от с.з. на 29.06.2016 г. съдебното производство е било прекратено на основание чл.288, ал.1, т.1 от НПК и делото е било върнато за ново разглеждане на прокурора за отстраняване на констатирани съществени отстраними нарушения на процесуалните правила при изготвяне на обвинителен акт. Внесено наново, обвинението срещу подс.И. е било разгледано по НОХД № 4401/2016 г. от Софийския градски съд, по което с присъда № 285 от 15.11.2016 г. същият е признат за виновен и осъден за извършено в периода от 17.03 до 19.03.2016 г. в С., при условията на продължавано престъпление и при опасен рецидив в двете хипотези по чл.29, ал.1, б.”а” и „б” от НК престъпление по чл.199, ал.1, т.4 вр.чл.198, ал.1 вр.чл.26, ал.1 вр.чл.29, ал.1, б.”а” и „б” от НК и при условията на чл.54 от НК е осъден на 7 години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим в затвор. На основание чл.59, ал.1 от НК от така наложеното на подс.И. наказание съдът е приспаднал предварителното му задържане от 30.03.2016 г. до влизане на присъдата в сила. В тежест на подсъдимия са присъдени направените по водене на делото разноски общо в размер на 450,68 лева. Присъдата е била обжалвана от защитника на подсъдимия адв.Д. с оплаквания за нейната необоснованост и незаконосъобразност, постановяване при допуснати съществени процесуални нарушения с искане за отмяната й и постановяване на нова оправдателна по предявеното обвинение на подзащитния му присъда, но с въззивното си решение № 160 от 05.04.2017 г. по ВНОХД № 139/2017 г. Софийският апелативен съд е отменил присъдата само в частта й относно мястото на изтърпяване на наложеното на подс.И. наказание лишаване от свобода и я е потвърдил в останалата част. В касационната си жалба защитникът наново навежда доводите си за съществени процесуални пропуски на досъдебното производство, довели до ограничаване на правото на защита на подзащитния му и до несправедливото му осъждане при игнориране на доводите им от въззивния съд с искане за отмяна на атакувания въззивен съдебен акт и постановяване от касационната инстанция на оправдавателен такъв. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение намира жалбата за подадена в законоустановения срок, от страна с право на жалба и срещу подлежащ на основание чл.346, т.1 от НПК на касационна проверка въззивен съдебен акт, поради което е допустима, а разгледана по същество, за НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения : Съществените „неотстраними” процесуални нарушения, допуснати на досъдебното производство, защитникът на подс.И. вижда в неспазване на изискванията на чл.171, ал.1, 2 и 4 от НПК, а свързано с тях и заради неоснователно отхвърлените му доказателствени искания и превратно обсъдените показания на двете пострадали, за чиято собственост върху отнетите им вещи не били събрани съответните доказателства, с което било ограничено правото му на защита да обори предявеното му обвинение и довело до несправедливото му осъждане. Всички тези доводи са били наведени от касатора още на досъдебното производство във връзка с вземането и искането за промяна на постановената му мярка за неотклонение. Същите са били изложени и пред двете инстанции по фактите и са получили адекватен на доказателствените материали и закона отговор. Оплакванията са насочени срещу изводите на съда за законосъобразност на проведените с двете пострадали разпознавания на подс.И. като автор на осъществените спрямо тях грабежи, с доводи за тяхното манипулиране от страна на разследващия орган, пренебрегнатите от съда противоречия в показанията им относно личността на нападателя, за чието преодоляване неоснователно не били събрани поисканите от защитата доказателства. ВКС в настоящия си състав намира атакуваните изводи на апелативния съд за правилни и доказателствено обезпечени. И двете разпознавания са били извършени в съответствие с процесуалните изисквания на чл.171 от НПК. Безспорно е, че непосредствено преди извършването им свидетелките У. и Х. са били разпитани подробно за особеностите на нападателя им, за обстоятелствата, при които са го наблюдавали и за състоянието, в което са се намирали при възприемането му. При самото разпознаване те по идентичен начин са описали ръста (телосложението), издължеността на лицето, цвят на кожата, косата, приблизителната му възраст. Безспорно е установено участието на две поемни лица при извършване на тези следствени действия, а от приложените фотоси на представените за разпознаване лица е видно сходството помежду им, с което е оборено възражението на жалбоподателя за неоснователно отказан разпит на поемните лица и за събиране на доказателства за цвят на очите, ръста и други техни особени белези. За разлика от идентификацията на лица по реда на чл.71 от действащия понастоящем ЗМВР като оперативен способ за установяване на самоличността на лица във връзка с извършено престъпление (включващ и предоставяне на снимков материал на очевидец), разпознаването е способ за доказване в хода на досъдебното или съдебното производство на идентичността на лице, извършило престъпно деяние, който способ е подчинен на строго регламентирани правила – чл.169-171 от НПК. И след като те са спазени, то няма основание за изключване от доказателствената съвкупност на протоколите за тяхното провеждане и на резултатите от тях, както са приели контролираните инстанции, поради което следва да се отхвърлят доводите на защитата за порочност при провеждане на тези следствени действия. Неоснователно е възражението, че разпознаването, осъществено от св.Х. е опорочено заради предоставянето й на снимков материал, а не самото лице. Обстоятелствата по делото сочат, че подс.И. е бил представен за разпознаване първо на св.У., на която такъв снимков материал не е бил предоставен предварително и тя категорично го е разпознала (виж л.8-10 от ДП). Минути след това той е бил представен за разпознаване и от св.Х., в което време е невъзможно тя да е прегледала „на компютър и фотоалбуми с над 200 снимки” на криминално проявени лица, поради което извършеното и с тази пострадала разпознаване не може да се приеме за манипулирано (виж л.43-45 от ДП). Резултатите от разпознаванията е довело до обединяване на двете досъдебни производства за осъществените по идентичен начин в един и същ район на столицата грабежи над св.У. и св.Х.. И накрая, при условията на непосредственост съдебните състави двукратно са се убедили в категоричността на двете пострадали относно авторството на подс.И. при осъществяване на нападенията над тях, а защитата е имала процесуалната възможност да обори твърденията им. Те пък са анализирани от съда прецизно и от въззивния съд и той с основание се е съгласил да ги възприеме за обективни и истинни и да изключи възможна грешка в личността на извършителя. Още повече, че убедително е възприета за надлежно доказана и връзката на подсъдимия с отнетия от него мобилен телефон „М.” от св.Х. до залагането му от св.А.Н. с помощта на св.А.А. в заложна къща с отговорник св.Кр.А.. Неоснователно е възражението на защитата на жалбоподателя за липса на доказателства за собствеността на жертвите на грабежите върху отнетите им вещи, но и като обстоятелство извън обективните признаци на състава на това престъпление, за което (а и въобще) във въззивното производство не са правени каквито и да е доказателствени искания от жалбоподателя. Няма спор за вида и стойността на отнетите вещи, някои от които на значителна стойност. Не се спори и относно начина на извършване на деянията, едното от които е било съпроводено с причиняване на значими телесни увреди на пострадалата Х., довели и до сериозни душевни преживявания от двете жертви на грабежите. ВКС намира, че въззивният съд е изпълнил в пълнота задълженията си да подложи на подробен и обективен анализ всички доказателствени материали в тяхната взаимовръзка, няма пренебрегнати или превратно оценени, като е даден законосъобразен и убедителен отговор на всички възражения на подсъдимия и защитника му, в съответствие с разпоредбата на чл.339, ал.2 от НПК. Няма допуснати нарушения на процесуалните правила на чл.13, чл.14 и чл.107, ал.3 от НПК, поради което не е налично касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК за намеса на касационната инстанция в исканата от жалбоподателя насока. Не е налице и неправилно приложение на материалния закон. Деянията правилно са квалифицирани като продължавано престъпление по чл.198, ал.1 вр.чл.26, ал.1 от НК, а с оглед наличието на квалифициращото обстоятелство по чл.29, ал.1, б.”а” и „б” от НК, установено от данните за съдимостта на подс.И. и изтърпените от него наказания с лишаване от свобода, е налице квалификацията на престъпната му деятелност по чл.199, ал.1, т.4 от НК. Приложен е законът, който е следвало да се приложи и при доказаното му по категоричен и несъмнен начин авторство, не е налице и касационно основание по чл.348, ал.2 вр.ал.1, т.1 от НПК за каквато и да е корекция на атакувания съдебен акт в тази му част. Явната несправедливост на наложеното наказание се обосновава с осъждането въобще на подс.И., без да са наведени каквито и да е доводи за неговата прекомерност съобразно критериите за справедливост, изводими от разпоредбата на чл.348, ал.5, т.1 вр.ал.1, т.3 от НПК. Множеството му осъждания и изтърпени наказания в местата за лишаване от свобода не са го накарали да промени начина си на живот, обратно, сочи на ескалация на агресията му към беззащитни жени и ориентирането му към извършване на особено опасни криминални деяния със сериозно обществено звучене и създаващо несигурност в ежедневието на добросъвестните граждани. Оценявайки правилно обществената значимост на инкриминираните деяния на подс.И., апелативният съд правилно е отчел и завишената му обществена опасност като престъпен деец и е утвърдил размера на наложеното му от градския съд наказание. ВКС също не намира основание за неговото смекчаване. Обжалваното решение и в санкционната му част се явява правилно и законосъобразно и следва в цялост да бъде оставено в сила. Правилно е съобразено отпадането на задължението на съда да определя типа на затворническото заведение за изтърпяване на наложено наказание лишаване от свобода, вменено в правомощията на директора на ГД „ИН” с измененията на ЗИНЗС (ДВ бр.13/2017 г.), заради което законосъобразно първоинстанционната присъда е изменена, като е отменена в тази й част. Водим от гореизложените съображения и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд – първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 160 от 05.04.2017 г., постановено по ВНОХД № 139/2017 г. от Софийския апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :