12 Р Е Ш Е Н И Е
№ 97
гр. София, 31 октомври 2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ
НЕВЕНА ГРОЗЕВА
при секретар ..……………….…. МИРА НЕДЕВА ……...……… и с участието на прокурор ………… МАРИЯ МИХАЙЛОВА ………… разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 280/2019 г. по описа на ВКС, първо наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на адв. Ж. Г., защитник на подсъдимия В. И. К., срещу решение № 177 от 15.01.2019 г. на Бургаския апелативен съд (БАС), НО, постановено по ВНОХД № 229/2018 г. по описа на същия съд.
В жалбата е релевирано касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, като към ВКС е отправено искане за изменение на обжалваното решение с отлагане на изпълнението на наложеното наказание лишаване от свобода за максимално определения от закона срок. Оплакването за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия К. наказание лишаване от свобода е обосновано с твърдения за неправилен отказ на контролираните инстанции да отложат изпълнението на наказанието лишаване от свобода на основание чл. 66, ал. 1 от НК. Претенцията за приложение на института на условното осъждане е подробно аргументирана със съображения за наличието на всички кумулативни предпоставки, изискуеми за условното осъждане. Твърди се, че при наличието на обективните основания – наложено наказание лишаване от свобода до три години и липса на предходно осъждане на лишаване от свобода за престъпление от общ характер съдилищата са направили погрешен извод за отсъствието на третия фактор – възможността целите на наказанието да бъдат постигнати и подсъдимият да бъде поправен без ефективно изтърпяване на наложеното му наказание. Защитникът поддържа становище, че с изолирането на подсъдимия К. от обществото не биха се постигнали целите на индивидуалната превенция, като именно условното осъждане би му осигурило реална възможност в изпитателния срок да демонстрира поведение, сочещо на поправяне и превъзпитаване. Развит е и довод за несъобразен с указанията на ТР № 1/2009 г. на ОСНК на ВКС отказ на съдилищата да ценят като смекчаващо отговорността обстоятелство направеното от В. К. самопризнание, спомогнало за своевременното разкриване на престъплението и неговия извършител. Упрек към дейността на въззивния съд по индивидуализация на наказанието е отправен и по повод оценката на съставляващи обективни признаци от състава на престъплението като обстоятелства, отегчаващи отговорността. Сочи се, че спрямо подсъдимия с оглед личността му, характеристичните му данни, социалната му реализация, трудовата му ангажираност, отношението му към извършеното деяние и процесуалното му поведение, са налице единствено многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, които дават основание за определяне на наказанието лишаване от свобода към абсолютния минимум на санкцията преди редукцията по чл. 58а, ал. 1 от НК със съответното приложение на чл. 66 от НК.
В съдебно заседание на касационната инстанция защитниците на подсъдимия В. К. адв. Г. и адв. Р. поддържат касационната жалба по изложените в нея съображения, както и залегналите в нея искания. В пледоарията си адв. Р. набляга на тезата за явна несправедливост на определеното на В. К. наказание в резултат на допуснати от въззивната инстанция съществени нарушения на процесуалните правила и нарушение на закона при определянето на съвкупностите от смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, като представя мотивирано допълнение към жалбата по реда на чл. 351, ал. 4 от НПК.
Частните обвинители Ф. В. Й. и С. Й., участваща в производството чрез своята майка и законен представител Ф. Й., и техния повереник адв. Ц. В. не се явяват, редовно призовани. По делото е постъпило възражение от адв. В. срещу подадената касационна жалба.
Представителят на ВКП счита наложеното на подсъдимия наказание за справедливо и предлага на съда да остави в сила атакуваното решение.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното:
С присъда № 186 от 18.07.2018 г., постановена по НОХД № 535/2018 г., Бургаският окръжен съд (БОС) е признал подсъдимия В. И. К. за виновен в това, че около 13.50 часа на 22.09.2017 г. на първокласен път Е 773, км. 466, А. – К., при управление на лек автомобил „В.“, per. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по чл. 21, ал.2 от Закона за движение по пътищата и по непредпазливост причинил смъртта на М. Й., починала на 30.09.2017 г., и средна телесна повреда на С. Й., като след деянието направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалите – престъпление по чл. 343а, ал. 1, б. “г“, пр. 1 вр. чл. 343, ал. 3, пр. 3, б. „б“, пр. 1 и ал. 4 от НК, за което на основание чл. 58а, ал. 1 от НК го е осъдил на две години лишаване от свобода, като на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС е определил първоначален общ режим на изпълнение на наказанието.
На основание чл. 343г вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 вр. с чл. 49 от НК съдът е лишил подсъдимия В. И. К. от право да управлява МПС за срок от три години.
С присъдата БОС се е произнесъл по веществените доказателства и е възложил в тежест на подсъдимия направените в досъдебната фаза разноски.
С решение № 177 от 15.01.2019 г. по ВНОХД № 229/2018 г. по описа на БАС, образувано по жалба на защитника на подсъдимия адв. Г., въззивният съд е потвърдил първоинстанционната присъда.
Касационната жалба е допустима – подадена от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 1 от НПК.
Разгледана по същество, касационната жалба е частично основателна.
По отношение на индивидуализацията на отговорността на подсъдимия К. въззивната инстанция изцяло е споделила становището на първоинстанционния съд, който с присъдата си съобразно чл. 54 от НК е отмерил спрямо дееца наказание лишаване от свобода за срок от три години, намалил го е съответно с една трета на основание чл. 58а, ал. 1 от НК, като е фиксирал окончателния размер на лишаването от свобода на две години при ефективно изтърпяване, налагайки на дееца на основание чл. 343г от НК и наказание лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от три години. Видно от аргументацията на въззивното решение (стр. 17 – стр. 19), въззивният съд се е солидаризирал с мотивираната преценка на БОС относно приетите като смекчаващи обстоятелства чистото съдебно минало на подсъдимия К., положителните характеристични данни за личността му, постоянната трудова ангажираност, семейното му положение, а като отегчаващи е отчел големия брой наложени по административен ред санкции за нарушения на ЗДвП (общо 15 – дванадесет по наказателни постановления и три по фишове), както и значителното надвишаване – почти двукратно – на ограничението на скоростта.
Настоящият съдебен състав намира за необходимо да коригира изложените от контролираната инстанция съображения досежно индивидуализацията на наложените на касатора наказания в две насоки.
На първо място, незаконосъобразни са доводите на въззивния съд, с които е отхвърлено наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на малолетната пострадала М. Й.. БАС е разрешил този въпрос неправилно (стр. 14-15 от решението), позовавайки се на „константна съдебна практика“, че малолетните деца не могат да действат виновно и не носят отговорност за действията си.
И двете предходни съдебни инстанции еднозначно са установили фактологията на разглежданото транспортно произшествие, а именно, че:
На 22.09.2017 г. подсъдимият В. К. управлявал лек автомобил „В.“, модел С-40, рег [рег.номер на МПС] , по първокласен път Е 773 в посока от [населено място] към [населено място], като се движел със скорост 110 км/ч. Районът на произшествието – около ситуиран от дясната страна на пътя, считано за посоката на движение на подсъдимия, крайпътен ресторант „Градина“ – бил сигнализиран с пътни знаци „В26“, ограничаващ скоростта до 60 км/ч., и „В24“, забраняващ изпреварването на превозни средства. На отбивка от срещуположната страна на пътя (в посока на движение към [населено място]“) бил паркиран лек автомобил („ван“), управляван от частния обвинител Ф. Й., майка на пострадалите при ПТП деца М. Й. на 9 години и С. Й. на 1 година. Майката оставила децата в автомобила и отишла до ресторанта, за да купи вода. М. обаче взела на ръце едногодишната С., излязла от колата и се затичала през пътното платно към заведението. Подсъдимият К. възприел пресичащата пешеходка с дете на ръце след навлизането й в платното за движение и задействал спирачната система на автомобила, но не успял да предотврати удара, като сблъсъкът настъпил в опасната зона за спиране на превозното средство. Пострадалата М. понесла основната сила от сблъсъка с колата, от който й били причинени тежки, несъвместими с живота увреждания, довели до смъртта й на 30.09.2017 г. При катастрофата детето С. получило охлузвания и кръвонасядания по лицето и счупване на дясното бедро, довело до трайно затруднение в движението за период от 4 – 6 месеца, което увреждане покрива медико-биологичните характеристики на средната телесна повреда.
Така приетите факти със сигурност дават основание в съвкупността от смекчаващи обстоятелства да бъде включено и съпричиняването на общественоопасния резултат от страна на пострадалото дете М. Й., което в нарушение на чл. 113, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 и чл. 114, т. 1 от ЗДвП е навлязло в пътното платно, без да вземе мерки за безопасността си, при това с другото дете на ръце. Едногодишната С. Й. е била носена от по-голямата си сестра М., като на практика е била лишена от възможността сама да участва в движението като пешеходец. С оглед изключително ниската си възраст тя не е притежавала никаква способност да възприема и реагира на измененията в пътната обстановка и не е осъществила самостоятелно поведение по пресичане на пътя, като се е намирала изцяло под ненадлежния и неефикасния контрол на другото дете.
Въпреки че в мотивите на въззивното решение изрично е отбелязано, че пресичането на пострадалата М. със С. на ръце е било предприето отляво и зад паркирания ван (стр. 6), на място, където преминаването изисква особено внимание от страна на пешеходците (стр. 13), съдът е отказал да зачете отражението на тези факти върху отговорността на подсъдимия като смекчаващо обстоятелство поради незаконосъобразното си схващане, че малолетните не могат да нарушат правилата за движение, тъй като са наказателно и административнонаказателно неотговорни.
Т. н. „съпричиняване“, разбирано като принос на пострадалия за настъпването на общественоопасните последици, всякога има обективен характер. То обхваща случаите, когато общественоопасните последици се дължат на съчетания ефект от виновното поведение на извършителя и от поведението на самия увреден. Извън деянието на подсъдимия, съпричиняването предпоставя наличие на конкретно поведение (действие или бездействие) на пострадалия, противоправност на това поведение и пряка причинна връзка между осъщественото поведение и настъпилия общественоопасен резултат. Вината на пострадалия при съпричиняването не е фактор, подлежащ на отчитане. Затова съпричиняване може да има, и когато малолетно дете или невменяемо лице допринесе за настъпване на резултата, независимо от неспособността им да действат разумно, респ. от тяхната наказателна и административнонаказателна неотговорност.
Тъкмо такова разбиране е застъпено и последователно се отстоява в съдебната практика. В гражданскоправен контекст въпросът е еднозначно разрешен с ТР № 88 от 12.09.1962 г. на ОСГК на ВС „…Не е необходимо увреденият да е допринесъл виновно за настъпването на вредите, а е достатъчно наличието на причинна връзка между неговото действие или бездействие и вредоносния резултат…“; ППВС № 17/63 г., т. 7 Указано е, че обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, както и че чл. 51, ал. 2 от ЗЗД се прилага и в случаите, при които малолетно дете или невменяемо лице допринесе за настъпване на резултата.; както и с множество решения на ВКС – например решение № 165 от 26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г. на ВКС, ІІ т. о. „Вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и с оглед на това способността на увредения да действа разумно и да предвижда евентуалните негативни последици от своите действия и бездействия са правно ирелевантни за института на съпричиняването“; „Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин самите вреди“.; решение № 44 от 26.03.2013 г. по т. д. № 1139/2011 г. на ВКС, ІІ т. о. и др., вкл. и ТР № 1/2014 г. от 23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС, т. 7 „Съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения – обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен“.
.
Въпреки че цитираните актове третират проблематика на правоприлагането по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, застъпеното от В(К)С разбиране за същностните характеристики на съпричиняването, включително от страна на увредено малолетно дете или невменяемо лице, в съдържателно отношение важи и в сферата на наказателните правоотношения. Съдебната практика по наказателни дела също приема и поддържа, че приносът на пострадалия за настъпване на общественоопасните последици, без оглед дали е резултат от виновно поведение, е обективно обстоятелство. Поради това, въпреки че не носят отговорност за действията си, когато са извън контрола на възрастни, децата са активни участници в движението и са задължени да спазват правилата за движение, като при нарушаването им обективно съпричиняват настъпилите вредни последици. (В този смисъл: решение № 720 от 19.06.1969 г. по н. д. № 611/69 г., ІІІ н. о.; решение № 47 от 28.01.1980 г. по н. д. № 1337/79 г., ІІІ н. о.; решение № 1400 от 19.12.1974 г. по н. д. № 1312/74 г., ІІІ н. о.; решение № 98 от 23.11.1983 г. по н. д. № 95/83 г., ОСНК; решение № 6 от 16.01.1985 г. по н. д. № 588/84 г., ІІІ н. о.; решение № 229 от 05.07.2010 г. по н. д. 111/2010 г., ІІ н. о.; решение № 110 от 23.05.2014 г. по н. д. № 279/2014 г., ІІ н. о.; решение № 12 от 18.02.2019 г. по н. д. № 1225/2018 г., І н. о. и др.). От наказателноправен аспект съпричиняването на общественоопасния резултат рефлектира върху оценката на тежестта на деянието и се отчита при индивидуализацията на наказателната отговорност на дееца, като има косвено значение при преценката на възможността за постигане на целите на наказанието по чл. 36 от НК с прилагането на института на условното осъждане. (ТР № 2 от 22.12.2016 г., т. 7). Ето защо в принципен план допуснатото съпричиняване от страна на малолетната М. Й. е фактор, който поначало е следвало да бъде отчетен при определянето на вида и размера на наказанието, което деецът следва да понесе.
На второ място, в мотивите на атакуваното решение стр. (17-18, 21) пространно са обсъдени наложените по отношение на подсъдимия К. административни санкции за допуснати нарушения на правилата за движение, които според съда били „многобройни“, „разнообразни“ по характер, извършвани „циклично“ през целия му стаж на водач на МПС (редуване на периоди с по-висока концентрация на нарушенията и такива от по 2-3 години, когато подсъдимият не допускал никакви нарушения). Отрицателната характеристика на подсъдимия като водач е отчетена като съществено отегчаващо обстоятелство, налагащо както завишаване на наказанието лишаване от свобода по размер, така и необходимост от ефективното му изпълнение.
Тежестта на наложените в предходен период административни наказания за други нарушения на правилата за движения е несъразмерно надценена. Съдът педантично е изследвал характеристиката на подсъдимия като водач на МПС за период над двадесет години, като е установил, че от 1998 г. до 2014 г. той бил санкциониран с дванадесет наказателни постановления и три фиша. Въззивният съдебен състав е акцентирал механично върху броя на нарушенията и тяхната „разнообразност“ по вид, макар че от вниманието му не са убягнали нито времевата отдалеченост на допуснатите нарушения, нито тяхната същност (стр. 17 от решението).
В характеристичен план съвкупността от общо петнадесет наказателни постановления и фишове действително разкрива склонност на касатора да игнорира изискванията на ЗДвП за безопасност на движението, а това го окачествява като недисциплиниран шофьор. Обективният облик на водача обаче не се изгражда единствено въз основа на количествен критерий – от броя на допуснатите от него нарушения, без да се изследва задълбочено тяхната давност и преди всичко – характера и обществената им опасност. Съставът на БАС е пренебрегнал значението на установените факти, че подсъдимият К. е правоспособен водач на МПС от 16 март 1995 г., като санкционираните административни нарушения са били допуснати от него в течение на продължителен период от стажа му като водач. (Първото административно нарушение е било извършено през 1998 г., а последното – през 2014 г.). През последните три години, предхождащи инкриминираното деяние, водачът не е допускал въобще нарушения на правилата за движение. Санкционираните му нарушения са се състояли преимуществено в: несъобразяване на светлинна сигнализация на автомобила през деня, управление без поставен предпазен колан, пропуск да носи свидетелство за регистрация на МПС и превозни документи, определени от МТ, неспазване на реда и условията за изменение в конструкцията на ППС, управление на лек автомобил с регистрационни табели, които не отговарят на БДС, непредставяне на ППС за технически преглед в определения срок, управление без сключена застраховка ГО. Изброените административни нарушения, за които касаторът е бил наказан с глоби в минималния или близък до него размер, по естеството си не са предпоставяли непосредствена и съществена опасност от пътнотранспортни произшествия. В досието на водача се открояват три нарушения на режима на скоростта, обуславящи по-висока степен на риска за движението. Те обаче са с голяма давност – били са допуснати деветнадесет, съответно, седем години преди процесното транспортно произшествие (едното през 1998 г. и останалите две – през 2010 г.).
Изложеното обуславя извод, че макар предходното санкциониране на подсъдимия К. по административен ред за допуснати нарушения на правилата за движение поначало правилно да е отчетено като отегчаващо обстоятелство, последното не е с голяма относителна тежест и решаващо значение и не обосновава на самостоятелно основание съществено завишаване на наказанието лишаване от свобода, нито отказ от приложение на института на условното осъждане. За настоящата инстанция не е ясно по какъв точно начин видовото „разнообразие“ на посочените нарушения и „цикличността“ при извършването им завишават обществената опасност на водача, поради което оставя без коментар този аргумент на въззивния съд.
Съображенията на ВКС относно приноса на пострадалата М. Й. към общественоопасните последици и значението на допуснатите предходни административни нарушения на правилата за движение не налагат корекция на крайния резултат от дейността на въззивния съд по индивидуализация на отговорността на подсъдимия К.. Не се констатира необходимост от намаляване по размер на определеното му съобразно разпоредбите на Общата част на НК наказание лишаване от свобода за срок от три години, редуцирано съответно на две години на основание чл. 58а, ал. 1 от НК. По размер наказанието е справедливо отмерено при значителен превес на смекчаващите обстоятелства към, но не в самия минимум на предвидената санкция за извършеното транспортно престъпление, като балансирано и разумно отчита както наличните смекчаващи, така и отегчаващите обстоятелства. В крайна сметка, независимо от внесените от касационната инстанция корекции на мотивите на атакуваното решение, при индивидуализацията на срока на лишаването от свобода БАС на практика адекватно е съобразил реалната обществената опасност на деянието и дееца. На стр. 16 от съдебния акт при обсъждането на отсъствието на предпоставките на чл. 55 от НК вярно е отразено, че в случая най-лекото предвидено наказание не само не е несъразмерно тежко за извършеното, а с оглед установените отегчаващи обстоятелства би се явило прекомерно снизходително. В тази насока правилно са откроени основните фактори със значителна тежест, които обективно обосноват съгласно чл. 54, ал. 2 от НК определянето на наказание над минималната граница на предвидената в чл. 343а, ал. 1, б. „г“, пр. 1 от НК санкция – характера и конкретните параметри на допуснатото нарушение на чл. 21, ал. 1 от НК.
Управлението на МПС с превишена скорост е тежко нарушение на правилата за движение, с висока степен на риск от предизвикване на транспортно произшествие, като при това в разглеждания случай лимитираната от поставения пътен знак В26 за конкретния пътен участък скорост от 60 км/ч. е била почти двукратно превишена. Това именно е основанието, завишаващо обществената опасност на извършеното деяние, което няма как да бъде игнорирано при индивидуализацията на отговорността на подсъдимия. Конкретната величина на превишаването на скоростта не е ирелевантен за отговорността на дееца детайл, както неправилно считат защитниците на подсъдимия. Нарушението на съответното правило за движение наистина е обективен признак от състава на инкриминираното престъпление, но това не означава, че неговите конкретни параметри са без значение за индивидуализацията на наказателната отговорност на водача. Именно те обуславят специфичната за всяко разглеждано деяние обществена опасност. Ясно е, че не са аналогични и съизмерими случаите, при които разрешената скорост е надхвърлена с минимална стойност, и тези, при които превишението е драстично като величина.
Настоящият съдебен състав не намира основания за намаляване на индивидуализираното съобразно чл. 54, ал. 1 и ал. 2 от НК наказание на подсъдимия К. и с оглед твърденията на защитниците на касатора за неотчитане на самопризнанията му като допълнително смекчаващо обстоятелство. В случая волеизявлението на касатора по чл. 371, т. 2 от НПК действително не може да се прецени като „формално“, защото от самото начало на наказателното производство той не е оспорвал авторството и е демонстрирал във висока степен добросъвестно поведение, насочено към разкриване на обективната истина (останал на местопроизшествието, предоставил кръвна проба за изследване, разпитан като свидетел, подробно изяснил подробностите във връзка с произшествието още преди да бъде привлечен като обвиняем, а впоследствие депозирал самопризнания чрез чистосърдечните си обяснения в качеството на обвиняемо лице). Задължителните постановки на ОСНК на ВКС, залегнали в т. 7 на ТР № 1 от 6.04.2009 г. по т. д. № 1/2008 г., указват, че в хипотезите на съкратеното съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК самопризнанието може да се третира като смекчаващо обстоятелство със съответната тежест, само ако е спомогнало своевременно и съществено за разкриване на престъпното посегателство и неговия извършител. В разглеждания казус прегледът на материалите от досъдебното производство показва, че по делото е била осъществена пълноценна и ефективна дейност от страна на компетентните органи, а от друга страна – процесът на доказване на осъщественото деяние с оглед конкретната му специфика обективно не е бил съпътстван от особени трудности поради наличието на очевидци на катастрофата, точни данни за механизма на удара, спирачни следи от управлявания от подсъдимия автомобил и др. Затова реалното значение на самопризнанието на подсъдимия К. не следва да бъде надценявано, доколкото обективно не е подпомогнало в съществена степен разкриването на обективната истина, като законоустановената от чл. 58а, ал. 1 от НК благоприятна последица от самопризнанието е достатъчна за правилната индивидуализация на наказанието.
Релевираните от касатора възражения по чл. 348, ал. 5, т. 2 от НПК за неправилно отказано прилагане на условното осъждане са основателни. Аргументите на предходната съдебна инстанция в подкрепа на извода, че за поправяне и превъзпитание на дееца е наложително той да бъде изолиран от обществото, не могат да бъдат споделени. От мотивите на въззивното решение е видно, че съдът е формирал убеждението си за неприложимост на института на условното осъждане на база фактите, свидетелстващи за висока степен на обществена опасност на деянието и значително завишената лична степен на обществена опасност на подсъдимия с оглед допуснатото грубо нарушение на правилата за движение, поради тежкия съставомерен резултат – смърт на едно малолетно дете и телесна повреда на друго малолетно дете, както и с оглед данните за предходните нарушения на правилата за движение, за които деецът е бил санкциониран по административен ред. Контролираната инстанция явно и очевидно е отдала приоритет на генералната превенция – ефективното въздействие върху останалите членове на обществото, „най-вече върху водачи на МПС, които управляват МПС с превишена скорост“. На стр. 20 от атакувания съдебен акт е подчертано, че „само при определяне на ефективно наказание лишаване от свобода, без условно осъждане“ би могло да се предотврати лишаването от живот на други участници в движението, особено на деца, а на стр. 21 от решението съдът се е позовал на дадените на съдилищата с т. 7 от ППВС № 1 от 17.01.1983 г. задължителни указания „да провеждат по-строга наказателна политика по отношение на виновните за тежки или извършени в пияно състояние престъпления по транспорта“.
ВКС счита за необходимо да коригира тези доводи.
Въззивният съд очевидно е споделил разбиране, че в случаите на тежки транспортни произшествия, осъществени при нарушение на чл. 21 от ЗДвП, условното осъждане е недопустимо. Следва да се подчертае, че единствено тежестта на съставомерния резултат, както и видът на допуснатите нарушения на правилата за движение, не елиминират изначално възможността за приложението на чл. 66 от НК. Въпросът за отлагането на изпълнението на наложеното наказание се решава конкретно за всеки отделен случай и обсъждането му не се изключва предварително за нито една категория престъпления, ако са налице предвидените в чл. 66 от НК предпоставки (да е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години, лицето да не е осъждано на лишаване от свобода за престъпление от общ характер и съдът да установи, че за постигане целите на наказанието и преди всичко за поправяне на осъдения не е наложително да изтърпи наказанието). В настоящия казус при отсъствието на предходни осъждания на подсъдимия К. и с оглед размера на определената му санкция – две години лишаване от свобода, въззивната инстанция е дължала обективна комплексна оценка на всички установени по делото факти, за да даде правилен отговор за наличието и на третата предпоставка, визирана в чл. 66, ал. 1 от НК – относно възможността за превъзпитание на подсъдимия извън условията на пенитенциарно заведение. При тази преценка не се отчитат съставомерни елементи на престъплението, нито се преценяват наново отегчаващите, респ. смекчаващите обстоятелства, доколкото това вече е сторено при дейността на съда по определяне на наказанието по реда на гл. пета от НК. Фактите следва да се интерпретират с фокус възможността осъденият да се поправи без изтърпяване на наложеното наказание, тъй като специалната превенция е приоритетна цел при решаване на въпроса за изтърпяване на наказанието, макар и общопревантивният ефект на наказанието да следва винаги да бъде преценяван.
Тези постановки са ясно формулирани в мотивите по т. 1 на ТР № 2 от 22.12.2016 г. на ОСНК на ВКС по т. д. № 2/2016 г. Цитираният тълкувателен акт припомня на съдилищата необходимостта внимателно да съобразяват обстоятелствата, определящи конкретната тежест на извършеното престъпление и характеризиращи личността на дееца, защото те обуславят по-голямата или по-малка степен на обществена опасност на извършеното и съответно нуждата от повече или по-малко интензивно наказателно въздействие, с оглед целите на специалната и генералната превенции. В такъв контекст ВКС се разграничава от изричното позоваване в мотивите на атакувания съдебен акт на постановките в т. 7 от ППВС № 1 от 17.01.1983 г. Цитираните там предписания са продиктувани от изискванията на напълно различна политическа реалност и почиват върху различна конституционна основа. В актуалната нормативна уредба липсват основания за превантивна и сигнална дейност на съдилищата. По същността си тези указания не са тълкувателни, защото нито изясняват смисъла на определени правни норми, нито са насочени към преодоляване на неправилно или противоречиво правоприлагане.
Особена тежест на разглеждания случай не може да бъде изведена от обстоятелството, че от деянието са пострадали малолетни деца. Този факт е релевантен, когато възрастта на пострадалото лице се обхваща от представното съдържание на извършителя. Правилата за движение по пътищата регламентират особена, засилена закрила на здравето и живота на децата (чл. 117 от ЗДвП). Наличието на деца на пътя или в близост до него представлява състояние на интензивна опасност за водачите, които следва да се подготвят за внезапно застрашаващо изменение на пътната обстановка поради присъщата на тази група пешеходци намалена способност правилно да възприемат и реагират на опасностите при движението. Установените по настоящото дело факти не дават основание за такъв извод. Заради спецификата на конкретната пътно-транспортна обстановка водачът обективно не е възприел в по-ранен момент възрастта на пресичащата М. Й. (преди навлизането й в пътното платно из-зад паркирания ван), поради което по отношение на него не е било предявено обвинение за нарушение и на чл. 117 от ЗДвП, а отговорността му е ангажирана само на плоскостта на нарушението по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП. Съставомерният резултат действително разкрива дълбоко трагични емоционални нюанси, в случаите, когато е причинена смърт на дете. След като обаче фактът на малолетието на пострадалото лице обективно не е могъл да бъде своевременно отразен в представното съдържание на дееца, това обстоятелство нито отегчава отговорността му, нито препятства приложението на условното осъждане.
Направеният от БАС извод за високата обществена опасност на деянието и за завишената лична обществена опасност на касатора не кореспондира с установените факти за личността на подсъдимия и цялостното му поведение в обществото. Изцяло положителните характеристични данни за подсъдимия К. го очертават като човек, който успешно е интегриран в обществото, полага общественополезен труд, има добра семейна среда (семеен е, с дете). Пред БАС са били представени референции за отлични лични и служебни характеристични данни за дееца, които не са били ценени от съда при изясняване на личностните му качества (тъй като по същество съдържали свидетелски показания, несъбрани по надлежния процесуален ред). Но дори и без тези документи, семейното положение, постоянната трудова заетост, чистото съдебно минало на подсъдимия са безспорно установени факти, признати и от двете съдебни инстанции. Внимание заслужава и проявената от касатора критичност към поведението му, разкриваща променено, положително отношение към изискванията за безопасно движение. Все в тази насока следва да се интерпретира и неговото поведение след деянието, извън фактите, дали основание за квалификация на деянието му по чл. 343а, ал. 1, б. „г“, пр. 1 от НК. Освен оказаната на пострадалите помощ непосредствено след настъпването на пътно-транспортното произшествие, на следващия ден подсъдимият посетил болницата в [населено място], в която били приети М. и С. Й., за да се информира за състоянието им; изразил готовност да даде кръв или да съдейства за лечението им по друг начин; впоследствие разговарял с лекуващия лекар на пострадалата М., като отново потвърдил желанието си да помогне с каквото е необходимо. В хода на производството подсъдимият К. е изразявал искрено съжаление за стореното и е демонстрирал безупречно процесуално поведение.
Така изброените обстоятелства, в съвкупност с косвения ефект на обсъденото по-горе значително съпричиняване на съставомерния резултат и надценената опасност на В. К. като водач на МПС налагат обжалваното решение да бъде изменено в частта, с която е постановено ефективно изтърпяване на наложеното му наказание лишаване от свобода. Принудителното изолиране на подсъдимия от нормалната му семейна, трудова и социална среда не е нито необходимо, нито оправдано, тъй като не би допринесло с нищо за поправянето и превъзпитаването му, а това е основната цел на наказанието, по отношение на която общопревантивната му функция не може да има приоритет. В същото време приложението на чл. 66, ал. 1 от НК не игнорира генералната превенция. Целите й могат да се реализират успешно и чрез прилагане на института на условното осъждане, което също оказва предупредителен и възпиращ ефект чрез определения изпитателен срок, както и чрез възможността наказанието да бъде приведено в изпълнение. По тези съображения, настоящият касационен състав счита, че с определянето на максимален изпитателен срок от пет години по отношение на наложеното на подсъдимия К. наказание лишаване от свобода за срок от две години ще бъдат постигнати целите както на личната, така и на генералната превенция.
Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 2, т. 3, вр. ал. 1, т. 4 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,
Р Е Ш И:
ИЗМЕНЯ въззивно решение № 177 от 15.01.2019 г., постановено по ВНОХД № 229/2018 г. по описа на Бургаския апелативен съд, НО, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК ОТЛАГА изпълнението на наложеното на подсъдимия В. И. К. наказание две години лишаване от свобода за изпитателен срок от пет години, считано от влизане на съдебния акт в сила.
Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2. |