Р Е Ш Е Н И Е № 93 гр. София, 21 май 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИСЕР Т. ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар НАДЯ ЦЕКОВА и с участието на прокурор КИРИЛ ИВАНОВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 161/2014 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на подсъдимите Н. Х. И. и Х. Н. И. срещу решение № 248 на Великотърновския апелативен съд от 13.12.2013 г., постановено по ВНОХД № 270/2013 г. по описа на същия съд. В касационната жалба на подсъдимите са изложени твърдения за допуснати съществени процесуални нарушения при постановяване на въззивното решение, с което е била потвърдена първоинстанционната присъда на Русенския окръжен съд по НОХД № 168/2013 г. Според жалбоподателите, по делото не били събрани доказателства, които да установяват по категоричен и безспорен начин вината им. Разпитаните свидетели не установявали лично възприети от тях факти относно авторството на деянието, а възпроизвеждали казаното им от подсъдимите и пострадалата. Пострадалата П. И. не била разпитвана устно и непосредствено от съответния орган съгласно изискванията на чл. 139, ал. 6, вр. чл. 115, ал. 1 от НПК, въпреки че видно от разпита й по делото за домашно насилие, здравословното й състояние позволявало това. Възпроизведеното от свидетелите полицейски служители извънпроцесуално „признание” на подсъдимите не можело да се цени като годно доказателствено средство, след като не било потвърдено от тях в извършен по реда на НПК разпит. В същото време били подценени показанията на свидетелите относно лично възприетите от тях факти. Свидетелят Д. П., полицай в РУ – Г., бил категоричен за състоянието, в което бил подсъдимият Н. И. на 24.01.2011 г. – че не можел да стои прав и да пази равновесие, т.е. не бил в състояние да нанесе побоя на майка си. Всички следи по предметите, иззети като веществени доказателства, можели да бъдат получени по начина, посочен от подсъдимите. Заключенията на експертизите също не давали категорични отговори на поставените въпроси. Те били назначени с единствената цел да бъдат опровергани обясненията на подсъдимите относно начина на причиняване на телесните повреди на пострадалата, която цел не била постигната, тъй като от самото начало на наказателното производство не били събрани и изследвани доказателства в тази насока, въпреки че подсъдимият Н. И. дал обяснения още преди пострадалата да почине. Заключението на ДНК експертизата по никакъв начин не опровергавала обясненията на подсъдимите относно причината за наличие на кръв в дома на пострадалата. Разследването било водено едностранно, без да се обоснове задълбочено и компетентно наличието на пряка причинно-следствена връзка между получените от пострадалата И. увреждания на 24.01.2011 г. и настъпилата на 21.02.2011 г. нейна смърт с оглед големия период от време, изтекъл между двете събития. През този период тя била в задоволително здравословно състояние, позволяващо й да се явява в съда като свидетел. В едноличната съдебномедицинска експертиза нямало адекватно обяснение дали лечението й било правилно и дали смъртният изход бил неизбежен. Заключението било необосновано и имало съмнение за неговата правилност и безпристрастност, тъй като е следвало да бъде изготвено от вещи лица със съответните специалности в областта на медицината, извън здравното заведение, провело лечението на П. И.. Апелативният съд неоснователно отказал повторна петорна съдебномедицинска експертиза в състав от съдебен лекар, хирург, ортопед, пулмолог и анестезиолог, която да даде отговор на конкретно поставените от защитата въпроси, без отговор на които делото не можело да бъде правилно решено. Въз основа на изложените доводи подсъдимите Н. И. и Х. И. молят ВКС да отмени постановената от Русенския окръжен съд осъдителна присъда и потвърждаващото я решение на Великотърновския апелативен съд и да върне делото за ново разглеждане. В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимите Н. И. и Х. И., редовно призовани, не се явяват. В касационното производство не участва техен защитник, тъй като с касационната си жалба жалбоподателите изрично са декларирали, че се отказват от защитника си адв. Л. Ц. и не желаят да им бъдат назначавани служебни защитници. В срока по чл. 351, ал. 3 от НПК от частния обвинител и граждански ищец Т. П. чрез повереника й адв. И. по делото е постъпило писмено възражение срещу подадената от подсъдимите касационна жалба, а в съдебно заседание са представени писмени бележки, в които са развити доводи за правилност на въззивния съдебен акт. Частният обвинител и граждански ищец П. и повереника поддържат писмено изразеното си становище и молят въззивното решение да бъде оставено в сила. Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваното решение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 43 от 16.09.2013 г., постановена по НОХД № 168/2013 г., Русенският окръжен съд е признал всеки от подсъдимите Н. Х. И. и Х. Н. И. за виновни в това, че на 21.02.2011 г. в гр.Г., в условията на независимо съпричиняване, са причинили на П. И. И. смърт по непредпазливост следствие умишлено нанесени на 24.01.2011 г. средни телесни повреди, поради което и на основание чл. 124, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 129, ал. 2 и чл. 54 от НК е осъдил подсъдимия Н. Х. И. на пет години лишаване от свобода, което наказание да бъде изтърпяно при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип, а подсъдимия Х. Н. И. – на три години лишаване от свобода, изтърпяването на което наказание е било отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години, през което време подсъдимият Х. И. е длъжен да работи или учи при обективна възможност за това, като е възложил възпитателната работа с осъдения по време на изпитателния срок на РПУ по местоживеенето му. На основание чл. 67, ал. 3 от НК съдът е наложил на осъдения Х. И. през изпитателния срок пробационна мярка по чл. 42б, ал. 2 от НК – задължителни периодични срещи с пробационен служител. С присъдата си Русенският окръжен съд е осъдил подсъдимия Н. Х. И. да заплати на Т. Х. П. сумата от 20 000 лева, а подсъдимия Х. Н. И. да заплати на Т. Х. П. сумата от 10 000 лева, представляващи обезщетение за претърпени от гражданската ищца неимуществени вреди от смъртта на майка й П. И. И., ведно със законните лихви върху присъдените обезщетения, считано от 21.02.2011 г. до окончателното им изплащане, като е отхвърлил предявените от Т. П. граждански искове до пълните им размери. На основание чл. 301, ал. 1, т. 11 от НПК съдът се е произнесъл по веществените доказателства, а на основание чл. 189, ал. 3 от НПК в тежест на подсъдимите са били възложени направените по делото разноски, включително адвокатското възнаграждение на адв. З. И. и адв. Й. А., както и държавните такси върху уважените части на гражданските искове. По жалба на защитника на подсъдимите Н. И. и Х. И. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 270/2013 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, като с решение № 248 от 13.12.2013 г. на основание чл. 337, ал. 1, т. 2 и чл. 338 от НПК въззивният съд е изменил присъдата на окръжния съд, като я е отменил в частта, с която на основание чл. 67, ал. 1 от НК на РУ „Полиция” по местоживеенето на Х. Н. И. е била възложена възпитателна работа с подсъдимия по време на определения изпитателен срок, а в останалите части е потвърдил присъдата. Решението на ВтАС е било съобщено на подсъдимите Х. И. и Н. И. по реда на чл. 340, ал. 2 от НПК на 18.12.2013 г., като видно от пощенското клеймо на приложения плик, тяхната касационна жалба е подадена на 20.12.2013 г., поради което ВКС намира, че е допустима – подадена от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок. Разгледана по същество, касационната жалба на подсъдимите Н. И. и Х. И. е неоснователна. Отправените срещу въззивното решение възражения по съдържание са насочени срещу правилността на фактическите констатации на съда, въз основа на които са формирани изводите за наличието на обективните и субективни елементи на инкриминираните по отношение на подсъдимите престъпления. В този именно смисъл са подробно изложените доводи в подкрепа на поддържаната от касаторите теза за неустановено авторство на деянията, мотивирана със съществени процесуални нарушения в осъществената от ВтАС доказателствена дейност. В рамките на правомощията си ВКС има възможност да провери само спазването на процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на предходната инстанция при установяването на обстоятелствата, относими към предмета на доказване, без да пререшава въпроса за достоверността на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело. В този аспект настоящият съдебен състав констатира, че не са допуснати никакви процесуални нарушения, които да дадат основания за отмяна на проверявания съдебен акт в обжалваната част. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото стриктно съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнителност на осъдителните изводи на съда. Приетите за установени от ВтАС фактически положения са изведени в резултат на задълбочен анализ и се подкрепят от обективно наличната по делото доказателствена съвкупност. Касационната жалба, с която е сезирана настоящата инстанция, по съдържание буквално преповтаря изложените във въззивната жалба доводи, като игнорира съществения факт, че във въззивното решение е даден подробен отговор на всички възражения на подсъдимите. Нито едно от поставените на вниманието на въззивния съд оплаквания срещу присъдата на Русенския окръжен съд не е било пренебрегнато. От залегналите в мотивите на решението съображения е видно, че отделните възражения са обсъдени внимателно в контекста на цялостната доказателствена съвкупност, като ясно и недвусмислено са посочени основанията, въз основа на които всяко от тях е преценено като неоснователно. С оглед на това касационната инстанция счита, че изложената от състава на ВтАС аргументация в пълна степен удовлетворява стандарта на чл. 339, ал. 2 от НПК и не лишава подсъдимите от възможността да разберат категорично изразената воля на въззивния съдебен състав. При тези констатации относно процесуалната дейност на въззивната инстанция, релевираните в касационната жалба претенции за неправилно разкриване на фактологията на деянието обективират само субективното несъгласие на жалбоподателите с осъждането на им, което не представлява касационно основание по чл. 348 от НПК. Жалбоподателите неоснователно изтъкват, че по делото нямало преки доказателства, които да установят обстоятелствата във връзка с авторството на деянието. Процесуалният закон допуска съдът да изгражда своето вътрешно убеждение относно фактологията на деянията и само въз основа на косвени доказателства, щом логическата връзка между тях поотделно и в съвкупността им води до един единствен несъмнен извод относно решаващите подлежащи на доказване обстоятелства – в случая относно нанасянето от двамата подсъдими на тежки увреждания на пострадалата П. И. И. (майка на подсъдимия Н. И. и баба на подсъдимия Х. И.), осъществяващи медико-биологичните признаци на средни телесни повреди, в резултат на които впоследствие е настъпила нейната смърт. Лансираната от подсъдимите Н. И. и Х. И. защитна теза (чрез прочетените от първоинстанционния съд в съдебно заседание на 05.06.2013 г. на основание чл. 279, ал. 2, вр. ал. 1, т. 4 от НПК техни обяснения от досъдебното производство) е била мотивирано отхвърлена от въззивния съд с убедителни аргументи. Очертаните в мотивите на атакуваното решение (стр. 11) фактически положения за повода и механизма на осъществените от жалбоподателите деяния са стабилно доказателствено обезпечени. По указания от чл. 303 от НПК начин съдебният състав е приел, че на 24.01.2011 г., след употреба на голямо количество алкохол, подсъдимият Н. И. решил да се саморазправи с майка си, заради съществуващите между тях имуществени разпри, поради което разбил вратата на жилището й, съборил я на земята, нанесъл й множество удари в областта на главата и тялото с юмруци и крак от дървена масичка, както и че по-късно в побоя се включил подсъдимият Х. И., който също ударил възрастната жена няколко пъти по главата и тялото, мотивиран от това, че се считал имуществено ощетен от нея. В тази насока ВтАС с основание се е позовал (стр. 4 – стр. 11 от решението) на показанията на свидетелите Т. П., А. М., П. И., К. Я., Р. А., К. М., М. П., Д. П., С. С., С. Б., протоколите за извършени действия по разследването, заключенията на съдебномедицинска експертиза на труп, комплексна съдебномедицинска експертиза, ДНК експертиза, веществените доказателства. Цитираните доказателствени материали в тяхната съвкупност правилно са интерпретирани като достоверни източници на обвинителни доказателства, категорично опровергаващи версията на подсъдимите И. – че подсъдимият Н. И. се бил покачил на стълба, подпряна на покрива на кокошарник; пострадалата И. блъснала стълбата и я съборила на земята, при което самата тя паднала на земята; стълбата се стоварила върху нея и я затиснала, а подсъдимият Н. И. се строполил отгоре. Вярно е, че при осъществяване на предмета на доказване съдебните инстанции са били в известна степен затруднени от отсъствието на първични доказателства относно участието на двамата подсъдими в извършването на инкриминираните им деяния, факт, който изрично е изтъкнат в мотивите на атакуваното въззивно решение (стр. 4). Отсъствието на очевидци на действията на подсъдимите обаче не аргументира основателността на поддържаната от тях недостоверна защитна позиция. В разглеждания случай в основата на изводите на съда по фактите са залегнали производни доказателствени източници, с основание кредитирани от въззивния съд, чието правомощие да оцени събрания доказателствен материал по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, е суверенно. Показанията на свидетелите П., М., И., Я. и А. възпроизвеждат изявленията на пострадалата, дадени непосредствено след инцидента (че подсъдимите Н. И. и Х. И. са я пребили), а свидетелите полицейски служители С., П. и П. изясняват пред съда споделеното пред тях от подсъдимите след деянието (репликите на св. Н. И., че майка му била „не за пребиване, а за убиване” и че след като го пуснели, щял да я убие, както и че случката станала заради съществуващите между тях имуществени спорове след употреба на алкохол). Депозираните свидетелски показания са надлежен доказателствен източник и съдържащите се в тях факти и обстоятелства могат и следва да бъдат ценени при разкриването на фактологията на деянието, наред с останалите доказателства, включени в доказателствената съвкупност. В доказателствения процес действително е недопустимо производните доказателства да подменят наличните първични доказателства. Не съществува обаче забрана за използване на производни доказателства въобще – липсва процесуална пречка производните доказателства да бъдат използвани като средство за разкриване на първични доказателства, за проверка на първичните доказателства и за замяна на първичните, ако те са недостъпни. Поради смъртта на пострадалата П. И. нейните възприятия относно интересуващите процеса факти и обстоятелства не са могли да бъдат пряко включени в доказателствената съвкупност чрез установените от НПК способи, поради което са били пресъздадени опосредствано чрез показанията на свидетелите П., М., И., Я. и А.. Възпроизвеждането на фактически данни, съобщени от починало лице, е една от допустимите хипотези за замяна на недостъпните първични доказателства с производни. Няма и процесуална пречка установените от свидетелите С., П. и П. факти за съобщеното им от подсъдимите за случилото се да бъдат обсъждани от съда при разкриването на картината на деянието. Съгласно чл. 117 от НПК, със свидетелски показания могат да се установяват всички факти, които свидетелят е възприел и които допринасят за разкриване на обективната истина, включително и извънпроцесуалните изявления на други лица. С показанията на полицейските служители съдебните инстанции не са опитали да подменят първичните доказателства, съдържащи се в дадените на досъдебното производство обяснения на подсъдимите, а процесуално допустимо са ги използвали като способ за проверката им. Касационната инстанция споделя и дадената с въззивното решение оценка на достоверността на обсъжданите доказателствени средства. Проверени в контекста на останалите доказателствени материали, те по съдържание не само не се дискредитират от други доказателствени материали (с изключение на признатите за недостоверни обяснения на подсъдимите от досъдебното производство), но и хармонично кореспондират със заключенията на назначените в хода на наказателното производство съдебномедицинска експертиза на труп, комплексна съдебномедицинска експертиза и ДНК експертиза, които категорично изключват възможността получените от пострадалата увреждания да са били причинени по посочения от подсъдимите начин, както и с установените обстоятелства за трайно влошените отношения между пострадалата и нейния син, съответно внук, и данните за няколкократни предходни случаи на сериозното малтретиране на възрастната жена от страна на подсъдимия Н. И., довело дори до съдебна намеса по реда на Закона за защита срещу домашното насилие. Със законосъобразни съображения (стр. 7, стр. 10 от решението) въззивният съд е отхвърлил възражението на жалбоподателите, че поради крайно тежкото алкохолно опиване, в което се намирал, подсъдимият Н. И. физически не бил в състояние да нанесе побой на майка си. С касационната жалба е представена некоректна интерпретация на показанията на полицейския служител св. Д. П., полицай в РУ – Габрово, който действително е установил, че подсъдимият Н. И. е бил силно повлиян от употребения алкохол, не можел да пази равновесие, трудно говорел. Свидетелят обаче не е съобщил данни за безпомощно или безсъзнателно състояние на подсъдимия, нито за пълна невъзможност да извършва движения или да комуникира. (Напротив, полицаите са успели да проведат с него разговор, макар и не твърде информативен). Съдържанието на доказателствените средства следва да се възприема обективно според вложения в тях действителен смисъл, без да се допуска произволното им тълкуване. Неоснователно е залегналото в касационната жалба оплакване, че всички следи по предметите, иззети като веществени доказателства, можели да бъдат получени по начина, посочен от подсъдимите. Този довод на жалбоподателите също не е останал извън вниманието на състава на ВтАС, който на стр. 9 от атакуваното решение стриктно в изпълнение на указанията на чл. 339, ал. 2 от НПК е дал мотивиран отговор на възражението на жалбоподателите. Задълженията за обективност, всестранност и пълнота при изследването на обстоятелствата по делото не позволяват да се игнорира заключението на комплексната съдебномедицинска експертиза, съгласно което всички констатирани увреждания на пострадалата И. не са могли да бъдат получени по механизма на падане на тялото й върху терена с последващо падане на стълба и друго тяло върху него. От друга страна, следите от кръв върху веществените доказателства са били определени от заключението на комплексната експертиза като „динамични” – капки, пръски, забърсвания, който разнороден характер на следите сочел на динамичен процес, какъвто в действителност е протекъл в жилището на пострадалата. Касационната инстанция не споделя възраженията срещу назначените експертизи, които според жалбоподателите не обосновавали задълбочено и компетентно наличието на пряка причинно-следствена връзка между получените от пострадалата И. на 24.01.2011 г. увреждания и смъртта й, настъпила на 21.02.2011 г., както и не предоставяли адекватно обяснение дали лечението й било правилно. При обсъждането на експертните заключения съдът е задължен да прецени налице ли са факти и обстоятелства, които могат да им се противопоставят, и да провери дали вещите лица не са пропуснали да съобразят някои налични по делото обективни данни. Въззивният съд е изпълнил своите задължения да анализира и оцени експертните задължения, като на стр. 8 – стр. 11 е изложил съображенията си, въз основа на които е приел становищата на вещите лица от назначените двете съдебномедицински експертизи и ДНК експертизата за научно обосновани, категорични, съобразени с конкретното своеобразие на фактическите обстоятелства по настоящето дело и отчитащи спецификата на установената фактология. Залегналите в заключенията научни изводи правилно са кредитирани от ВтАС, защото при наличието на мотивирани констатации за пълнота, обоснованост и аргументираност на заключенията на вещите лица, те следва да бъдат възприети поради липса на основания за елиминирането им. Констатациите на въззивния съд за получените от пострадалата И. увреждания, причината за смъртта й и наличието на причинно-следствена връзка между получените увреждания и леталния изход правилно са основани на заключението на съдебномедицинската експертиза на труп, съгласно което при нанесения на пострадалата И. побой от двамата подсъдими са й били причинени множество увреждания, между които и гръдна травма (контузия на гръдния кош със счупване на пет ребра, довела до трайно затрудняване движението на снагата, и кръвоизлив (хемоторакс) в лявата гръдната кухина, довел до разстройство на здравето на пострадалата, временно опасно за живота). Причина за смъртта й била острата дихателна и сърдечно-съдова недостатъчност следствие на масивна белодробна тромбоемболия поради гръдната травма. Относително по-продължителният времеви период между получената средна телесна повреда (на 24.01.2011 г.) и смъртта на пострадалата И. (на 21.02.2011 г.) не поставя под съмнение съществуването на причинно-следствена връзка между причиняването на гръдната травма на пострадалата от подсъдимите и настъпилия впоследствие фатален резултат. За да са осъществени инкриминираните по отношение на подсъдимите Н. И. и Х. И. престъпления, обективните изменения на действителността, засягащи отрицателно обществените отношения, трябва да се дължат на тяхното поведение (деяние). Причинната връзка между даденото деяние и определения престъпен резултат всякога е налице, когато деянието е елемент на каузалния комплекс, който предизвиква съставомерните последици. Въпреки отложеното във времето настъпване на по-отдалечения резултат – смъртта на пострадалата, деянията на подсъдимите си остават обективни явления, без които общественоопасният резултат въобще не би настъпил. При това, особеност на престъплението по чл. 124, ал. 1 от НК е, че причинната връзка между изпълнителното деяние и смъртния резултат поначало е по-далечна, опосредствана от телесната повреда като междинно състояние. Правилността на заключението на съдебномедицинската експертиза на труп не може да бъде основателно оспорена и с възражението на жалбоподателите, че не давало адекватно обяснение дали проведеното лечение на пострадалата е било правилно. Експертното заключение недвусмислено свързва настъпилата смърт на пострадалата П. И. единствено с причинената й при нанесения й от подсъдимите побой гръдна травма и нейните усложнения (притискането на гръдните органи от хемоторакса и плевралния излив и затруднената сърдечна дейност), довели до масивна тромбоемболия следствие на пристенно образуване на тромби в белодробните артерии. Обективните находки при аутопсията на пострадалата и съдържащите се в медицинската документация данни за констатираните у нея травми и лечението й в хирургично отделение на МБАЛ "Д-р Тота Янкова" – Габрово не позволяват произволно да се допусне вероятност за лекарска грешка. Съдът няма задължение да изследва всякакви хипотетични възможности за събитието на престъплението, по отношение на които в кориците на делото не съществуват обективни данни. Затова въззивната инстанция не е допуснала процесуално нарушение, ограничаващо правата на подсъдимия, като е отказала да уважи искането на защитата за назначаване на повторна разширена (петорна) съдебномедицинска експертиза, включваща специалисти с различни медицински специалности. Съдебните органи нямат задължение да събират и да се произнасят по доказателствени искания за установяване на факти и обстоятелства извън предмета на доказване или по такива, за които вече са събрани доказателства. Съдът е обвързан от задължение за събиране на доказателства, единствено ако това се налага за разкриване на обективната истина. Изясняването на конкретните факти, които жалбоподателите са искали да установят, е било безпредметно за нуждите на настоящото наказателно производство, тъй като при разглеждането на делото са били изяснени всички елементи от фактическата обстановка от съществено значение за правилното му решаване. В процесуален аспект, в разглеждания случай не са налице и предпоставките на чл. 153 от НПК за назначаване на повторна експертиза, тъй като заключението на съдебномедицинската експертиза на труп не е необосновано и не съществуват съмнения за неговата правилност. С оглед на изложеното ВКС прие, че въззивният съд правилно е заключил, че при фактическия анализ и юридическата оценка на доказателствената съвкупност не съществуват противоречия в доказателствата относно съставомерните признаци на инкриминираните по отношение на подсъдимите Н. И. и Х. И. деяния и тяхното авторство, поради което съдебните актове на въззивната и първата инстанции не са основани на недопустими предположения и са постановени в съответствие с изискванията на процесуалния закон. При проверката на атакуваното въззивно решение ВКС не констатира наличие на релевираното от жалбоподателите И. основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК – нарушение на закона. В касационната жалба това възражение поначало е претендирано като последица от твърдяните процесуални нарушения при извеждането на правнозначимата фактология на деянието, каквито не се установиха при проверката на атакуваното въззивно решение на ВтАС. В пределите на установените и доказани фактически положения първоинстанционният и въззивният съдилища са приложили правилно материалния закон. Законосъобразно и в съгласие с практиката на ВКС е прието, че поведението на всеки от подсъдимите Н. И. и Х. И. от обективна и субективна страна се субсумира под състава на престъплението по чл. 124, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 129, ал. 2 от НК. Изложените в тази насока съображения от въззивния съд на стр. 12 – стр. 13 от решението изцяло се споделят от настоящия касационен състав. Атакуваният съдебен акт на ВтАС е законосъобразен и справедлив в частта относно наложените на подсъдимите И. наказания за извършените от тях престъпления, както и в гражданскоосъдителните части, в каквато насока в касационната жалба не са отправени изрични възражения, които ВКС да обсъди. В рамките на възложената компетентност и предоставените от закона правомощия настоящият съдебен състав служебно констатира необходимост от корекция на въззивното съдебно решение в частта, с която първоинстанционният съдебен акт е бил потвърден относно наложената на подсъдимия Х. И. на основание чл. 67, ал. 3 от НК пробационна мярка по чл. 42б, ал. 2, вр. чл. 42а, ал. 2, т. 2 от НК – задължителни периодични срещи с пробационен служител. Освен че конкретната продължителност на пробационната мярка не е определена, в разглеждания случай липсват основания, обосноваващи нуждата от налагането й въобще. И в двата съдебни акта инстанциите по фактите не са посочили обстоятелствата, обуславящи необходимостта от приложението на съпътстващата мярка за възпитателно въздействие по чл. 67, ал. 3 от НК спрямо подсъдимия Х. И.. Обсъжданата норма има диспозитивен характер, поради което при приложението й съдът следва да прецени и аргументира необходимостта от налагането й в контекста на целите на чл. 36 от НК съобразно данните за спецификата на извършеното деяние, личността на дееца, характеристичните му данни, наличието на предходни противообществени прояви, трудовата му заетост и всички други обстоятелства, от значение за конкретната обществената опасност на деянието и дееца. Предходните съдебни състави не са установили и изтъкнали факти в посочената насока, които биха могли да аргументират приложението на чл. 67, ал. 3 от НК, особено в контекста на определения спрямо този подсъдим минимален изпитателен срок при условното осъждане. С оглед на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че следва да измени атакувания съдебен акт на Великотърновския апелативен съд по ВНОХД № 270/2013 г. и потвърдената с него присъда № 43 от 16.09.2013 г. на Русенския окръжен съд, постановена по НОХД № 168/2013 г. по описа на същия съд, в частта, с която на подсъдимия Н. Х. И. на основание чл. 67, ал. 3 от НК е наложена през изпитателния срок пробационна мярка по чл. 42б, ал. 2 от НК – задължителни периодични срещи с пробационен служител, като отмени приложението на чл. 67, ал. 3 от НК по отношение на този подсъдим, а в останалите му части въззивното решение следва да бъде потвърдено. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ въззивно решение № 248 от 13.12.2013 г., постановено по ВНОХД № 270/2013 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, и потвърдената с него присъда № 43 от 16.09.2013 г. на Русенския окръжен съд, постановена по НОХД № 168/2013 г. по описа на същия съд, като ги ОТМЕНЯ в частта относно приложението на чл. 67, ал. 3 от НК по отношение на подсъдимия Х. Н. И.. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалите му части. Настоящото решение е окончателно и не подлежи на протестиране и обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.