О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 45 Гр.С., 03.02. 2016г. Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети януари през двехиляди и шестнадесета година, в състав П.: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА при участието на секретаря ........, като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.4823 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК. С определение №.1507/5.06.15 на Софийски апелативен съд, ТО, 3с., постановено по г.д.№.769/15, е потвърдено определение №.55/5.01.15г. по г.д.№.16756/14 на СГС, І ГО, 12с. - с което производството по делото е прекратено като недопустимо. Постъпила е частна касационна жалба от [фирма], в която се твърди, че определението е незаконосъобразно, и се иска неговата отмяна. Сочи се, че предявеният иск с правно основание чл.4 пар.3 от Договора за Европейски съюз /ДЕС/ за ангажиране на извъндоговорната отговорност на държава-членка за нарушение на общностното право - от окончателно съдебно решение на Върховния административен съд и от Националната агенция за приходите, е допустим. Твърди се, че съгласно изричната практика на Съда на Европейския съюз /ЕС/, силата на пресъдено нещо не изключва признаването на принципа за отговорност на държавата с оглед постановено решение на съд, произнасящ се като последна инстанция. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е налице позоваване на чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК във връзка със следните въпроси: 1. „Основният принцип на ефективна съдебна защита на правата, произтичащи от правото на Европейския съюз, принципът за отговорността на държавите–членки за вреди, причинени от нарушение на правото на Европейския съюз, и принципът на лоялното сътрудничество, следва ли да се тълкуват като недопускащи разглеждането на искова претенция за реализиране на отговорността на държавата, в лицето на съд, за нарушения на правото на Европейския съюз поради това, че се нарушава основният принцип на стабилност на правните актове, в частност силата на пресъдено нещо?”; 2. „Задължително ли е за въззивния съд постановеното определение на друг въззивен съд, с което е отменено определение на първоинстанционния съд и е прието, че исковата молба е допустима и е определен процесуален ред, по който да бъде разгледана?”. Ответните страни Върховен административен съд и Национална агенция по приходите оспорват жалбата. Частната касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в законоустановения срок, от лице, имащо право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК вр. с чл.274 ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, Върховният касационен съд съобрази следното: С обжалвания акт САС е приел, че предявеният иск с правно основание чл.4 пар.3 ДЕС е недопустим. Посочил е, че на изведения от клаузата на чл.4 пар.3 ДЕС. принцип на лоялното сътрудничество и признатата от практиката на Съда на ЕС възможност на правните субекти да търсят обезщетение за вреди от нарушение на общностното право - включително и от съда, допуснал такова нарушение като последна инстанция по разгледан от него правен спор, кореспондира принципа за институционална автономия. Принципът за лоялно сътрудничество не може да противоречи на този за институционална автономия – доколкото реализацията му се осъществява чрез способите на националното законодателство, както и на принципи от по-висш порядък, предхождащи сключването на ДЕС – какъвто е принципа за върховенство на закона – с основно проявление стабилността на влезлите в сила актове, респективно силата на пресъдено нещо на влязлото в сила съдебно решението. Като е изходил от защитната и регулиращата функция на силата на пресъдено нещо /в това число от въведеното с чл.297 ГПК задължение за страните по делото, постановилия решението съд и всички останали съдилища да го зачитат/, е посочил, че чл.302 ГПК императивно изключва свободната преценка на гражданския съд относно валидността и законосъобразността на административния акт, когато тя е установена с влязло в сила решение на административен съд. Отразил е, че правото на ЕС, като част от вътрешното право, следва да се съобразява от съдилищата при постановяване на техните актове, както и че действащото право не урежда особени процесуални способи за защита срещу съдебни актове, постановени в нарушение на общностното право. Евентуални техни пороци следва да се отстраняват по реда на инстанционния контрол или на предвидените в националния закон извънредни способи. Инцидентно им констатиране - по повод на иск за вреди от правораздавателна дейност вследствие на нарушаване на нормите на общностното право, е недопустимо. Според въззивният съд това би довело до дерогиране на принципа на сила на пресъдено нещо, установен в чл.297 ГПК. Сезираният с такъв иск съд по необходимост следва да вземе отношение по законосъобразността на администранивния акт, респективно по извършените от административния съд процесуални действия, довели до формиране на вътрешното му убеждение и постановяване на решението. Това представлява фактическо пререшаване на спора относно законосъобразността на този акт в противоречие с императивната норма на чл.302 ГПК – при това извън административното производство, което, съобразно принципа за процесуалната автономия, е регламентирано като способ за защита срещу незаконосъобразни административни актове. Настоящият състав намира, че касационно обжалване следва да бъде допуснато по първия изведен въпрос на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Същият е от значение за изхода на спора, обусловил е правните изводи на съда относно допустимостта на производството и във връзка с него не е налице задължителна практика на ВКС. По поставения въпрос, обусловил допускането на касационно обжалване, съдът приема следното: За да се даде отговор на въпроса е необходимо да се изследват от една страна същността и причините за установяване на сочените принципи на общностното право, а от друга - целта и предмета на двете производства, които се противопоставят - производството за реализиране на извъндоговорната отговорност на държавата за вреди от нарушение на общностното право от съдебно решение и производството, в което последното е постановено - вкл. с оглед практиката на Съда на ЕС. Съгласно принципа за лоялно сътрудничество, закрепен в чл.4 пар.3 ДЕС, държавите-членки са длъжни да предприемат всички необходими мерки, общи и специални, за да осигурят изпълнението на задълженията си, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на съюза, да подпомагат общността за постигане на нейните цели и да се въздържат от всякакви мерки, които могат да застрашат тези цели. От този общ принцип произтичат редица конкретни задължения - в това число и за националните съдилища, някои от които са закрепени в Договорите, а други са изведени в практиката на Съда на ЕС. От него следва и института на отговорността на държавите-членки за вреди, настъпили вследствие нарушения на общностното право /Francovich and others v. Italian State, C-6/90, C9/90, §33/. Концепцията за извъндоговорната отговорност на държавата за вреди е въведена постепенно с три знакови решения на Съда на ЕС /Francovich and others v.Italian State; Brasserie du Pecheur и Factortame; Kobler/, които установяват обхвата й, елементите на фактическия й състав и стандартите във връзка с процесуалния ред за реализирането й. Въвеждането на института на извъндоговорната отговорност на държавата е мотивирано именно с необходимостта от гаранции за ефективното упражняване на правата, които общностното право предоставя - „пълното действие на общностните норми би било засегнато и защитата на правата, които те признават, би била отслабена, ако частноправните субекти нямат възможността да получат обезщетение в случаите, когато техните права са увредени от нарушения на общностното право, извършено от държава-членка” /Francovich/. Касае се за обективна отговорност, чийто фактически състав включва общностна норма, която предоставя права на частноправните субекти, достатъчно сериозно нарушение на тази общностна норма, пряка причинна връзка между нарушението и вредата. На практика тя дава възможност на частноправните субекти да съдят държава-членка в собствените си национални съдилища за нарушения на правото на ЕС – и по този начин да ангажират отговорността й и получат обезщетение. Отговорността може да възникне от действия в нарушение на общностното право на всеки държавен орган-независимо от правомощията и мястото му с оглед разделението на властите. Това може да бъде орган на законодателна, изпълнителна или съдебна власт. Изразеният общо принцип, че държавите-членки носят отговорност за вреди независимо от органа, който ги е причинил, е последван и от изрично произнасяне на Съда на ЕС, потвърждаващо възможността за ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавата от действия на съдебен орган, разглеждащ дела като последна инстанция. Това е направено с решението по делото Kobler - постановено в рамките на процедура по преюдициално запитване. В същото е посочено, че когато с необжалваемо съдебно решение на последна съдебна инстанция бъде извършено нарушение на предоставените от общностното право права, частноправните субекти не могат да бъдат лишени от възможността да ангажират отговорността на държавата /Kobler, §33/, респективно - за държавите-членки възниква задължение да уредят по подходящ начин възможността на засегнатите лица да се позоват на утвърдения от Съда на ЕС принцип, както и да определят компетентния да разгледа спора национален съд /Kobler, §45, §50/. По този начин на практика с решението Kobler се утвърждава принципа за отговорност на държавата за вреди, причинени от нарушения на общностното право със съдебни решения /на национална юрисдикция – разглеждаща делото като последна инстанция - нарушения от неокончателни съдебни решения се счита, че могат да бъдат отстранени по пътя на инстанционния контрол/. В решението се дава отговор и на въпроса за съвместимостта на извъндоговорната отговорност на държавата за вреди от окончателно съдебно решение с принципа на сила на пресъдено нещо /res judicata/ - който съдът специално е изследвал - за да мотивира извода си, че отговорността следва да се ангажира и при нарушения, причинени от съдебно решение. Изрично е отразено, че важността на принципа на сила на пресъдено нещо не може въобще да се обсъжда – тъй като за да се осигури стабилност на правото и провоотношенията и добро провораздаване, е важно съдебните решения, които са станали окончателни, да не могат повече да бъдат оспорвани. Посочено е, обаче, и, че признаването на принципа за отговорност на държавата за решение на съда, когато той се произнася като последна инстанция, само по себе си няма за последица поставянето под въпрос на това решение като сила на пресъдено нещо. Съдът акцентира върху разликата в целта и страните на двете производства - производството, в което се търси отговорност от държавата, няма същата цел и не винаги включва същите страни като тези в производството, завършило с решение, придобило сила на пресъдено нещо /т.е. отразените от Съда различия, разгледани в контекста на обективните и субективни предели на силата на пресъдено нещо /чл.298 ГПК/ - забраняващи ново дело само на същото основание, със същия предмет и между същите страни, сочат на това, че искът по чл.4 пар.3 ДEC често попада извън субективните предели на сила на пресъдено нещо на окончателното съдебно решение (особено когато то е постановено между субекти на частното право), а и не засяга нейните обективните предели - доколкото предметът на делото (предопределен от основанието и петитума на иска) - обезщетение за вреди от нарушение на общностното право, е различен от този на приключилото с влязло в сила решение предходно производство/. Изрично подчертава, че при уважаване на иск за отговорност на държавата, ищецът получава осъждане на държавата да плати обезщетение за претърпените вреди – а не отмяна на статута на сила на пресъдено нещо на решението, с което е причинена вредата, както и че при всички случаи „принципът за отговорността на държавата изисква такова обезщетяване, а не ревизия на съдебното решение, причинило вредите”. В заключение приема, че принципът на силата на пресъдено нещо не изключва признаването на принципа за отговорност на държавата, основаваща се на решение на съд, който се произнася като последна инстанция /Kobler, §38-§40/. Утвърденият с решението по делото Kobler принцип за отговорност на държавата за вреди, причинени от нарушения на общностното право от съдебно решение на национална юрисдикция, разглеждаща делото като последна инстанция, е установен по задължителен за българските съдилища начин. Това е така, защото задължителната сила на преюдициалните заключения на Съда се отнася не само до националния съд, отправил преюдициалното запитване, но и до всички национални съдилища на държави-членки, които са или биха могли да бъдат сезирани със същото дело /със заключението се тълкуват общностноправни норми, приложими на територията на целия ЕС/. В този смисъл е и разпоредбата на чл.633 ГПК - която предвижда, че решението на Съда на ЕС е задължително за всички съдилища и учреждения на Република България. Националният съд на държава-членка не може да се отклонява от постановеното по делото преюдициално заключение или да го замества със свое собствено тълкуване - различно от това, дадено от Съда на ЕС – т.е. не може да тълкува общностното право по начин, различен от тълкуването на Съда на ЕС. Той също така не може да поставя под съмнение действителността или правилността на преюдициалното заключение /Wunsche/ - задължителната сила на тълкувано нещо на преюдициалните заключения важи безусловно спрямо всички национални съдилища на всички държави-членки. Предвид изложеното и обвързаността на българските съдилища от утвърдените с решението по делото Kobler принципи и тълкувания, те са длъжни да ги приложат на практика – и да разгледат по съответния ред /определен в съответствие с принципите на равностойността и ефективността – които ограничават принципа на процесуалната автономия – Francovich, §42-§43/ споровете по чл.4 пар.3 ДEC, с които са сезирани - в това число когато се претендира обезщетение за вреди от окончателно съдебно решение – без да разполагат с компетентност да преценяват дали подобни производства са допустими, респективно да тълкуват общностното право по начин, различен от тълкуването на Съда на ЕС. В случая последният, именно като е изходил от принципите на лоялно сътрудничество и ефективна защита на правата, е обосновал института на извъндоговорната отговорност на държавата за вреди, вкл. от окончателно съдебно решение – в това число приемайки, че той не се изключва от принципа на сила на пресъдено нещо – предвид нейните обективни и субективни предели. С оглед всичко изложено по-горе и установените с практиката на Съда на ЕС принципи, изисквания и тълкувания, настоящият състав на ВКС приема, че: принципите на лоялното сътрудничество, на ефективната съдебна защита и на извъндоговорната отговорност на държавите-членки за вреди, причинени от нарушение на правото на Европейския съюз, не изключват, а обосновават допустимостта на производство с предмет разглеждане на искова претенция за отговорност на държавата за вреди от нарушение на общностното право от съдебно решение на национална юрисдикция, разглеждаща делото като последна инстанция; принципът на силата на пресъдено нещо не изключва признаването на принципа за отговорност на държавата, основаваща се на решение на съд, който се произнася като последна инстанция. По касационната жалба. Ищецът-касатор в настоящото производство, е предявил иск с правно основание чл.4 пар.3 EC. срещу ВАС и НАП-претендирайки обезщетение за нанесени му вреди от окончателен съдебен акт, с който твърди, че се нарушава общностното право. С оглед отговора на правния въпрос, даден по-горе, следва да се приеме, че производството по този иск е допустимо, респективно – че не са налице отрицателни процесуални предпоставки, обуславящи неговата недопустимост. С предявения иск не се засяга силата на пресъдено нещо на окончателното съдебното решение, от което се твърди, че са причинени вредите – предвид нейните субективни и обективни предели /чл.298 ГПК/ и страните, предмета и целта на двете производства. Второто производство не води до пререшаване на вече разгледания правен спор, респективно – до засягане стабилността на постановения за разрешаването му влязъл в сила съдебен акт - и цели не отмяната му, а обезвреда. Понастоящем то съставлява и единствения път за защита /предвид липсата на извънреден способ за отмяна – какъвто е предвиден при установяване на нарушение на ЕКЗПЧОС с окончателно решение на ЕСПЧ (чл.303 ал.1 т.7 ГПК)/, чрез който може да се осигури ефективността на правото на ЕС - при наличие на влязло в сила съдебно решение, постановено в нарушение на това право. Предвид изложеното българският съд е сезиран с допустим иск с правно основание чл.4 пар.3 ДEC и, по силата на общата му компетентност като общностна юрисдикция, следва да го разгледа и се произнесе дали са налице предпоставките за ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавата. Определението, с което първоинстанционният съд е прекратил производството, е незаконосъобразно. Като го е потвърдил, въззивният съд е постановил незаконосъобразен акт. Той трябва да бъде отменен, а делото – върнато на СГС за продължаване на по-нататъшни процесуални действия по разглеждането му. При този изход на спора по частната касационна жалба, отговорността за разноски, в това число за настоящото касационно производство, следва да бъде разпределена с акта по същество-решението. Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО, О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на определение №.1507/5.06.15, постановено по г.д.№.769/15 на Софийски апелативен съд, ТО, 3с. ОТМЕНЯ определение №.1507/5.06.15, постановено по г.д.№.769/15 на Софийски апелативен съд, ТО, 3с. ВРЪЩА делото на Софийски градски съд за извършване на по-нататъшни процесуални действия по разглеждане на предявените искове. Определението е окончателно и не подлежи на обжалване. П.: ЧЛЕНОВЕ: