Р Е Ш Е Н И Е № 137 гр. София, 21 юли, 2011 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, ….Второ наказателно отделение, в публично заседание на шестнадесети март .........две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Савка Стоянова ЧЛЕНОВЕ: Татяна Кънчева Биляна Чочева при секретаря Кр. Павлова…...………………......…………………в присъствието на прокурора ИскраЧобанова....……..…………………………...изслуша докладваното от съдия Биляна Чочева …………..…касационно наказателно дело № 33 по описа за 2011 г.и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия К. Г. П., както и жалба на повереника на гражданския ищец и частен обвинител Г. В. С., и двете против въззивно решение № 232/23.11.2010 г. на Пловдивския апелативен съд, НО, първи състав, постановено по ВНОХД № 322/2010 г., с което е била потвърдена присъда № 42/04.06.2020 г. по НОХД № 65/2009 г. на Пазарджишкия окръжен съд. С тази присъда Пазарджишкият окръжен съд е признал подсъдимия К. Г. П. за виновен в извършването на 2 престъпления в реална съвкупност, както следва: - за това, че на 09.06.2003 г., в [населено място], направил опит умишлено да умъртви Г. В. С. със средство, опасно за живота на мнозина, като деянието е останало недовършено по независещи от него причини, поради което и на основание чл. 116 ал. 1, т. 6, вр. чл. 115, вр. чл. 18 ал. 1 и ч. 58, б. „а” от НК му е наложил наказание 7 години лишаване от свобода, като го е оправдал по обвинението да е извършил опита за убийство по начин опасен за живота за мнозина – Н. М. и В. З.. - за това, че по същото време и място държал огнестрелно оръжие – ловна пушка (неустановена марка и модел), 12-ти калибър, без да има за това надлежно разрешение, поради което и на основание чл. 339 ал. 1, вр. чл. 54 от НК му е наложил наказание 1 година лишаване от свобода. На основание чл. 23 ал. 1 от НК е определил на подсъдимия общо наказание в размер на 7 години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип. Със същата присъда Пазарджишкият окръжен съд е отхвърлил предявения от Г. В. С. против подсъдимия граждански иск за обезщетяване на неимуществени вреди в размер на 150 000 лв. и лихви за забава. Разпоредил се е с веществените доказателства, както и е присъдил в тежест на подсъдимия да заплати направените по делото разноски. В жалбата на подсъдимия, поддържана в с. з. пред ВКС лично от него и защитниците му, се изтъкват доводи за присъствие на касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. По същество се оспорва потвърдената от въззивната инстанция позиция, че подсъдимият не е изпадал в паталогично алкохолно опиване и съответно е извършил деянието като вменяем. На тази плоскост са развити оплаквания за нарушено право на защита с оглед отказа за допълнително изслушване на експертите от КСМПЕ и изясняване на въпроса дали деянието е предшествано от конфликт между подсъдимия и пострадалия, непълнота на въззивните мотиви по повод възражения на защитата, че действията на подсъдимия са сочели на патологично опиване и изопачаване на събраните по делото доказателства по този въпрос, както и относно мотивите за неговото поведение. В жалбата за застъпени и твърдения за незаконосъобразно осъждане по чл. 116 ал. 1, т. 6 от НК, тъй като при произвеждане на изстрелите не е имало опасност да пострадат други хора. Наложеното наказание се отчита за несправедливо поради несъобразяване на комплекс от смекчаващи обстоятелства, които са обуславяли намаляването му и прилагане на чл. 66 ал. 1 от НК. При условията на алтернативност се претендира отмяна на въззивното решение и оправдаване или връщане на делото за ново разглеждане или намаляване на наказанието с прилагане на чл. 66 ал. 1 от НК. В жалбата на частния обвинител и граждански ищец, поддържана пред ВКС лично от него него и повереника му, са изложени оплаквания срещу ниския размер на наложеното наказание лишаване от свобода, определено неправилно при условията на чл. 58 б. „а” от НК без да се отчете степента на осъществяване на намерението и причините, поради които убийството е останало недовършено, тежестта на престъпната проява, изразила се в произвеждане на три последователни изстрела, един от които почти от упор и причинените от тях увреждания на пострадалия, както и поведението на подсъдимия непосредствено след това. Въззивното решение е оспорено и в потвърдителната му гражданска част, съобразно която е бил отхвърлен предявения от С. граждански иск за неимуществени вреди. Твърди се, че причината да не бъде подаден граждански иск по реда на ГПК не се дължи на бездействието на ищеца, а на неоснователното прекратяване на наказателното производство срещу подсъдимия с постановление на прокурора от 09.06.2004 г., съобразно което той е бил обявен за невменяем. Това е заблудило ищеца относно възможностите му да претендира обезщетение по ГПК, тъй като съгласно чл. 47 от ЗЗД невменяемото лице не носи отговорност за вреди. С оглед на тези съображения се поддържа, че по същество той е бил лишен от ефикасно средство за защита по чл. 13 от ЕКЗПЧ не само в рамките на наказателния, но и по реда на гражданския процес. Иска се отмяна на атакуваното въззивно решение и връщане на делото за ново разглеждане с оглед увеличаване на наложеното наказание и уважаване на предявения граждански иск. Прокурорът от В. намира жалбата на подсъдимия за неоснователна. Същевременно, приемайки доводите на частното обвинение за увеличаване на наказанието за основателни, предлага жалбата да бъде уважена в тази й част. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: Касационната жалба на подсъдимия е неоснователна. Релевираните в жалбата на подсъдимия К. П. доводи за неправилно изясняване на въпроса дали по време на извършване на деянието той е имал качеството на наказателноотговорно лице или е бил невменяем по смисъла на чл. 33 ал. 1 от НК, защото е изпаднал в краткотрайно разстройство на съзнанието поради патологично алкохолно опиване, са изцяло неоснователни. Преди всичко, по естеството си те се свързват с обосноваността на въззивния акт, което не е касационно основание, доколкото се оспорва резултата от извършената от инстанциите по същество преценка на доказателствата и експертните заключения и това е изцяло в техните правомощия. От друга страна, разгледани на плоскостта на процесуални нарушения относно начина на формиране на съдебното убеждение, че към момента на деянието деецът е бил вменяем, респ. не е изпадал в психотично състояние поради патологично алкохолно опиване, изтъкнатите възражения са лишени от основание. Още от началото на наказателното производство изясняването на този въпрос е бил централен. Първоначално, в периода от 09.06.2003 г. до първото прокурорско прекратяване с постановление от 11.12.2003 г. са били изготвени две заключения на СПЕ (единична и тройна), а впоследствие след отмяната на последното по жалба на пострадалия С. и до следващото прекратяване с постановление на окръжния прокурор от 08.06.2004 г. (което не е било обжалвано) е била изготвена и трета СПЕ (петорна). Всички те са определили подсъдимия да е извършил деянието в състояние на патологично алкохолно опиване, като основния аргумент в подкрепа на направените експертни заключения е била декларираната от него липса на спомен за престъпното събитие. Това положение е било променено след постановлението на апелативния прокурор от 29.04.2008 г. (за отмяна на последното прекратяване от 08.06.2004 г.), довело до възобновяване на наказателното производство след близо 4 години и изготвяне на заключение на петчленна КСМПЕ (л. 49, т. 2 от ДП), в което е било прието, че подсъдимият се е намирал в просто алкохолно опиване от средна степен. Всички тези експертни заключения са били изслушани непосредствено в съдебната фаза на процеса и констатираните разлики са мотивирали Пазарджишкия окръжен съд да назначи нова комплексна съдебно психиатрична, психологична и токсилогична експертиза (л. 458 от НОХД), която да ги разреши по експертен път. За да кредитира тази последна експертиза (съобразно която по недвусмислен начин е определено, че подсъдимият не е бил невменяем към момента на извършване на деянието, тъй като липсва психоза, която да се свързва с патологично алкохолно опиянение) и базира изводите си за вменяемост на подсъдимия, първостепенният съд, последван и от въззивния, е изложил конкретни и убедителни съображения, които ВКС споделя и не намира за нужно да преповтаря. Само следва да се уточни, че експертните изводи, подкрепени от вещите лица и при непосредствено им изслушване в с. з. (на 04.06.2010 г.) са били основани не само върху заявленията на подсъдимия за отсъствие на спомен (като и на този въпрос е предложено конкретно обяснение), но и на съпоставката им с конкретни моменти от поведението му през цялата вечер, вкл. непосредствено преди, по време и след извършване на деянието. Те съвсем ясно са определяли, че макар и повлиян от алкохола, подсъдимият изобщо не е губил контакт с реалността и действията му съвсем не са били неадекватни и психотично обусловени. От друга страна, макар формално между пострадалия и подсъдимия да не е имало явен конфликт, то по делото е имало достатъчно данни, („дискретни, но в същото време несъмнени”) за усложнени отношения помежду им. Тези положения са намерили израз при фактическото описание на събитията в мотивите както на първата, така и на въззивната инстанция. В ресторант „Б.”, където за първи път двамата са се засекли, подсъдимият е останал недоволен от изпълнението на певеца Румбин (който всъщност е пеел за компанията на св. С.), предизвикал е скандал, довел до затваряне на заведението и напускане на посетителите, а след това дори е търсил Румбин, вече въоръжен с ловна пушка и след като не е успял да го намери, е произвел няколко изстрела с нея на паркинга. Следващата среща между св. С. и подсъдимия е била в бар „М.”, където компаниите са се преместили. И там явен конфликт не е бил проявен, като подсъдимият дори поръчал бутилка уиски за компанията на С., но последният не пожелал да пие и решил да си тръгва. Тогава и подсъдимият, управлявайки собствения си автомобил, придружаван от св. М., го е последвал до мястото на инцидента – пред дома на св. С.. Точно там, без провокация, е извадил ловната пушка, произвел е един изстрел към тялото на пострадалия на дистанция от около 5-6 метра, засягайки лявата му лакетна и хълбочно-бедрена области, а след това се е приближил до него и както е бил в легнало положение е произвел втори изстрел на разстояние от около 1, 7 м. с попадение в гръдната област и дори трети, с който не е причинил поражения. Така изложените данни явно не са могли да бъдат обяснени като автоматизъм след внезапно изпадане в психотично състояние, при което да е налице загуба на контакт с реалността, а с една непрекъснатост на действията на подсъдимия, проследени във времето, които са достатъчно адекватни, макар и повлияни от алкохола. По тези въпроси експертите от КСППТЕ са дали конкретни и ясни отговори, а затова и не е имало нужда те да бъдат допълвани, вкл. чрез допълнителен разпит пред въззивната инстанция. Не по-малко ясни с били и отговорите им в контекста на изясняване на мотивите за извършване на деянието и съдебните констатации в тази връзка. Формирането на решението да се разправи с пострадалия, което подсъдимият и е направил, дори пряко да не е било обусловено от етнически мотив, както е считал св. С. в светлината на събитията в р-т „Б.”, не е при липса на цел и мотив, защото формално помежду им не е имало конфликт, както твърди защитата на подсъдимия. Обратно, имало е такива, които дискретно са били изводими от развитието на взаимоотношенията им същата вечер до момента на деянието, и които са били пряко проявени с изпълнение на опита за убийство. Затова, като е потвърдил осъждането на подсъдимия за извършено престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, вр. чл. 18 ал. 1 от НК, Пловдивският апелативен съд не е допуснал нарушение на закона, което и да се свързва с допуснати пороци при оценката на доказателствата и експертните заключения, валидни за извода, че той е бил вменяем. Нарушение на закона не е било допуснато и на основата на твърденията в жалбата, че при стрелбата по пострадалия не е имало опасност да бъдат поразени други хора. Видно от присъдата С. е бил оправдан по обвинението да е извършил деянието по начин, опасен за мнозина, за което се отнасят възраженията на защитата. Същевременно, отчитайки, че оръжието, с което е действал, а именно ловна пушка-помпа с кал 12, която при стрелба води до разсейване на сачмите на разстояние от мястото на стрелбата и респ. до множество попадения, което обективно и се е случило, макар и единствено при пострадалия при първия изстрел с дистанция 5-6 м., правилно е било прието, че то е средство, опасно за мнозина. Неоснователни са доводите за явна несправедливост на наказанието по съвкупността, за чийто размер определящо се явява наложеното за деянието по чл. 116, вр. чл. 18 от НК. За визираното престъпление предвиденото наказание е от 15 до 20 години лишаване от свобода, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна, като наложеното на подсъдимия е 7 години лишаване от свобода и то е било определено при условията на чл. 55 от НК с оглед разпоредбата на чл. 58, б. „а” от НК, доколкото става въпрос за опит. ВКС намира, че дори и без прилагането на тази разпоредба, която поначало е изисквала съобразяване на обстоятелствата по чл. 18 ал. 2 от НК (което не е било направено), са били налице предпоставките за приложение на чл. 55 от НК, даващи основание за налагане на наказанието под предвидения минимум от 15 години лишаване от свобода. Налице е комплекс от смекчаващи обстоятелства, в който освен отчетените от първата инстанция – неосъждан поради реабилитация по право, положителни характеристични данни, семейна и трудова ангажираност и частично от въззивната – влошено здравословно състояние, е налице и едно изключително, свързано с неразумната продължителност на наказателното производство, което е винаги съществен фактор, повлияващ преценка за смекчаване на наказанието. Този подход е в съгласие с практиката на Европейския съд по правата на човека относно приложението на чл. 6, т. 1 от ЕКПЧ в аспекта за разумната продължителност на наказателното производство и необходимостта от прилагане на компенсаторен механизъм за поправяне на нарушението по този текст с оглед изпълнение на задълженията на държавата по чл. 13 от ЕКПЧ. Видно е от материалите по делото, че първоначално наказателното производство в досъдебната му фаза е било активно в периода 09.06.2003 г. до 08.06.2004 г., когато е било прекратено, а след това то е било възобновено от 29.04.2008 г., като е продължило до настоящия момент. При тези данни, макар и с прекъсване, общата продължителност се очертава около 8 години, които ВКС отчита като неразумно дълъг срок за разрешаване наказателна съдба на подсъдимия. Независимо от липсата на изрично отчитане на този фактор от инстанциите по същество, което понастоящем ВКС прави, то с определяне на наказанието в размер на 7 години лишаване от свобода същият е намерил реално отражение, поради което и не се налага допълнителното му намаляване. В противен случай би се игнорирала индивидуалната тежест на престъпната проява, обусловена от нейната специфика, изразила се в трикратно прострелване на пострадалия, вкл. от упор, без провокация, при което целените последици не са настъпили единствено поради своевременната медицинска намеса за спасяването му. Касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец е неоснователна. В частта относно наказанието релевираните доводи за неправилно прилагане на чл. 58, б. „а” от НК са поначало основателни, макар и да не водят до последиците, претендирани в жалбата. За да определи наказанието за деянието по чл. 116, ал. 1, т. 6, вр. чл. 18 ал. 1 от НК при условията на чл. 55 от НК, позовавайки се на разпоредбата на чл. 58, б. „а” от НК, Пазарджишкият окръжен съд (чиято позиция очевидно е споделил и Пловдивския апелативен съд), не е изложил никакви съображения относно обстоятелствата по чл. 18 ал. 2 от НК, които изискват преценка за степента на осъществяване на намерението и причините, поради които престъплението е останало недовършено. Ако беше сторил това на основата на приетите по делото факти, би стигнал до заключението, че намерението за умъртвяване на пострадалия е било изпълнено в максимална степен с произвеждането на трите последователни изстрела, единият от които от упор, както и че причините да не настъпи целения резултат не се свързва с поведението на подсъдимия. По своето естество тази непълнота на мотивите по разглеждания въпрос представлява процесуално нарушение, което обаче не е нужно да бъде поправяно чрез връщане на делото за ново разглеждане, след като и без изричното позоваване на чл. 58, б. „а” от НК са били налице предпоставките на чл. 55 от НК за фиксиране на наказанието под предвидения минимум от 15 години лишаване от свобода. В тази насока се изложиха подробни съображения по повод жалбата на подсъдимия, които са валидни и при разглеждане жалбата на частния обвинител. Неразумната продължителност на наказателното производство е изисквала съобразяване, при това с голяма тежест, като оценена наред с останалите данни за личността на подсъдимия и влошеното му здравословно състояние предвид прекарания миокарден инфаркт и страдание от хипертония, правилно е повлияла извода наказанието да бъде определено при ползване на тази правна техника, а не посочената в чл. 54 от НК. Същевременно, с реалното фиксиране на наказанието в размер на 7 години лишаване от свобода поради наличието на констатирания брой и със съответно значение смекчаващи обстоятелства, не е била игнорирана индивидуалната тежест на престъпното деяние, обусловена от конкретната му специфика – произвеждането на трите изстрела от относително близко разстояние с мощно ловно оръжие, единият от които почти от упор, довели до засягането на жизнено важни органи на пострадалия и изоставянето му, като смъртният резултат не е настъпил единствено поради спешната медицинска намеса. В посочения размер наказанието е достатъчно за успешното постигане на всички цели по чл. 36 от НК. Неоснователни са доводите и по отношение на гражданската част на присъдата, потвърдена от апелативния съд, макар правното разрешение да се отхвърли иска да не съответства на приетото, че същият е бил погасен по давност и което индицира на негова недопустимост. Видно е от мотивите на двете инстанции, че деянието е било извършено на 09.06.2003 г., като подсъдимият е бил привлечен като обвиняем на 25.06.2003 г. и към датата на съдебното предявяване на иска за първи път в наказателното производство - на 27.03.2009 г., когато С. е бил конститутиран като граждански ищец, е била изтекла предвидената в закона 5 годишна давност. За това, че давността не е спирала, вкл. с оглед образуваното наказателно производство, са се позовали на Тълкувателно решение № 5/05.04.2006 г. на ОСГК и ОСТК на ВКС, съобразно което това е могло да стане само ако претенцията за вреди е била съдебно предявена било то в наказателния процес в съдебната му фаза или по реда на ГПК. ВКС също намира, че считано от датата на откриване на дееца (вж. чл. 114 ал. 3, вр. чл. 110 от ЗЗД), за което може да се съди от постановлението за привличане на подсъдимия К. П. като обвиняем от 25.06.2003 г. до датата на съдебното предявяване на гражданския иск в с. з. на 27.03.2009 г. т. е. във вече образуваното съдебно наказателно производство действително са изтекли 5-те години за вземането за непозволено увреждане, причинено с деянието по чл. 116, вр. 18 от НК. Съдът обаче е могъл още тогава да констатира това и да остави иска без разглеждане, защото е недопустим. Поначало, липсва процесуална пречка това да бъде сторено и по-късно, както в случая – към момента на постановяване на присъдата, но отново искът би бил недопустим, а не неоснователен, в какъвто смисъл е постановения диспозитив. Извън изложените съображения от съдилищата и в контекста на направените оплаквания по жалбата, ВКС намери, че с факта на констатиране на давността, не са били нарушени правата на пострадалия по чл. 6, т. 1, вр. чл. 13 от ЕКЗПЧ, гарантиращи ефективен достъп до съд и разрешаване гражданската му претенция било то по реда на ГПК или в рамките на наказателния процес в съдебната му фаза. На първо място, от материалите по делото е видно, че с оглед извършеното на 09.06.2003 г. деяние, пострадалият вече не е имал право да депозира граждански иск на досъдебното производство с оглед промяната на действащата процесуална уредба (вж. редакция на чл. 60 ал. 1 от НПК отм., ДВ. Бр. 50/30.05.2003 г., както и пар. 142 от ПЗР към ЗИДНПК), която дотогава е предвиждала такава възможност. С цитираното изменение е указано, че това може да стане единствено в съдебното производство. Следователно, още тогава С. е имал две опции – да предяви своя иск за обезвреда пред гражданския съд по реда на ГПК или да изчака наказателния процес да достигне съдебната фаза, когато да стори това по реда на НПК. Която и опция да е избрал, тя е следвало да му гарантира ефективен достъп до съд, който да разгледа и разреши гражданската му претенция в разумен срок. Европейският съд по правата на човека (ЕСъдПЧ) по няколко случая, вкл. срещу България Вж. например Г. с/у България, решение на ЕСъдПЧ от 10.02.2011 г., Д. с/у България, решение на ЕСъдПЧ от 22.01.2009 г. и препратките към други дела срещу България и Гърция., е приемал нарушения по чл. 6, т. 1 самостоятелно или във вр. с чл. 13 от ЕКЗПЧ, когато разрешаването на гражданската претенция е било препятствано поради прекратяване на наказателното производство с оглед изтичане на давността за наказателно преследване за деянието, за което е било повдигнато обвинение. Същевременно, ЕсъдПЧ не е намирал нарушения, когато жалбоподателят не се е възползвал от предоставената му от закона възможност да търси обезщетение за вреди от непозволено увреждане пред гражданския съд, стига тя да е представлявала ефективно средство за защита Вж. А. и др. с/у България, решение на ЕСъдПЧ от 28.10.1998 г. (пар. 107-113).. Нарушение не е констатирано и по делото Г. Т. Г. с/у България (решение по допустимост от 11.01.2011 г.), в което гражданският иск не е бил разгледан поради прекратяване на наказателното производство в досъдебната фаза с оглед преценката на обвинителната власт, че деянието не представлява престъпление (а не поради изтекла давност за наказателно преследване). В този случай е отчетено, че подаването на иска по реда на ГПК е ефективно средство за защита в контекста на изискването за достъп до съд по чл. 6, т. 1 от ЕКЗПЧ, тъй като гражданския съд не е обвързан от заключенията на прокурора, дори и ако е необходимо да се произнася по същите факти. По настоящото дело повереникът е настоявал да се приеме, че решението на пострадалия да не подаде граждански иск по реда на ГПК е било обусловено от заблудата, създадена от действията на обвинението (по прекратяване на наказателното производство, считано от 