Р Е Ш Е Н И Е № 109 гр. София, 18 май 2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на двадесет и първи април през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Димитър Генчев изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 305 по описа за 2017 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия М. Д. В. и по жалба на подсъдимия С. Г. Х. срещу решение на Софийски апелативен съд № 433 от 7.11.2016 г, по ВНОХД № 906/16, с което е потвърдена присъда на Софийски градски съд № 165 от 21.06.2016 г, по НОХД № 2846/15. С първоинстанционната присъда жалбоподателят М. Д. В. е признат за виновен, както следва: 1/ в това, че на 8.08.2014 г в [населено място], е извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, като деянието е съпроводено със съпротива срещу орган на власт, с оглед на което и на основание чл. 325, ал. 2 вр. ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на шест месеца „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за изпитателен срок от три години, 2 / в това, че по същото време и на същото място, противозаконно е повредил чужда движима вещ, със стойност на повредата, възлизаща на 383, 40 лв, с оглед на което и на основание чл. 216, ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на три месеца „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за изпитателен срок от три години, както и да заплати на гражданския ищец СДВР МВР обезщетение за имуществени вреди, в размер на 383, 40 лв. На основание чл. 23, ал. 1 НК, му е определено за изтърпяване едно най-тежко общо наказание: шест месеца „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за изпитателен срок от три години. С първоинстанционната присъда жалбоподателят С. Г. Х. е признат за виновен в това, че на 8.08.2014 г в [населено място], е причинил средна телесна повреда на полицейски орган при изпълнение на службата му, а именно: на Ч. А. И., служител на СДВР МВР, с оглед на което и на основание чл. 131, ал. 2, т. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 129 и чл. 54 НК, е осъден на три години „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за изпитателен срок от пет години, както и да заплати на пострадалия обезщетение за неимуществени вреди, в размер на 4 000 лв, заедно със законните последици. С жалбата на подсъдимия В. се релевират основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК, а с жалбата на подсъдимия Х., всички касационни основания. С жалбите се изтъква, че изводите по релевантните факти не са надлежно доказателствено обезпечени, че не е установено причиняването на средната телесна повреда, че не е взето предвид заявеното от св. И., който не е споделил, че в резултат на нанесения му удар е загубил зъб, че неправилно е оценено възражението за негодност на свидетелски показания, приобщени по метода „copy paste”, че неправилно са оценени гласните доказателства, че извън вниманието на съда е останало, че на жалбоподателите е бил нанесен побой, че материалният закон е приложен неправилно, че неправилно е решен въпросът за субективната страна по чл. 129 НК, че наложеното на подсъдимия Х. наказание е явно несправедливо, както и е завишен размерът на обезщетението за неимуществени вреди, дължимо от този подсъдим в полза на св. И.. С жалбите се правят алтернативни искания: за оправдаване на жалбоподателите от настоящата инстанция, за връщане на делото за ново разглеждане или за намаляване на наложеното наказание / по отношение на жалбоподателя Х. /. В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбите. Жалбоподателите молят жалбите им да бъдат удовлетворени. Частният обвинител и граждански ищец И. участва чрез своя повереник и изразява становище за неоснователност на жалбите. Гражданският ищец СДВР МВР не изпраща представител и не взема становище по основателността на жалбите. Представителят на ВКП счита, че жалбите са неоснователни. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Производството пред първата инстанция е протекло по Гл. 27 НПК, като по реда на чл. 371, т. 1 НПК са приобщени показанията на св. В., св. В., св. К., св. А., св. И., св. П., св. Б., св. Ц., св. П., и заключенията на СППЕ. Настоящата инстанция не възприема съображенията на въззивния съд, изложени във връзка с възражението на защитата, касаещо показанията на свидетели, разпитани по метода „copy paste”. Неправилно е становището, че страната, поискала провеждане на процедурата по чл. 371, т. 1 НПК, не може да оспорва процесуалната валидност на доказателствени средства, събрани по този ред. Нещо повече, ако възражението е основателно, съдът следва сам да събере доказателствата, обект на оспорването, ако прецени, че съответните им доказателствени източници страдат от процесуален порок. Основателно е възражението относно процесуалната валидност на показанията, депозирани от св. А., представляващи „copy paste” на тези на св. К.. Разследващият орган е бил длъжен да разпита свидетелите поотделно, независимо от това, че описват едни и същи събития. Разпитът по метода „copy paste” е незаконосъобразен, защото противоречи на изискванията, залегнали в чл. 139 и сл. НПК. Отделен е въпросът, че свидетелите възпроизвеждат наблюдавани от тях събития съобразно собствените си психо-физически особености, поради което е практически невъзможно техният словесен изказ да е идентичен. Следователно, възражението на защитата е основателно и има за последица изключване на показанията на св. А. от годната доказателствена съвкупност. Това обаче не се отнася до показанията на св. К., които могат да бъдат ползвани, тъй като са приобщени по реда на НПК. Изключването на показанията на св. А. няма отношение към изведените доказателствени изводи, тъй като за същите обстоятелства са дали показания останалите свидетели, очевидци на инцидента. Вярно са анализирани обясненията на подсъдимите, че не са извършили неправомерни действия, а такива са осъществени спрямо тях / нанесен им е побой от служители на МВР /, като защитна теза, опровергана от другите доказателствени източници. Жалбоподателите са представили медицински документи, свидетелстващи за упражнено спрямо тях насилие, но техните твърдения подлежат на проверка в друго наказателно производство, в какъвто смисъл са се произнесли и инстанциите по същество. По настоящето дело от фактическа страна е установено следното: Подсъдимите празнували раждането на второ дете в семейството на подсъдимия Х.. Употребили алкохол и развеселени, посетили денонощния магазин, в който работел като продавач св. В.. Закупили още алкохол и цигари. Седнали на тротоара, пред магазина, където разхвърлили угарки от цигари и бутилки бира. Св. В. им направил забележка „да си съберат боклуците”, но не срещнал разбиране. Преминаващи граждани, посетели магазина, се оплакали на продавача, че гледката отпред не е приятна. Появили се и служители на КАТ, редовно пазаруващи оттам, но не пожелали да се намесят. Въпреки това, тяхната поява станала повод подсъдимите да „потърсят сметка” на св. В. „защо е викал полиция”. В отговор на възникналия скандал свидетелят задействал паник бутона, свързан със С. „Д. Ф.”, и на място се отзовали св. В., св. К. и св. А.. Опитът им да разрешат мирно конфликта останал неуспешен, тъй като подсъдимите се държали и към тях грубо и арогантно. Последвала серия от обидни реплики: „наркомани”, пияници”, и „подканата” да си организират бой срещу залог от 10 лв. Това наложило св. В. да се обади на дежурния и да поиска полицейска намеса. Междувременно, оттам преминал полицейски авто-патрул, състоящ се от св. П. и св. И., които били поканени за съдействие. Полицаите се легитимирали и поискали от жалбоподателите документи за самоличност, но само В. си дал личната карта. Поведението на подсъдимите било буйно и арогантно, което наложило да се пристъпи към задържането им. Докато св. И. правел усилия да усмири подсъдимия Х., последният му е нанесъл внезапен силен юмручен удар по лицето, в резултат от което обилно потекла кръв. През това време, св. П. се стремял да задържи подсъдимия В., който също продължавал да буйства и да ругае и преди да влезе в полицейския автомобил, изритал и откъртил пластмасовия праг на задна дясна врата на автомобила. Съществено в доказателствен аспект е това, че свидетелите са имали обективната възможност да отграничат действията на единия подсъдим от тези на другия, тъй като двамата видимо са се различавали един от друг по прическата си. Подсъдимият Х. е бил подстриган на нивото на кожата на главата / описан като: „този с голата глава” /, а В., късо подстриган / описан като „този с косата” /. Пострадалият е потърсил медицинска помощ и такава му е оказана в МВР-болницата. СГС е изискал и приложил по делото медицинската документация, съставена по повод прегледа на Ч. И.. Ползвано е и заключението на СМЕ, съгласно което на пострадалия са причинени: разкъсно-контузна рана в областта на горната устна, с оток и кръвонасядане, хирургично обработена с пет шева, избиване на втори горен ляв зъб и счупване на трети горен ляв зъб / една средна телесна повреда и две леки такива /. В медицинската документация от МВР-болница относно втория горен ляв зъб е посочено, че този зъб е „експулсиран”, тъй като при лек допир е паднал. Съгласно тълкуването, дадено в ППВС № 3/79 ВС, под „избиване на зъби” се разбира не само загубата им, но и счупването им до нивото на венеца или разклащането им до такава степен, че отпадането им е неминуемо. Именно такъв е настоящият случай: вторият горен ляв зъб на св. И. е бил толкова разклатен, че е паднал / отпадането му е било неминуемо /. Правилно е прието, че причината за това е травматична. В този смисъл е заключението на СМЕ, че „експулсирането” на зъба е в резултат на удара, нанесен в областта на лицето / на