Р Е Ш Е Н И Е № 298 София, 07 декември 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на .. петнадесети септември ........ 2015 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: .. Севдалин Мавров ................... ЧЛЕНОВЕ: .. Даниела Атанасова ................. .. Лада Паунова ........................... при секретар .. Иванка Илиева ................................... и в присъствието на прокурора от ВКП .. Пенка Маринова ..........., като изслуша докладваното от съдията .. С. Мавров ............................. КНОХД № .. 894 .. / .. 15 .. г. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационна жалба от страна на защитника на подсъдимия А. Н. А. срещу решение № 140 от 22.04.15 г., постановено по ВНОХД № 141/15 г. на Софийския апелативен съд. С присъда № 302 от 26.11.14 г. по НОХД № 4496/13 г. на Софийския градски съд подсъдимият А. Н. А. е признат за виновен в това, че на 11.06.2006 г. в [населено място], /държава/, /държава/, с цел да набави за себе си имотна облага, възбудил заблужение у Д. П. Л., че ще му заплати договорените 620 броя мобилни апарати, подробно описани в диспозитива на присъдата, с обща пазарна цена от 215 380 лв. и с това причинил имотна вреда на „фирма” с едноличен собственик и управител Д. П. Л. в размер на 215 000 лв., като измамата е в големи размери, поради което и на основание чл. 210, ал. 1, т. 5, вр. чл. чл. 209, ал. 1 НК и чл. 54 НК го е осъдил на ДВЕ години и ШЕСТ месеца лишаване от свобода. Със същата присъда подс. А. А. е оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 212, ал. 5, вр. ал. 1 от НК. На основание чл. 59, ал. 1 ЗИНЗС така определеното наказание е постановено да бъде търпяно при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип. Предявеният от [фирма] граждански иск срещу подсъдимия за сумата от 215 000 лв. е отхвърлен. С въззивно решение № 140 от 22.04.2015 г. присъдата е била изменена, като на основание чл. 66, ал. 1 НК изтъпяването на наложеното на подс. А. наказание лишаване от свобода от две години и шест месеца е отложено за срок от три години. В касационната жалба се съдържат аргументи за наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК, което се дължи на възприемане на произволни фактически изводи и на изграждане на вътрешното убеждение върху негодни доказателства. Допуснато е нарушение на правото на защита на подсъдимия, тъй като е осъден за обвинение, по което не се е защитавал. Прави се искане за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия или алтернативно връщане на делото за ново разглеждане. Защитникът на А. в съдебно заседание пред ВКС поддържа жалбата. Прокурорът от ВКП намира жалбата за неоснователна, тъй като не са били допуснати твърдените в нея нарушения – доказателствата са били анализирани задълбочено, няма допуснати нарушения на процесуалните правила, направените изводи за приложението на материалния закон са правилни, наложеното наказание е справедливо. В последната си дума подсъдимият моли да бъде оправдан. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното: Независимо, че в нея липсва диференцираност и последователност на аргументацията, подкрепяща релевираните две касационни основания, проследявайки нейното изложение могат да бъдат систематизирани доводи, относими към твърденията за допуснати съществени процесуални нарушения, довели до неправилно приложение на материалния закон. Не се констатира да са налице сочените процесуални нарушения, изразяващи се във възприемане произволни фактически изводи, и на изграждане на вътрешното убеждение върху негодни доказателства. Решаващите съдилища са изпълнили задълженията си по чл. 107 от НПК относно събирането и проверката на доказателствата. Следва да се отбележи, че извън обхвата на касационния контрол дали фактическите обстоятелства се обосновават от събраните по делото доказателства. Съдът по същество разполага със свободата да преценява по вътрешно убеждение събраните доказателства и чрез прецизен и задълбочен анализ да изследва и да определи степента на тяхната достоверност. Мотивите на въззивното решение не показват нарушения при формиране на вътрешното убеждение по фактите, относими към предмета на доказване, които да налагат отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане. При собствен анализ и оценка Софийският апелативен съд, с едно изключение относно клаузата „на задържане”, е споделил съображенията на СГС кои от доказателствените материали и защо се кредитират като достоверни и кои и защо се считат, че са недостоверни. За да възприеме, че подс. А. е въвел в заблуждение св. Л., че е действал от името на фирмите на св. М., когато Л. влязъл в контакт с него, въззивният съд е кредитирал показанията на св. Л. /дадени в хода на първоинстанционното съдебно следствие и приобщените по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2, пр. 2 НПК/, които са проверени за достоверност посредством съпоставката им с показанията на св. М. и П.. Неоснователно е възражението, че не е видно как неистинският документ – фактура за продажба № 059282-01/06.06.2006 г., е приобщена към доказателствената съвкупност, както и че не е доказано, че подсъдимият не е представил този документ. С постановление от 26.06.2009 г. на прокурор при Върховната касационна прокуратура е уважена и приета молба на Държавната прокуратура, Правителството на /държава/ от 21.09.2009 г. за трансфер на наказателно производство по н.д. № 10796/2007 г., /държава/, в Република България. Със същият процесуален документ са приобщени материалите по цитираното дело, част от които е и посочената фактура. Обстоятелството, че тя е представена на спедиторската фирма от подсъдимия, се установява от приобщените в съдебно заседание, по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2, пр. 2 НПК, показания на св. Л.. От друга страна, тази фактура е без значение за правната квалификация на деянието, доколкото е възприето от инстанциите по фактите, че тя не е средство за реализиране на изпълнителното деяние (л. 8 от решението), поради което А. е оправдан по първоначалното обвинение по чл. 212, ал. 5, вр. ал. 1 от НК. Не може да бъде споделено оплакването, че е нарушено правото на защита на подсъдимия, тъй като е осъден по непредявено обвинение и факти, срещу които не се е защитавал. Същото е било наведено и пред въззивната инстанция и е получило отговор на стр. 8 и стр. 9 в решението на САС. Касационният съд се солидаризира с изложеното. В допълнение, намира за необходимо да отбележи, че след като се касае до прилагането на закон за по-леко наказуемо престъпление, то първоинстанционният съд правилно със самата присъда е преминал към това обвинение. Изменението на правната квалификация на престъплението в такава за по-леко престъпление сама по себе си не е достатъчна, за да даде възможност на съда да постанови присъда за това престъпление. Необходима кумулативна предпоставка за това е да не е налице съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. Това принципно е посочено в решението, като е обосновано с конкретните факти по делото – дали те позволяват преквалификацията или не и дали в новата квалификация се включват и факти, по които подсъдимият не се е защитил, но очевидно аргументацията на съда се е оказала недостатъчна, предвид съдържанието на касационната жалба. В случая не е било налице съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, тъй като фактическите обстоятелства, сочещи на признаците на престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5 от НК, се съдържат в самия обвинителен акт. Те са установени от първата инстанцията по фактите и подсъдимият се е защитавал по тях. Сред тях са всички фактически обстоятелства, свързани със субекта на престъплението, мястото на престъплението, начина на извършването му. Ето защо, предприетото от първоинстанционния съд преквалифициране на деянието в по-леко наказуемо престъпление не е засегнало по никакъв начин фактите по неговото осъществяване, тъй като не са били приети за установени фактически обстоятелства, по които подс. А. не се е защитавал и се явяват нови за него. Фактите, които са послужили като основание за ангажираност на наказателната отговорност на подсъдимия по друг материален закон, са същите, които са съществували и в обвинителния акт, като първоинстанционният съд им дава различна правна оценка и юридическа формулировка, прилагайки закон за по-леко наказуемо престъпление, без съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. Обстоятелството дали инкриминираният неистински документ е послужил като основно средство за въвеждане в заблуждение у пострадалия или това е станало посредством поведението на подс. А., при постигането на договореност със св. Л. за доставката на мобилни апарати, използвайки дългогодишните им търговски взаимоотношения, е въпрос на юридическа оценка и правна квалификация, която се извършва от съда. Дадената в обвнителния акт (квалификация) е без значение. От значение са единствено фактите, включени в него, които са идентични с възприетите от двете съдебни инстанции. Освен това, касационният съд намира за необходимо да отбележи, че подсъдимият е получил възможност да се защити по новата квалификация, възприетата от СГС, пред две съдебни инстанции – въззивна и касационна. По този начин е обезпечено, гарантираното с чл. 6, 3 (а) ЕКЗЧОС право на справедлив процес на А. (в този смисъл делото Пенев срещу България). Доводите за неправилен анализ на доказателствата също са неоснователни. С оглед посочената по-горе липса на нарушение на процесуалните правила при установяване на фактите по делото, ВКС няма компетентност да приема нови фактически положения. Искането на защитата да се приеме, че е подсъдимият е действал в качеството му на посредник между „фирма” и „фирма”, както и че св. Л. е бил наясно, че подсъдимият действа в качеството му на такъв, не почива на приетите за установени фактически положения от въззивния съд. Безспорно е установено от въззивния съд, че подс. А. не е манифестирал, към датата на сключване на инкриминирания договор, че вече не е бил брокер в цитираните фирми. Първоинстанционният съд, с който въззивният съд се е солидаризирал, правилно е стигнал до извода, че трайните търговски взаимоотношения между Л. и двете посочени по-горе фирми, както и установената практика пострадалият да договаря доставки на мобилни апарати с подсъдимия А., в качеството на брокер на последния, за които доставки впоследствие да се издават фактури и за получатели да се вписват различни фирми, в комбинация с несъобщаването за прекратяване на трудовите правоотношения между двете фирми и А., е било напълно достатъчно, за да бъде възбудено заблуждение у св. Л., че ще му бъдат платени инкриминираните телефони. С поведението си подс. А. е възбудил заблуждение у пострадалия Д. П. Л., като е създал у него представата за определени факти от обективната действителност, че ще му заплати договорените 620 бр. мобилни апарати на обща стойност 85 280 британски лири и с това причинил имотна вреда в големи размери на „фирма”, с едноличен управител и собственик Л., в общ размер на 215 000 лв. (по пазарна стойност на апаратите). С тези си действия подсъдимият е осъществил една от формите на изпълнителното деяние, с които е мотивирал пострадалия да предприеме действия с оглед имуществено разпореждане. Решението на пострадалия да се разпореди с вещта е причинено от формираното заблуждение от страна на А. и е пряка последица от него. С това измамата е довършена, тъй като се установява, че подсъдимият не е имал въобще намерение да изпълни поетото към Л. задължение – да му плати дължимите по договор 85 280 британски лири, преди освобождаване на стоката. С оглед на всичко гореизложено, ВКС не констатира да са налице сочените нарушения на процесуалните правила. Правилно е приложен и материалният закон, поради което липсват основания за оправдаването на подсъдимия и атакуваният съдебен акт следва да се остави в сила. Водим от горното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, намира жалбата за НЕОСНОВАТЕЛНА, поради което Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 140 от 22.04.15 год., постановено по ВНОХД № 141/15 год. на Софийския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ:.............................................. ЧЛЕНОВЕ:......................................................... ...........................................................