09.06.2004 г. до момента на възобновяването му на 29.04.2008 г.), че подсъдимият е наказателно неотговорен, което е правело безпредметно предявяването на иск по чл. 47 от ЗЗД, тъй като невменяемите лица не носят отговорност за вреди. ВКС не споделя това разбиране, макар действията на обвинителната власт по прекратяване на наказателното производство и възобновяването му след близо 4 години да са противоречиви. Данните по делото свидетелстват, че пострадалият е проявил активност при атакуване на първото постановление за прекратяване на производството от 11.12.2003 г. с оглед експертно потвърдената невменяемост на подсъдимия П.. По негова жалба Пазарджишкият окръжен съд е постановил отмяната му и е върнал делото за доразследване. Не такова обаче е поведението му след второто постановление за прекратяване от 08.06.2004 г., което не е било обжалвано от него и е влязло в сила, като това до голяма степен се свързва с изплатеното му от подсъдимия обезщетение в размер на 80 000 лв. съобразно извънсъдебни споразумения помежду им в периода 07.11.2003 г. – 17.06.2004 г. В следващите близо 4 години пострадалият не е проявил никаква активност да търси по съдебен ред обезщетение извън размера на полученото, което е било възможно по реда на ГПК. В същия този период той е депозирал граждански иск срещу Н. М. (който е придружавал подсъдимия по време на деянието) с правно основание чл.47 ал. 2, вр. чл. 45 от ЗЗД, който е бил отхвърлен от Пазарджишкият окръжен съд с решение № 297/21.04.2008 г. по гр. дело № 354/2007 г. В мотивите е направен подробен анализ на практиката по приложението на чл. 47 от ЗЗД, съобразно която причинителят на вредите не носи отговорност само ако сам не се е поставил виновно в състояние на неспособност, а в случая е имало данни да е сторил това, което пък изключва възможността за ангажиране отговорността на М.. Изрично е заявена разликата между основанието за ангажиране на деликтната отговорност и основанието за освобождаване от наказателна отговорност с оглед приетата патологична форма на опиване, възприето в прокурорските актове, които по смисъла на чл. 222 от ГПК нямат силата на влязла в сила присъда и не обвързват гражданския съд при преценката дали ответникът може да носи отговорност за вреди. Следователно, единственият извод, който може да бъде направен е, че през периода на течение на 5 годишната давност за съдебно предявяване на вземането за вреди, по-голямата част от който е обхващал времето, когато досъдебното производство е било прекратено, пострадалият е разполагал с ефективен достъп до съд, който да го разгледа по реда на ГПК. Той обаче съзнателно не се е възползвал от тази възможност въпреки обективните шансове за успех с оглед съдебната практика по искове по чл. 47 от ЗЗД и необвързаност на гражданския съд от заключенията на прокурора. В този смисъл прекратяването на досъдебното производство, което е продължило близо 4 години, очевидно не е решаващия фактор, който да е довел до невъзможност пострадалият да предяви граждански иск за обещетяване на понесените от него вреди. Оттук, твърдението, че и наказателния процес неоправдано не му е осигурил възможност да реализира претенцията си обезвреда (поради което и същият е бил лишен от ефективно средство за защита с оглед отчитане на давността, макар и в по-късен момент), не е коректно. В крайна сметка, давността е настъпила на 25.06.2008 г. преди образуване на съдебното производство и този правопогасяващ факт е могъл само да бъде констатиран. Това е направено, макар и по-късно и по процесуално неиздържан начин с оглед отхвърляне на иска като неоснователен, вместо да се постанови прекратяване на производството по него, тъй като е бил недопустим поради изтичане на предвидената в закона погасителна давност. В тази част решението на Пловдивския апелативен съд следва да бъде изменено, като производството по гражданския иск се прекрати съобразно изискването на чл. 354 ал. 2, т. 5 от НПК. В останалата му част и предвид липсата на изтъкнатите от страните касационни основания, същото следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 2, т. 5 и ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯВА въззивно решение № 232/23.11.2010 г. на Пловдивския апелативен съд, НО, първи състав, постановено по ВНОХД № 322/2010 г., в потвърдителната му част за отхвърляне като неоснователен на предявения граждански иск от Г. В. С. против подсъдимия К. Г. П. за сумата от 150 000 лв. и лихви за забава, считано от 09.06.2003 г., като вместо това ПРЕКРАТЯВА производството по гражданския иск. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: