Р Е Ш Е Н И Е № 17 гр. София, 12.05.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и трети януари две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТОНЕВА МИЛЕНА ПАНЕВА при секретаря Ил. Рангелова в присъствието на прокурора Петя Маринова изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 1271 по описа за 2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Я. А. К. и на защитника му - адв. М. Х., и двете против въззивно решение № 206/27.09.2016 г. на Великотърновския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 173/2016 г., с което е била потвърдена присъда № 21/19.05.2016 г. на Габровския окръжен съд по НОХД № 119/2015 г. С тази присъда подсъдимият е бил признат за виновен в извършването на две престъпления, както следва: - по чл. 142, ал. 2, т. 1 и т. 5, вр. ал. 1 от НК за това, че през нощта на 20.11.2014 г., в [населено място], [община], отвлякъл Е. Н., М. К., М. И. и К. И., като деецът е бил въоръжен и деянието е извършено по отношение на четири лица, за което във вр. с чл. 54 от НК му е било наложено наказание 7 години лишаване от свобода. - по чл. 216, ал. 1, вр. чл. 25, ал. 1 от НК за това, че на 20.11.2014 г., в землището на [населено място], при условията на продължавано престъпление, унищожил противозаконно чужди движими вещи – в близост до [населено място] счупил мобилни телефони, собственост на К. И., Е. Н. и М. И., както и до пътя [населено място] – [населено място] запалил л. а. м. „Ф. Г.” с рег. [рег.номер на МПС] , собственост на Е. Н., като унищожените вещи са на обща стойност 3754 лв., поради което във вр. с чл. 54 от НК му е било наложено наказание 2 години лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 от НК на подсъдимия К. е било определено общо най-тежко наказание в размер на 7 години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим в затвор. Със същата присъда Габровският окръжен съд е осъдил подсъдимият да заплати на гражданския ищец Е. Н. обезщетение за имуществени вреди от престъплението по чл. 216 от НК в размер на 2840 лв., ведно със законната лихва, считано от 20.11.2014 г. Разпоредил се е с веществените доказателства и е присъдил в тежест на подсъдимия заплащането на разноските по делото. В касационните жалби, поддържани в с. з. пред ВКС от двама от защитниците на подсъдимия – адв. М. Т. и К. Д., се изтъкват доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 от НПК. Претендира се отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия или алтернативно - връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Великотърновския апелативен съд или намаляване на наложеното му наказание. Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на жалбите и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Касационните жалби са неоснователни. По доводите за допуснати нарушения на процесуалния и материален закон: Доводите за допуснати процесуални нарушения, ограничили правото на защита на подсъдимия, са мотивирани с неизпълнение на изискванията по чл. 13, 14, 107, 303, 314 и 339 от НПК, довели до неправилно формиране на вътрешното убеждение на въззивната инстанция по фактите, касаещи причината и естеството на осъществената от подсъдимия принуда по повод отвличането на четиримата младежи, както и относно авторството за унищожаване на мобилните телефони и на лекия автомобил. Твърди се, че изводите по тези въпроси се основават на предположения, доколкото доказателствените източници са били противоречиви, но те не са били анализирани обективно и в пълнота, като неоправдано са били кредитирани показанията на заинтересовани свидетели, вкл. на св. Д. Д. и са били игнорирани обясненията на подсъдимия. Оспорва се и доказателствената стойност на приложен по делото протокол за доброволно предаване на газово оръжие, като в тази връзка се поддържа, че то всъщност е било иззето, но за това не е изготвен нужния процесуален документ. Макар и формулирани като процесуални нарушения, в съществената си част направените възражения касаят обосноваността на въззивното решение и конкретно оценката на доказателствата, въз основа на които е изведено авторството и начина на осъществяване на двете деяния и което не е самостоятелно касационно основание. От друга страна, разгледани на плоскостта относно начина на формиране на убеждението на въззивния съд по правно релевантните факти, ВКС ги намери за неоснователни, предвид следните съображения: За да постанови съдебния си акт, въззивният съд е извършил цялостна проверка на оспорваната присъда, като след собствен анализ на доказателствената съвкупност, е потвърдил валидността на установените от първата инстанция фактически положения, обусловили извода, че подсъдимият е осъществил двете му инкриминирани деяния. В съгласие с изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК подробно е отговорил на всички съществени възражения на защитата. Не се съзират пороци при обсъждането на доказателствените средства, въз основа на които въззивната инстанция е формирала вътрешното си убеждение по фактите и приложимия закон. То е било проведено на основата на съвкупна оценка на доказателствения материал, без да е допуснато селективното му или превратно тълкуване. В тази връзка неизбежно следва да бъде припомнено, че преценката за достоверността, достатъчността и надеждността на доказателствените източници да обусловят един или друг фактически извод, е суверенно правомощие на решаващия съд, стига да е ясно по какъв начин е било постигнато. Мотивите на въззивната инстанция предоставят ясна информация по този въпрос и свидетелстват за коректно упражняване на посоченото съдебно правомощие. Без съмнение е, че в конкретния случай показанията на свидетелите М. К., Е. Н., К. И. и М. И. са заемали съществен дял при обосноваване на изводите за характера и интензитета на осъществената от подсъдимия принуда при отвличането им– чрез насочване на оръжие спрямо тях и указване на посоката за движение и спиране по негов избор. Те са били оценени като последователни и непротиворечиви, а в отделни части въззивният съд е приел и че намират потвърждение в казаното както от самия подсъдим (че се е возил в автомобила им), така и от св. Д. и Н., които са се придвижвали след тях. Поведението на уплашените младежи след извеждането им от автомобила на безлюдно място в района на р. Р. и направения избор на трима от тях да се хвърлят във водите, за да се укрият, допълнително е подчертавало верността на заявеното от тях, за което са споделили на свидетелите, при които са потърсили помощ, както и са сигнализирали полицията за поведението на подсъдимия. Предприетите впоследствие действия и оформянето на протокол за доброволно предаване на оръжието лично от подсъдимия (оказало се газов пистолет B. m. 2003, кал. 8 мм. без пълнител), потвърдено и в обясненията му, също е допринесло за възприемане на показанията на пострадалите от деянието като достоверни. Въззивният съд е обсъдил процесуалната стойност на въпросния протокол и е отговорил на направените от защитата възражения (л. 17-18), които ВКС възприема и не намира за нужно да преповтаря. Подробно са били анализирани и обясненията на подсъдимия, като версията му за уговорена между четиримата свидетели и св. Д. доставка на марихуана, която не се осъществила и това породило конфликт, в който той се намесил, е била проверена и отчетена за неподкрепена от доказателствената наличност. В тази връзка е акцентирано, че съобразно показанията н св. М. И. и Р. Г., които първоначално са били в компанията на четиримата пострадали, а впоследствие са се прибрали по домовете си с друго лице, само подсъдимият е търсил наркотици. В отговор на възраженията на защитата въззивният съд е обсъдил и тезата за участие на св. Д. в счупването на мобилните телефони и запалването на автомобила на св. Е. Н.. Намерил е същата за опровергана от доказателствените източници, сред които е отдал значение не само на показанията на св. Д., но и на св. А., а и на св. Н., според които именно подсъдимият е закупил бутилка с минерална вода, която излял и напълнил с бензин на бензиностанцията в [населено място]. Тези данни логично са били обсъдени в съвкупност с предхождащите тази покупка събития – отвличането на младежите, тяхното бягство, гнева на подсъдимия и счупването на мобилните телефони. Въз основа на установените в съгласие с процесуалните правила фактически положения и логичната им интерпретация при обосноваване на изводите за авторството и начина на извършване на деянията, материалният закон е приложен правилно с осъждане на подсъдимия по повдигнатите му обвинения по чл. 142, ал. 2, т. 1 и 5 от НК и по чл. 216, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Доколкото в касационните жалби не са изложени никакви аргументирани възражения по квалификацията на деянията (а единствено относно доказването на авторството и начина на извършването им), ВКС не намира за нужно да излага повече съображения по този въпрос. По довода за явна несправедливост на наказанието: В касационните жалби е заявено оплакване и за явна несправедливост на наказанието и претенция за неговото намаляване с прилагане на чл. 55 от НК поради наличието на многобройни смекчаващи обстоятелства – млада възраст на подсъдимия, чисто съдебно минало, добри характеристични данни, трудова ангажираност, тежко семейно положение и дадени обяснения. В писмените бележки защитниците на подсъдимия са оспорвали и направени от въззивния съд констатациите за негативни характеристични данни на подсъдимия, изводими от образувани срещу него ДП за престъпления по чл. 152 и по чл. 126 от НК, както и преценката, че деянията са с висока степен на обществена опасност, изтъквайки в противовес на това кратката продължителност на отвличането. На първо място ВКС споделя възражението по повод констатирани от въззивния съд негативни характеристични данни за подсъдимия. В мотивите е записано, че това се свързва с наличието на образувани срещу него две ДП за престъпления по чл. 152 и по чл. 126 от НК. Проверката на материалите сочи, че на ДП и пред първата инстанция такива данни липсват, но при въззивното разглеждане апелативният съд е изискал характеристична справка за подсъдимия, който по това време не е могъл да бъде открит за призоваване и делото е било разгледано в негово отсъствие. Именно в тази справка (на л. 62 и 65) е било отразено, че срещу К. има входирани заявителски материали по две преписки (ЗМ от 17.06.2013 г. на 06 РУ –СДВР по чл. 152, ал. 1, т. 2 от НК и ЗМ от 03.07.2014 г. на РУ – Радомир по чл. 216, ал. 1 от НК). Съответно, не става въпрос за образувани и висящи ДП, а само за ЗМ, по които не е известно какво е движението и какъв е постигнатия резултат. В тази връзка въззвният съд не е имал основание да прави негативни констатации за личността на подсъдимия К. на база посочената справка. Въпреки това отбелязване ВКС не намери основание да редуцира наложените на подсъдимия наказания поотделно и общото такова по чл. 23, ал. 1 от НК – в размер на 7 години лишаване от свобода. Водещото за определянето му в този размер е наказанието за престъплението по чл. 142, ал. 2 от НК, което е с предвиден минимум 7 години и максимум 15 години лишаване от свобода. Реализирани са две квалифициращи обстоятелства – деецът е бил въоръжен и отвличането е осъществено по отношение на четири лица. Тези данни, определящи спецификата на деянието обуславят извода за високата му степен на тежест, независимо от обстоятелството за кратка продължителност, очевидно прекъсната не по волята на дееца, а поради бягството на отвлечените младежи. Като смекчаващи обстоятелства с основание са третирани чистото съдебно минало на К. и млада възраст – на 25 г. към момента на деянието. Твърденията в касационната жалба за установени добри характеристични данни, трудова ангажираност и тежко семейно положение не намират потвърждение сред материалите по делото, а дадените обяснения от подсъдимия с нищо не личи да са допринесли за изясняването на случая, което да оправдава категоризирането им като смекчаващо обстоятелство. При това положение ВКС не отчита, че в случая е налице изключително обстоятелство или доминиращ комплекс от смекчаващи такива, които съпоставени с минимума на предвиденото наказание да определят несъразмерната му тежест и респ. да налагат прилагането на чл. 55 от НК. В определения минимален размер наложеното наказание е съответно на извършеното и достатъчно за постигане на целите по чл. 36 от НК. По отношение на наказанието за престъплението по чл. 216 от НК, то същото е определено на 2 години (при предвидени граници без минимум и максимум до 5 години), като в тази връзка индивидуалната му степен на тежест е добре съпоставена с обема смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, поради което и липсва каквото и да е основание за последващо намаляване, което и не би довело до целения от защитата резултат в контекста на изложените по-горе констатации, касаещи наложеното наказание за престъплението по чл. 142, ал. 2 от НК, повлияващо размера на общото по чл. 23, ал. 1 от НК. Предвид гореизложеното ВКС намери, че не са налице сочените касационни основания, поради което и обжалваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 206/27.09.2016 г. на Великотърновския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 173/2016 г. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.