Р            Е           Ш           Е             Н          И         Е                                                                    №  176                                                гр. София,  15.03.2010 г.                                       В       ИМЕТО      НА       НАРОДА                             Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в публичното заседание на 16 февруари през 2010 г. в състав:                                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА                                                                        ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ  ИВАНОВА                                                                                               ИЛИЯНА ПАПАЗОВА      при участието на секретаря Ан. Богданова, като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №3057/08 г., за да се произнесе, взе предвид следното:   Производството е по чл.290 и сл. от ГПК. Допуснато е разглеждане на касационната жалба на С. Б. , П. А. , К. Б. и Х. Х. срещу въззивното решение на Окръжен съд Бургас /ОС/ по гр.д. №760/07 г., на осн. чл.280, ал.1,т.2 от ГПК. Прието е, че материалноправният въпрос: как действа придобивната давност след изтичане на законния срок на давностно владение / по право или е необходимо и изрично позоваване/ се разрешава противоречиво от съдилищата, според посоченото в определението за допускане на обжалването. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност -необоснованост и незаконосъобразност, на въззивното решение и се иска отмяната му. Ответникът по жалба Б. В. - Ч. я оспорва като неоснователна. ВКС на РБ, като разгледа жалбата, намира следното по заявените с нея касационни основания: С обжалваното въззивно решение е уважен предявеният от Б. Ч. срещу касаторите иск по чл.97, ал.1 от ГПК – ищцата е призната за собственик по давност на самостоятелна нежилищна сграда, функционално и архитектурно обособена като адвокатска кантора със склад и санитарен възел, разположена в съсобственото на страните дворно място – УПИ в гр. С., посочено по делото и в решението. Прието е, че сградата е построена от бащата на ищцата през 1982-83 г., владяна е и ползвана като гараж и магазин от него, а от 1990-91 г. той я отстъпил на ищцата, която я владяла непрекъснато в продължение на повече от 10 г. и я придобила в собственост по давност, на осн. чл.79, ал.1 от ЗС. Изгубването на владението след изтичане на давностния срок – през 2001 г., и преди ищцата да се е позовала на изтеклата давност с иска за собственост по настоящото дело, според ОС не се отразява на вече придобитите права. Материалноправният въпрос за действието на придобивната давност за недвижими имоти се решава противоречиво от съдилищата. В част от влезлите в сила съд. решения, както и в обжалваното въззивно се приема, че давността проявява действието си и правото на собственост върху владяния имот възниква с изтичане на определения в закона давностен срок. Осъществяването на сложният продължителен състав на придобивната давност води до оригинерно придобиване на имота по право, без да е необходимо владелецът да предприеме други действия на възприемане и огласа на тази последица – да са позове на давност за издаване на констативен нот. акт за имота или да заведе иск за собственост на същото основание. Позоваването на давност по чл.120 от ЗЗД, вр. с чл.84 от ЗС е само за зачитане на вече настъпилите последици, при спор или с цел яснота за тях. В друга част се приема, че изтичането на давностния срок не води автоматично до възникване на право на собственост в полза на владелеца. Давността не се прилага служебно, затова е необходимо той да се позове на нея в нотариално или съдебно производство / с иск или възражение/. ВКС на РБ, в този състав на осн. чл.291, т.1 от ГПК намира за правилна практиката в първата от посочените две групи решения: На осн. чл.79, ал.1 от ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. Друг елемент фактическият състав на давностното придобиване на недв. имот не съдържа. На осн. чл.84 от ЗС правилата на чл.113, 115, 116,117 и 120 от ЗЗД за погасителната давност се прилагат съответно за придобивната давност. На осн. чл.120 от ЗЗД давността не се прилага служебно – необходимо е заинтересованата страна да се позове на нея пред органа, сезиран за защита на субективното право, за да прояви погасителния си ефект. Съответното приложение на тази разпоредба при придобивната давност обаче, не включва позоваването като елемент от състава й. Позоваването на придобивната давност е необходимо при спор за собственост / чл.77 от ЗС/ или с цел правна яснота за титуляра й, чрез констатирането й за имота с нотариален акт по обстоятелствена проверка, но не и за самото придобиване на правото на собственост по давност. Владението върху имота след изтичане на законния срок за придобиването му по давност се превръща автоматично в право на собственост, със правомощията и начина на предявяването и защитата й. Въз основа на смятаната за правилна практика ВКС постановява решението си по делото: Установено е по делото, че бащата на ищцата Н придобил с дарение по нот. акт №2677/75 г. правото на собственост върху втори жилищен етаж от двуетажната жилищна сграда в процесното дворно място, а след това – по делба от 1988 г., и собствеността върху половината от мястото, в идеални части. Спорната нежилищна постройка е построена от Н. В. на калкан с масивната жилищна сграда през 1983-90 г. / св. М, К. , Н. /, без съгласието на останалите съсобственици на дворното място, а след 1994 г. и на техните частни правоприемници – ответниците по иска, сега касатори. Владяна е само от Н. В. , който не допускал останалите съсобственици на мястото – св. Н, В. , и ползвана като гараж и магазин до 1990 г., когато предал владението на ищцата. Оттогава тя го упражнява самостоятелно, ползвайки сградата за магазин и адвокатска кантора. Завела е и процедура по узаконяването й на нейно име. Предприетите от ответниците и техните праводатели действия пред РДНСК за затваряне и премахване на гаража не прекъсват давността, тъй като не са от посочените в чл.116 от ЗЗД. По делото има данни, че за времето от 2001 до 2004 г. ползването на постройката е забранено от ДСНК. Принудителна мярка, забраняваща ползването на незаконния строеж – писмо на РДНСК на л.114 – чл.224 от ЗУТ, обаче не сочи на изгубване владението на имота от ищцата, с установяване на такова от друго лице. Така не е прекъснато с изгубване и самото владение за периода на забраната за ползване на обекта. При тези данни изводите на въззивния съд за основателност на иска по чл.97, ал.1 от ГПК са обосновани и законосъобразни. Ищцата е владяла процесната сграда повече от 10 години непрекъснато и явно за останалите съсобственици - които не са били съгласни с това, но не са предприели действия, водещи до прекъсване на давността и владението, в периода след 1990 г. до завеждане на иска - и я е придобила по давност. ОС е признал провото й на собственост по предявения установителен иск в съответствие с данните по делото и закона. Жалбата е неоснователна – въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Поради изложеното и на осн. чл.293 от ГПК ВКС на РБ, трето гр. отд.   Р Е Ш И :   ОСТАВЯ В СИЛА решението на Окръжен съд Бургас по гр.д. № 760/07 г. от 22.02.08 г. Решението е окончателно.   ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: