О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№60457

гр. София, 07.06.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми април през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 339 по описа на Върховния касационен съд за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 268712/10.11.2020 г. на Прокуратура на Република България против въззивно решение № 260205 от 08.10.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 687/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, допълнено с определение № 260809/18.12.2020 г. по същото дело, в частта, с която на основание чл.2б ЗОДОВ касаторът е осъден да заплати на С. А. А., починал в хода на производството и заместен от наследниците си - М. Р. А., А. С. А. и Р. С. А., сумата 5 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на нохд № 54/2012 г. по описа на Окръжен съд – Смолян, ведно със законната лихва, считано от 31.07.2017 г. до окончателното изплащане на сумата; както и сумата 882.37 лв. – обезщетение за забава за периода от 05.11.2015 г. до 31.07.2017 г.

Касаторите М. Р. А., А. С. А. и Р. С. А., представлявани от адв. С. Л. и адв. Т. Д., обжалват въззивното решение в частта, с която въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение № 2/04.01.2018 г. по гр. д. № 304/2017 на Районен съд – Мадан и е отхвърлил като неоснователни исковете за разликата до предявените размери, съответно от 7 000 лв. - по чл.2б ЗОДОВ; и от 1 239.14 лв. – по чл.86, ал.1 ЗЗД.

В двете касационни жалби са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението на касатора Прокуратура на РБ искането за допускане на касационния контрол се обосновава с предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се поддържа по следните въпроси: 1) в производството по чл. 2б ЗОДОВ задължен ли е съдът да изложи мотиви защо неспазването на предписаните от закона срокове, респ. констатираните забавяния в производството, нарушава изискването за разумен срок по чл. 6, § 1 ЕКПЧ; 2) след като отговорна на основание чл.2б ЗОДОВ е държавата, конституираният като ответник държавен орган - процесуален субституент, явява ли се материално легитимиран да обезщети всички вреди, дори когато са причинени с действия или бездействия на друг държавен орган. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се сочи във връзка с въпросите: 3) длъжен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които имат значение за ангажиране отговорността за неимуществени вреди по чл.2б ЗОДОВ и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди – твърди се противоречие на въззивното решение с ППВС № 4/1968 г.; с решение № 302/04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г., III г.о. и решение № 321/26.11.2014 г. по гр. д. № 2516/2014 г., IV г.о. на ВКС; 4) при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД, трябва ли като критерии да се отчитат социално-икономическата среда, жизнения стандарт и общоприетото разбиране за справедливост – твърди се противоречие на обжалваното решение с ППВС № 4/1968 г., с решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г., IV г.о., решение № 123/23.06.2014 г. по гр. д. № 254/2014 г., IV г.о. на ВКС.

В писмен отговор ответните страни по жалбата - М. А., А. А. и Р. А., чрез адв. С. Л. и адв. Т. Д., изразяват становище, че не са налице сочените предпоставки за допускане на касационния контрол и за неоснователност на жалбата. Претендират присъждане на разноски за настоящата инстанция.

В изложението на касаторите М. А., А. А. и Р. А. се сочи, че касационният контрол следва да се допусне на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, по въпросите: 1) какво е съдържанието на понятието „критерий за справедливост“; 2) какви са елементите за осъществяване на пълна оценка на едно негативно преживяване, с оглед присъждане на обезщетение за него, включени в критерия „справедливост“; 3) какви „стъпки“ включва процесът на оценяване на едно негативно преживяване, попадащи в „критерий за справедливост“; 4) следва ли и в каква степен, при определянето на обезщетението за неимуществени вреди, съдът да отчита отделните проявления и аспекти на засягане на основни права и свободи на ищеца; 5) следва ли и в каква степен, при определянето на обезщетението за неимуществени вреди, съдът да отчете присъжданите в съвсем сходни случаи обезщетения; налага ли се отчитане на обезщетенията в съвсем сходни случаи, имайки предвид указанията, дадени в ППВС № 4/23.12.1968 г., в което е посочено, че нарушение на чл. 52 ЗЗД би било допускането на „разноречива практика относно размера на неимуществените вреди“ и „големи различия между присъдените размери по различни дела за съвсем сходни случаи“; 6) длъжен ли е съдът да обсъди всички обстоятелства, които имат отношение към твърдените от ищеца неимуществени вреди, или е достатъчно да изброи тези от тях, на които основава решението си за определяне на конкретния размер на обезщетението; 7) как следва да бъде определен периодът, за който се дължи обезщетение по реда на чл. 2б ЗОДОВ; кой е началният момент на този период и следва ли при определянето му да бъде съобразено тълкуването на понятието „наказателно обвинение“, по смисъла на чл. 6, § 1 ЕКПЧ, дадено от ЕСПЧ; налага ли се съобразяване на визираното тълкуване с оглед на това, че в ТР № 5/15.06.2015 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС изрично е посочено, че разпоредбите на ЗОДОВ следва да се възприемат като приети в изпълнение на задълженията на Република България за осигуряване на ефикасно средство за защита на основание правата на гражданите, установено в чл. 35 от Конвенцията; 8) необходимо ли е съдът да отчете и продължителността на производството по чл. 2б ЗОДОВ при определяне на конкретния размер на обезщетението, за да бъде изпълнено изискването, установено в практиката на ЕСПЧ, според което, за да бъде приета за ефикасно средство за защита, обезщетителната процедура сама по себе си следва да осигури разглеждане на претенциите в кратък срок; 9) следва ли въззивната инстанция да постанови решението си след като обсъди всички релевантни за спора твърдения и възражения на страните. Сочи се практика на ВКС, на която според касаторите въззивното решение противоречи.

По предпоставките за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

С решение № 222/12.02.2020 г. по гр. д. № 92/2019 г. по описа на ВКС, III г.о. е отменено предходното въззивно решение № 255/04.07.2018 г. по възз. гр. д. № 96/2018 г. по описа на Окръжен съд – Смолян и делото е върнато за ново разглеждане на друг съдебен състав с конкретни указания. При повторното разглеждане на делото въззивният съд е приел за установено, че по подадена жалба от съдружник на ищеца в дружеството „Био-МТ” ООД е била образувана прокурорска преписка. На 06.04.2011 г. е било образувано досъдебно производство № 235/2010 г. по описа на Окръжна прокуратура – С. срещу С. А. А. за престъпление по чл. 255, ал. 3, вр. с ал. 1, т. 2, предл. 2 НК. На 08.09.2011 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем, разпитан е в това му качество и спрямо него е взета мярка за неотклонение – „подписка”. Обвинителният акт е бил внесен в съда на 04.11.2011 г., като с присъда от 17.01.2012 г. Окръжен съд – Смолян е признал подсъдимия за виновен и му наложил наказание. Присъдата е била обжалвана от подсъдимия, като с решение от 05.04.2012 г. Апелативен съд – П. я отменил и върнал делото на Окръжна прокуратура – С. заради допуснати съществени процесуални нарушения. След извършване на дължимите процесуално-следствени действия отново бил внесен обвинителен акт против ищеца, като с присъда от 21.03.2013 г. окръжният съд оправдал подсъдимия. По протест на прокуратурата, Апелативен съд – П. отменил оправдателната присъда и постановил друга, с която признал подсъдимия за виновен по повдигнатото обвинение. Постановената по внохд № 192/2013 г. на АС – Пловдив осъдителна присъда била обжалвана пред ВКС, който я отменил изцяло и върнал делото за ново разглеждане на въззивния съд. При връщането на делото в АС - Пловдив и след няколко отлагания на заседанията, съдът постановил нова присъда, с която отново признал подсъдимия за виновен. Присъдата е обжалвана пред ВКС, който с окончателно решение от 17.09.2015 г. я потвърдил. При тези данни въззивният съд е приел, че релевантният за спора период обхваща времето от 08.09.2011 г., когато ищецът е бил привлечен като обвиняем, до 17.09.2015 г.- когато наказателното производство е приключило с произнасянето на касационната инстанция. Съдът е посочил, че държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКПЧ, независимо от факта дали лицето е било признато за виновно, или не. Приел е, че в случая такова нарушение се установява и са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответника в качеството му на процесуален субституент на държавата. В мотивите на съда общо е посочено, че през времетраенето на наказателното производство за ищеца са настъпили неблагоприятни последици, изразяващи се в накърняване на репутацията, авторитета и доброто му име, причинени са му стрес и негативни изживявания. Без да е обсъдено с колко е надвишен разумният срок за разглеждане на делото (въпреки указанията на касационната инстанция дадени при отмяната на първото въззивно решение), въззивният съд е приел, че предявеният иск по чл.2б ЗОДОВ е основателен до размера на сумата от 5 000 лв. и неоснователен за разликата до предявения размер от 7 000 лв. Съобразно приетия за справедлив размер на обезщетението по главницата, акцесорната претенция по чл.86, ал.1 ЗЗД е уважена за сумата от 882.37 лв. и отхвърлена за разликата до сумата 1 239.14 лв.

Върховният касационен съд намира, че са налице предпоставки за допускане на касационния контрол по поставените от касаторите в изложенията им идентични въпроси (№3 на прокуратурата и №6 на наследниците на С. А.), касаещи релевантните обстоятелства, които следва да бъдат обсъдени от съда при определяне размера на обезщетението за претърпени от пострадалото лице неимуществени вреди в производството по чл.2б ЗОДОВ. Така обобщеният въпрос е правно значим и обуславя селектирането на жалбите в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Останалите въпроси в двете изложения към касационните жалби нямат претендираното от касаторите значение за производството по чл.288 ГПК.

Въпроси № 1 и 2 в изложението на прокуратурата са били предмет на постановеното решение № 222/12.02.2020 г. по гр. д. № 92/2019 г., III г.о. на ВКС, с което е отменено предходното постановено въззивно решение. В отговорите на правните въпроси, по които е допуснато касационното обжалване ВКС е приел, че за вредите от забавяне на разглеждането и решаването на делата над разумния срок отговаря държавата, като отговорността й се реализира чрез иск за обезщетяване на причинените вреди. Отговорността е обективна, не е обусловена от обстоятелството дали лицата от състава на правозащитните органи са виновни, дали същите са нарушили съществуващите правила, дали са ги спазили, но въпреки това е допуснато забавяне над разумния срок. Критериите, въз основа на които се преценява наличието или липсата на нарушение по чл. 6, § 1 от Конвенцията са отразени примерно в закона (чл.2б, ал. 2 ЗОДОВ), като се прилагат стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. За да се прецени спазването на изискването за разумен срок трябва да се установи продължителността на релевантния период – началният момент, който настъпва с привличането на лицето като обвиняем и крайният, който се поражда с постановяването на окончателния акт на съда, като се определи и каква е следвало да бъде продължителността за разглеждане на делото в конкретния случай съгласно чл. 6, § 1 ЕКПЧ. Поведението на компетентните органи като критерий за преценка на изискването за разглеждане на делото в разумен срок включва и посочване на забавянията в производството и причините за това. В тази хипотеза, когато е без значение дали увреждането се дължи на виновно поведение на длъжностни лица, отговорността за вреди се поема от този, който е създал риска, в случая прокуратурата, на която е предоставена държавната функция по обвинение в наказателния процес и затова е материалноправно легитимирана да обезщети претендираните вреди.

Въпрос №4 в изложението на прокуратурата има отношение към правилността и обосноваността (по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК) на обжалвания съдебен акт и следва да се разгледа в производството по чл. 290 ГПК.

Първите пет въпроса съдържащи се в изложението на касаторите М. А., А. А. и Р. А., след уточняването им от състава на ВКС (т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 . на ОСГТК), се свеждат до един правен въпрос - критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за претърпени от пострадалото лице неимуществени вреди и по същността си се преповтарят с последния въпрос от изложението на Прокуратурата на Република България, поради което с оглед изложеното по-горе, предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК не са налице. В практиката на ВКС е изяснено, че обстоятелствата, които съдът е длъжен да съобрази при определяне обезщетението за неимуществени вреди, изхождайки от общо установените в практиката критерии по приложението на чл. 52 ЗЗД, при всеки правен спор са различни и се обуславят от фактите и доказателствата по конкретното дело. Питането, дали сходните случаи следва да се разрешават еднакво, е без връзка с решаващите мотиви на въззивния съд и има теоретичен характер. Поначало, определяните в съдебната практика обезщетения за неимуществени вреди по сходни случаи могат да служат като ориентир, но унификация при определянето им в различните случаи е обективно невъзможна, защото справедливостта (чл. 52 ЗЗД) като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди винаги има конкретно измерение – основава се на конкретни факти, обстоятелства и на стойността, която накърнените блага са имали за своя притежател.

Седмият и осмият въпрос касаят периода, за който следва да бъде присъдено обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ. По тях е формирана практика (решение № 30/07.05.2019 по гр. д. № 2125/2018 г., IV г.о., решение № 72/18.05.2017 по гр. д. № 3619/2016 г., III г.о. на ВКС и др.). В решение № 30/07.05.2019 по гр. д. № 2125/2018 г., IV г.о. на ВКС е посочено, че държавата отговаря за забавянето на разглеждането и решаването на делото от предявяването на иска до влизането в сила на решението, като спазването или неспазването на инструктивните срокове за извършване на отделните съдопроизводствени действия е без значение - релевантна е общата продължителност на делото. В решение № 72/18.05.2017 по гр. д. № 3619/2016 г., III г.о. на ВКС, е прието, че началният момент, от който следва да се брои срокът на продължителност на наказателното производство е датата, когато е образувано досъдебното производство, а това е датата, на която компетентните органи са преценили, че са налице достатъчно данни, за образуване на дело и са предприели първите процесуални действия (привличането на ищеца като обвиняем – 08.09.2011 г.). Въззивната инстанция не се е отклонила от тези правни разрешения – изрично е посочила, че релевантният период е от датата на привличане на лицето в качеството му на обвиняем до постановяване на окончателното решение по делото – 17.09.2015 г.

Последният въпрос поставен от касаторите М. А., А. А. и Р. А. - за задълженията на въззивния съд да обсъди всички доказателства, факти и обстоятелства, които са от значение за спорното право – принципно е правно значим по всяко дело. Доколкото в случая, аргументацията и оплакванията на касаторите визират евентуални процесуални нарушения и необоснованост на изводите на решаващия съд, същите не биха могли да са предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК, а подлежат на разглеждане във фазата по чл.290 ГПК.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 260205 от 08.10.2020 г., допълнено с определение № 260809/18.12.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 687/2020 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив.

УКАЗВА на касаторите М. Р. А., А. С. А. и Р. С. А., че в едноседмичен срок от получаване на съобщението следва да внесат държавна такса за разглеждане на касационната им жалба в размер на сумата 47.14 лв. и да представят платежния документ по делото. В противен случай производството по делото в тази част ще бъде прекратено.

Касаторът Прокуратура на Република България е освободена от внасяне на държавна такса на основание чл. 83, ал. 1, т. 3 ГПК.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.