горната устна /, откъдето се явява верен изводът на съдилищата за наличието на пряка и непосредствена причинна връзка между удара и избиването на зъба. Вярно е, че св. И. е разказал за удара, без да заяви, че му е паднал зъб, но това не се дължи на проявена от него недобросъвестност, а има обяснение във факта, че зъбът е паднал не на мястото на инцидента, а след това, в здравното заведение, каквото е действителното фактическо положение. Ето защо, показанията на пострадалия са дадени добросъвестно и правилно са оценени като такива. Доказателствените изводи относно причинената средна телесна повреда не се променят от обстоятелството, че зъбният статус на св. И. поначало е бил влошен, макар и без данни за болестен процес, водещ до отпадане на зъби. Това е така, защото забраната за причиняване на телесна повреда на друго лице не се влияе от здравословното състояние на лицето / наказателно-правната защита обхваща всички граждани, независимо от състоянието на тяхното здраве /. Отделен е въпросът какво би било отражението на удар със същия интензитет и насоченост върху здравето на друго лице и какви биха били получените от него увреждания, но този въпрос, в случая, не стои, тъй като деецът отговаря за реално причинения резултат, което важи за всички случаи на причинена телесна повреда. Правилно е решен и въпросът относно субективната страна на деянието. Налице е умисъл, тъй като деецът е имал съзнание, че нанасяйки удар в лицевата област на главата на пострадалия, би могъл за засегне / да увреди / и зъбната редица, поради което следва, че и резултатът / такъв, какъвто е причинен / е обхванат от неговия умисъл, тоест, налице е съставомерност и от субективна страна. С оглед на изложеното, ВКС счита, че при анализа на доказателствата, въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 14 НПК, при което е достигнал до верни изводи по релевантните факти. Ето защо, не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, откъдето и искането за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане е неоснователно и не може да бъде уважено. ВКС не намери да е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Правилно установените релевантни факти обвързват подсъдимите с престъпленията, за които са осъдени: подсъдимият В., по чл. 325 и чл. 216 НК, а другият подсъдим, по чл. 131 НК. Отделен е въпросът, че подсъдимият Х. също е извършил хулигански действия, но такова обвинение не му е повдигнато, поради което това обстоятелство би имало правно значение само при индивидуализация на наказателната му отговорност. Не може да бъде уважено искането на жалбоподателите за отмяна на осъдителните съдебни актове и оправдаването им от настоящата инстанция, тъй като не е налице чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, даващ такава възможност / подсъдимите не са осъдени за деяния, които не съставляват престъпление /. Не е допусната и явна несправедливост на наложеното наказание. Наказателната отговорност на жалбоподателя Х. е реализирана при превес на смекчаващите обстоятелства, към абсолютния минимум на санкцията по чл. 131, ал. 2, т. 2 НК: три години „лишаване от свобода”. Взети са предвид чистото му съдебно минало, добрите характеристични данни и семейния му статус / живее на фактически брачни начала и е баща на две малолетни деца /. Отчетена е и завишената степен на обществена опасност на деянието, която произтича от цялостното поведение на жалбоподателя по време на инцидента, което съдържа и признаците на престъпление по чл. 325, ал. 1 НК. Отегчаващото обстоятелство има своята относителна тежест в контекста на чл. 54 НК и не може да бъде пренебрегнато при определяне на тежестта на наказанието. Ето защо, наложеното наказание три години „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от пет години, отговаря на критерия за справедливост по чл. 348, ал. 5 НПК и липсват основания за неговото смекчаване / което би било възможно при условията на чл. 55 НК, които не са налице /, а искането в тази насока не може да бъде уважено. Правилно са решени и въпросите относно реализираната гражданска отговорност на същия жалбоподател. Неоснователно е искането му за намаляване на размера на присъденото в полза на св. И. обезщетение за неимуществени вреди. От значение в тази насока е общото увреждане на здравето на пострадалия / извън средната телесна повреда са му причинени и две леки такива /, срока за възстановяване и неудобствата, които е изживял по повод на травмите. С оглед на това, размерът на обезщетението, възлизащо на 4 000 лв, не следва да бъде коригирано, тъй като отговаря на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. По тези съображения, жалбите се явяват неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение на Софийски апелативен съд № 433 от 7.11.2016 г, по ВНОХД № 906/16. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: