Р Е Ш Е Н И Е   № 313     София, 13 юли 2009 г.     В ИМЕТО НА НАРОДА     Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на деветнадесети юни две хиляди и девета година в състав :                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА                                                  ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА                                                                       БЛАГА ИВАНОВА при секретар: Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Красимира Колова изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 248/2009 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимите Р. И. Д., С. Б. Д., И. З. С. и М. А. Ш. против въззивно решение № 28/05.03.2009 г., постановено по ВНОХД №665/08 г. от Апелативен съд – гр. П., с което е потвърдена осъдителната присъда на Окръжен съд – гр. П.. С първоинстнационната присъда № 148 от 31.10.2008 г. по НОХД №2317/07 г. подсъдимите са били признати за виновни в това, че в периода 27/28. 09. 2006 г. до 05.01.2007 г., за подсъдимия С от 12.10.2006 г. – 05.01.2007 г., при условията на продължавано престъпление, в съучастие по между си, подсъдимият Р. Д. като извършител, а останалите като помагачи, чрез повреждане на прегради, здраво направени за защита на имот, чрез използване на техническо средство, за подсъдимите Р. Д. и Сл. Д. и при условията на опасен рецидив, а за Ил. С. при условията на повторност, са отнели чужди движими вещи от владението на собствениците им, подробно описани в съдебните актове, с намерението противозаконно да ги присвоят, като стойността на отнетите вещи е 30 231,50 лева, а за подсъдимия Сл. Д. 27 631, 50 лева, като кражбата е в особено големи размери и случая е особено тежък, поради което са осъдени както следва : Р. Д. по чл. 196а във вр. с чл. 196, ал.1, т. 2 във вр. с чл. 195, ал.1, т. 3 и т. 4 във вр. с чл. 20, ал.2 от НК. Наложеното наказание е четиринадесет години лишаване от свобода; С. Д. по чл. 196а във вр. с чл. 196, ал.1, т. 2 във вр. с чл. 195, ал.1, т. 3 и т. 4 във вр. с чл. 20, ал.4 от НК. Наложеното наказание е десет години лишаване от свобода; И. С. по чл. 196а, във вр. с чл. чл. 195, ал.1, т. 3, т. 4, т. 7 във вр. с чл. 20, ал.4 от НК. Наложеното наказание е дванадесет години лишаване от свобода; М. Ш. по чл. 196а, във вр. с чл. 195, ал.1, т. 3 и т. 4 във вр. с чл. 20, ал.4 от НК. Наложеното наказание е шест години лишаване от свобода, определено при условията на чл. 55 от НК. Подсъдимите са били оправдани за част от обема на обвинението. Касационните жалби се позовават на всички основания по чл. 348, ал.1 от НПК, като се поддържат в съдебното заседание лично от подсъдимите Р. Д. , И. С. , М. Ш. и чрез процесуални представители, жалбата, подадена от името на С. Д. , се поддържа от процесуален представител. Частният обвинител Ж. Ж. , редовно призован не се явява. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. 1. В касационните жалби от името на Р. Д. , саморъчно изготвени и тази, депозирана от защитника му адв. К, се изтъкват доводи за присъствие на всички касационни основания, доразвити и от назначения по искане на подсъдимия (виж протокол от с.з. 25.05.2009 г.), процесуален представител в хода на касационното производство. Основният акцент на доводите, подкрепящи касационното основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК, е поставен върху нарушаване на чл. 116 от НПК- присъдата е изградена само върху самопризнанията на подсъдимия Р, респективно признанията на подсъдимия С. По отношение на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК се поддържа, че не са установени квалифициращите признаци на чл. 196а от НК. Явната несправедливост на наложеното наказание се обосновава с доводи за недостатъчна оценка на обстоятелствата, имащи значение за индивидуализацията му. 2. Касационната жалба на подсъдимия М също се позовава на всички касационни основания. Доводите, представени в подкрепа на второто от тях, се свързват с порочност при формиране на доказателствените изводи на съда, последните основани единствено на признанията на подсъдимия С. В саморъчно изготвените допълнения (писмени бележки), подсъдимият Ш оспорва правната квалификация, като се счита, че евентуално неговата деятелност следва да се квалифицира по чл. 215 от НК. Такива доводи се поддържат и с касационната жалба, изготвена от защитата му. 3. В касационната жалба, подадена от името на подсъдимия С се поддържат основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Счита се, че в хода на досъдебното производство са допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като от протокола за разпит пред съдия, проведен в досъдебната фаза не ставало ясно в какво процесуално качество е разпитван – обвиняем или свидетел. Поставя се и въпросът за нарушение на чл.116 от НПК, тъй като според жалбата в основата на осъждането са единствено самопризнанията на подсъдимия С. 4. Касационната жалба на подсъдимия И, включително и саморъчните бележки към нея, съдържат пространни цитати от съдебните актове и от доказателствените средства, за да се направи после собствен на жалбоподателя анализ на същите. Процесуалният представител, назначен по реда на чл. 94, ал.3 от НПК (след изрично писмено изявление на подсъдимия С за оттегляне на пълномощията от адв. П искане за служебна защита – виж молба вх. № 892/10.06.2009 г.), детайлизира възраженията, за да могат те да изпълнят съдържанието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. Конкретно, възразява се, че подсъдимият С е признат за виновен за съучастническа дейност, изразила се в “помагачество”, без доказателствата по делото да позволяват такъв извод. Заявява се подкрепа и на основното възражение в другите жалби за порочност на основното доказателствено средство – обясненията на подсъдимия С. Счита се още, че не са налице квалифициращите обстоятелства по чл. 196а от НК. ІІ. От така направения преглед на касационните жалби, ведно с всички допълнителни аргументации, следва, че по своето съдържание те разкриват в голямата си част идентичност, поради което и разделното им разглеждане не е необходимо. За различията в доводите и в основанията, съдържащи се в отделните касационни жалби, ще има изрично посочване на съответното място в решението. Основните възражения във всички жалби: за липса на обективна и съвкупна оценка на доказателствените източници; за основаване на осъдителната присъда само въз основа на самопризнанията на подсъдимите С. Д. и Р. Д. , както и на недопустими предположения; за пороци на основното доказателствено средство – обясненията на подсъдимия С, са напълно неоснователни. Проблемните въпроси, свързани с авторството на четиримата подсъдими при извършване на инкриминираното престъпление, са били ясно, подробно и систематично обсъдени и разрешени още от първата инстанция. Твърденията, поддържани от защитата на Р. Д. , че подсъдимият е осъден въз основа на самопризнанията му, се опровергават от данните по делото. Както е известно, обясненията на подсъдимия имат двояко значение – като проявна форма на правото на защита и като средство за изясняване на обстоятелствата по делото. В конкретния случай, подсъдимият Р. Д. в хода на съдебното следствие, проведено в първата инстанция, в условията на състезателност, при участието на защитник е депозирал обяснения, допринасящи частично за изясняване на фактологията по делото по съществения въпрос – за отнемането на МПС, респективно за извършените от подсъдимите Ш. и Сл. Д. действия по разглобяването им, предаването в съответните пунктове за изкупуване. В съгласие с разпоредбата на чл. 116 от НПК, съдът е изпълнил задълженията си – да не постанови присъдата единствено върху самопризнанията на обвиненото лице, защото ясно и точно е изследвал останалите доказателствени източници, съдържащи данни в тяхна подкрепа, по който въпрос са изложени подробни съображения в мотивите на първата инстанция, възприети и от въззивната. На следващо място, съдържащото се във всички жалби оспорване на доказателствените изводи на съдебните инстанции, правени въз основа на обясненията на подсъдимия С, също се преценява като неоснователно. Самото оспорване има две насоки : порочност при събирането на доказателствения източник, с оглед твърденията, че проведения разпит в хода на досъдебното производство не дава яснота в какво качество е разпитван – свидетел или обвиняем, второ, поддържаната теза за наличието на “оговор”. От данните по делото се установява, че подсъдимият С е бил разпитван, като свидетел по реда на чл. 223 от НПК (виж протокол за разпит от 07.01.2007 г. – л. 100, т. 2 от досието на досъдебното производство). На 09.01.2007 г. подсъдимият С е бил привлечен като обвиняем (виж постановление – л. 80, т.2 от досието на досъдебното производство), което постановление му е обявено в 14,35 ч., а на същата дата, в 15,45 ч. е проведен разпит на същия по реда на чл. 222 от НПК (виж л. 88-90, т. 2), в присъствието на защитата на подсъдимите С. и Ш. , които към този момент също са били привлечени като обвиняеми. Тези обяснения в хода на съдебното производство са били приобщени към доказателствения материал чрез прочитането им в хипотезата на чл. 279, ал.1, т.2 от НПК. Вярно е, че в цитирания протокол за разпит пред съдия е посочено “сне се самоличността на свидетеля”, “пристъпи се към разпит на свидетеля” (виж л. 88, т. 2 от досието на досъдебното производство). Именно от това обозначаване на подсъдимия С, като свидетел се правят основните възражения за порочност на разпита, респективно невъзможността да бъдат ползвани обясненията, като годен доказателствен източник. Оспорването е лишено от основание, защото изводимо от съдържанието на протокола е повече от очевидно, че разпита е проведен по реда на чл. 222, ал.1 от НПК, както изрично е посочено, разяснени са правата на подсъдимия Д по чл. 55 от НПК, съответно разпоредбата на чл. 279 от НПК, които норми очевидно са свързани с процесуалната фигура на обвиняем, а не на свидетел. Отделен е въпросът, че в хода на самия разпит, както и при подписването на протокола, е посочено точното процесуално качество на разпитваното лице – обвиняем. Ето защо, няма съмнение, че става дума за незначителна техническа грешка, която не може да опорочи протокола, като доказателствено средство, както и да доведе до целения резултат – изключването на обясненията на подсъдимия С от доказателствената съвкупност. Неоснователно е и второто поддържано възражение. Безспорно е, че значителна част от данните за съществените моменти, включени в непосредствения предмет на доказване, са изведени от обясненията на подсъдимия С. Тези обяснения са били предмет на особено внимателен анализ, извършен от предходните инстанции. Преценявани са в контекста на останалите доказателствени източници и са приети за достоверни, едва след като е установена взаимната им връзка, последователност и логичност. Налице е надлежен комплексен анализ на множество косвени доказателства, направен още от първата инстанция, намерил отражение в мотивите към присъдата, като убедителните съображения ВКС не намира за нужно да повтаря, а само да маркира. Така, в жалбите се пропуска, коментара и оценката на данните, отнасящи се до веществените доказателства, иззети при действията по претърсване и изземване; разпознаването на част от вещите и/или детайлите, останали от отнетите МПС, направено от собствениците им; показанията на свидетелите С, собственици на изкупвателни пунктове, където са пласирани разглобените вече автомобили, заключенията на химическата експертиза, установила, че предоставените обекти за изследване (виж протокол за претърсване и изземване от 09.01.2007г., л.157, т.2от досието на досъдебното производство) имат съвпадение с идентификационните данни на отнетите МПС и прочие. Детайлно са обсъдени показанията на свидетеля Д, в които се сочат данни за конфликт между подсъдимите С. Д. и И. С. , но различен по съдържание от приетото. В мотивите на съдебните актове изрично е посочено поради какви причини не се кредитира заявеното от него. Ето защо, противно на отразеното в саморъчно изготвената жалба на С. , не са били игнорирани доказателствени източници, съдържащи обстоятелства с оправдателно значение, а след обсъждането им последните са били отхвърлени, поради наличието на достатъчно по обем и сигурност уличаващи такива. Не се оправдава и твърдението, поддържано от същия подсъдим, че в мотивите на проверяваните съдебни актове липсват фактически изводи, обуславящи определянето на деятелността му като “помагач” по смисъла на чл. 20, ал.4 от НК. В мотивите към присъдата ясно са очертани онези фактически положения, установени по делото, които са дали основание на съда да приеме, че деятелността: по осигуряване на терена за укриване и разглобяване на отнетите МПС; помощта в последното действие; набавянето на средствата, послужили при самото отнемане; обещанието за съдействие при пласмента на вече разглобените МПС; осигуряването на съучастието на подсъдимия С, изпълват съдържанието на “улесняване извършването на престъпление”. Изложеното до тук очертава, че при формирането на вътрешното си убеждение при извеждане на фактите, предходните инстанции не са допуснали претендираните процесуални нарушения, които да препятстват възможността те (фактите) да са годна основа за приложението на закона. ІІІ. По отношение възраженията, поддържани от защитата на С. Д. и лично от подсъдимите Ш. и С. , за правната квалификация на извършеното. Счита се, че същата следва да е по чл. 215 от НК, а не по чл. 196а във вр. с чл. 20, ал.4 от НК. Възраженията са неоснователни. На идентични доводи предходните инстанции са дали убедителен отговор, съобразен с данните по делото и с разбирането на правната теория и съдебна практика за отношението между “помагач”, като форма на съучастническа дейност и на престъплението “вещно укривателство” по чл. 215 от НК. ІV. Достатъчно ясно са изведени и квалифициращите признаци на престъпния състав по чл. 196а от НК. Възраженията на подсъдимите, че не е налице признакът “особено големи размери”, защото стойността на всяко отделно отнето МПС не дава основание за такава квалификация, не държи сметка, че става дума за продължавано престъпление по смисъла на чл. 26 от НК. Адекватни на критериите, вложени в чл. 93, т. 8 от НК, са и изводите на съдебните инстанции за наличието на признака “особено тежък случай”. V. По отношение явната несправедливост на наложените наказания. Във всички жалби доводите се мотивират с недостатъчна оценка на смекчаващите отговорността обстоятелства, довела до определяне на явно несправедливи наказания. Възраженията са неоснователни. В мотивите на проверяваните съдебни актове са очертани обстоятелствата, които имат значение за индивидуализацията на наказанията за всеки един от подсъдимите, при съобразяване на разпоредбата на чл. 21 от НК. При оценката им не се наблюдава игнориране и/или подценяване на обстоятелства, които смекчават отговорността. Наказанието, определено на подсъдимия Р в размер на четиринадесет години лишаване от свобода е под средния размер и не показва явно несъответствие с обществената опасност на деянието и дееца, с отегчаващите и смекчаващите отговорността му обстоятелства. Здравословното състояние на подсъдимия Р. Д. , на което се акцентира от защитата като обстоятелство, налагащо определяне на по- ниска санкция е отчетено от въззивния съд, като неговата относителна тежест не е подценена в контекста на отегчаващите отговорността обстоятелства. Правилно още първата инстанция е приела, че отегчаващите отговорността обстоятелства : значителния брой осъждания (извън тези, необходими за квалификацията опасен рецидив), както и изтърпявани наказания лишаване от свобода, при това в не малки размери; множеството деяния, включени в продължаваното престъпление; фактът, че в сравнително кратко време от изтърпяването на последното наказание лишаване от свобода е започнала настоящата престъпна деятелност, обуславят необходимост да се определи по продължителен период за превъзпитателно и предупредително въздействие и за да се отнеме възможността на подсъдимия да върши други престъпления. В този смисъл, крайното заключение на предходните инстанции, че само по този начин ще могат да бъдат постигнати целите на наказателната принуда по чл. 36 от НК е правилен. Вярно е, че и двете предходни инстанции не достатъчно са обсъждали наказанията на подсъдимите С. Д. и И. С. в контекста на чл. 58, б. “б” от НК, доколкото деянието им е било във връзка с чл. 20, ал.4 от НК. Такова обсъждане липсва и по отношение на подсъдимия Ш, но за него все пак е приложена разпоредбата на чл. 55 от НК, заради приетото наличие на изключителни смекчаващи отговорността му обстоятелства. От констатирането на този недостатък, съвсем не следва обаче, че наказанието на подсъдимите С. и Сл. Д. следва да бъдат определени по тази хипотеза на закона.словието за приложението на чл. 58 б. “б” от НК е наличието на констатация, че степента на участието им в престъплението е малка. Такъв извод не се налага от установените по делото обстоятелства. Правилно е прието (виж мотиви на присъда - л. 477, гръб), че приносът на всеки от тях има решаващо значение в общата престъпна дейност, макар да не е посочено изрично, че обсъждането е с оглед предпоставките на чл. 58 от НК. Ето защо, оценявайки така конкретния им принос и при съпоставянето с данните за личността им, сериозно негативни по характер, предвид съдебната им биография (извън тези, необходими за правната квалификация), ВКС намира, че наложените наказания : за С. - дванадесет години лишаване от свобода, а за Сл. Д. – десет години лишаване от свобода, са съответни на извършеното и на комплексното постигане на целите на наказанието, визирани в чл. 36 от НК. Наказанието на подсъдимия Ш е определено при условията на чл. 55 от НК. Индивидуализирането му по този ред е резултат на сериозно преувеличеното значение на обстоятелствата – млада възраст и чисто съдебно минало, на които е придаден характер на “изключителни” по смисъла на чл. 55 от НК. Тази констатация, естествено, не може да промени изхода на делото, тъй като производството се развива по жалба на подсъдимия, но все пак е необходима с оглед направената претенция за смекчаване на отговорността. Наложената санкция – шест години лишаване от свобода е сравнително далеч под легалния минимум от десет години лишаване от свобода. Всяко последващо намаляване на наказанието би било израз на незаконосъобразно снизхождение и би отдалечило наказанието от целите, посочени в чл. 36 НК. Затова и в тази част жалбата на подсъдимия Ш трябва да се отхвърли. В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал.1. т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,   Р Е Ш И :   ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 28/05.03.2009 г., постановено по ВНОХД №665/08 г. от Апелативен съд – гр. П.. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.