Р Е Ш Е Н И Е № 59 гр. София, 28.04.2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Биляна Чочева ЧЛЕНОВЕ: 1. Жанина Начева 2. Надежда Трифонова при секретаря …… Ил. Рангелова ……………………………………. в присъствието на прокурора … Софиянски …………………………………. изслуша докладваното от съдия Ж. Начева ……………………………………… наказателно дело № 181 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Б. В. М. против решение № 12 от 31.01.2022 г. на Пловдивския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 323/2021 г. В жалбата са отбелязани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК. Подкрепят се със съображенията, че в мотивите не са посочени конкретни действия на подсъдимия за упражнена сила спрямо св. Б. и св. А. за запазване на владението върху отнетите вещи; такива действия не се установяват и от доказателствата по делото; при отсъствието на данни за употребата на сила въззивният съд е следвало да квалифицира деянието като кражба; неправилно е приел отнемане на вещи от владението на св. Б., тъй като не са били във фактическата му власт след предаването им на св. А.; въззивният съд е допуснал нарушение на чл. 13 НПК, чл. 14 НПК и чл. 107, ал. 3 и ал. 5 НПК при проверка и оценка на доказателствата и доказателствените средства, относими към деянието с пострадал В. М. С.; осъдителните изводи, изложени в решението не съответстват на фактическите обстоятелства предвид отсъствието на доказателства за авторството на подсъдимия; те са основани единствено на показанията на св. П., чиято достоверност е била силно надценена, и обосновани с цвета на дрехата без да е било съобразено експертното заключение; в решението декларативно са отхвърлени възраженията за съществени противоречия между показанията на св. П. и св. С.; по делото не е доказано дали А. Н. е придобил и ползвал телефон „Сони Експерия”, както не е доказана каквато и да било връзка между посочената вещ и подсъдимия М.; отсъствието на доказателствени данни по недопустим начин е било запълнено с предположения; въззивният съд е ценил показанията на св. Б., св. Б. и св. А. относно начина, по който инкриминираните вещи са попаднали у подсъдимия едностранчиво и не според действителното им съдържание; наложеното наказание е явно несправедливо, защото едни обстоятелства не са били отчетени като смекчаващи отговорността, а други - незаконосъобразно са отегчили наказателноправното положение на подсъдимия. Направено е искане за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане или за изменение на решението, като се намали наказанието на подсъдимия. В съдебно заседание защитникът (адв. Б.) поддържа жалбата с целия обем от доводи, изложени в нея. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна и решението следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбата, съображенията на страните в съдебно заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 260022 от 2.03.2021 г. на Пловдивския окръжен съд по н. о. х. д. № 35/2020 г. подсъдимият Б. В. М. е признат за виновен в това, през периода от 31.10.2018 г. до 5.01.2019 г. в гр. Пловдив, при условията на продължавано престъпление и опасен рецидив, да е отнел чужди движими вещи на обща стойност от 720,31 лева от владението на А. Б. Б., В. С. А. и В. М. С. с намерение противозаконно да ги присвои, като е употребил за това сила и за да запази владението върху откраднатите вещи, и грабежът е придружен със средна телесна повреда, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 3 и т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 и ал. 3 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” вр. чл. 26, ал. 1 НК и чл. 54 НК е наложено наказание от девет години лишаване от свобода. Определен е първоначален строг режим на изтърпяване, приложен е чл. 59 НК. Подсъдимият е осъден да заплати на гражданския ищец В. М. С. сумата от 3 747,31 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди и сумата от 6000 лева - неимуществени вреди. Съдът се е разпоредил с веществените доказателства и в тежест на подсъдимия е възложил разноските по делото. С решение№ 12 от 31.01.2022 г. на Пловдивския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 323/2021 г. присъдата е изменена като подсъдимият е оправдан за вещи с равностойност над сумата 630,31 лева и продължаваното престъпление да е включвало повече от две деяния, намалени са наказанието на осем години лишаване от свобода и размера на обезщетението за имуществени вреди, съответно държавната такса. В останалата част присъдата е потвърдена. Касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. В нея се съдържат оплаквания срещу решението на въззивния съд относно всяко от двете деяния, които са приети за установени. По отношение на едното от тях и срещу правната му квалификация като грабеж. Те са били изтъкнати и пред Пловдивския апелативен съд, който обстойно ги е изследвал, задълбочено е разсъждавал върху тях и в съгласие с изричното изискване на чл. 339, ал. 2 НПК е посочил основанията, поради които ги е отхвърлил. Решението съдържа ясен, точен и достатъчно изчерпателен отговор на всички съществени аспекти от фактическите и правни въпроси, поставени от подсъдимия и неговия защитник. Отново подновени в касационната жалба, доводите са преимуществено концентрирани около авторството на подсъдимия и като цяло са насочени да опровергаят възприети фактически положения по делото. Твърденията, че по делото не е доказано подсъдимият да е извършителят на инкриминираното му деяние, осъществено на 5.01.2019 г.; че от доказателствата не се установявали действия на подсъдимия, в които да се е изразила упражнена сила спрямо св. Б. и св. А. за запазване на владението върху отнети вещи; че достоверността на показанията на св. П. била надценена; че по делото не е доказано придобиването и ползването на телефон „Сони Експерия” и връзката между посочената вещ и подсъдимия; че показанията на св. Б., св. Б. и св. А. пред първоинстанционния съд и в хода на досъдебното производство са изолирани, поради което не е следвало да бъдат кредитирани, по същината си представляват аргументи за необоснованост, която не е касационно основание и в настоящото производство не може да доведе до отмяна на въззивния съдебен акт, който по касационен път се обжалва. Върховният касационен съд не разполага с правомощия в настоящото производство нито да приема фактически положения, различни от приетите за установени от въззивния съд, нито да преоценява свидетелските показания, какъвто ефект се стреми да постигне по делото жалбоподателят. Извън обхвата на касационния контрол е преценката на съда, разгледал и решил делото по същество кои от тях счита за достоверни и кои от тях недостоверни, излагайки необходимите пълни, ясни и точни съображения. Оплакването, че въззивният съд е преценявал показанията на св. Б., св. Б. и св. А. не според действителното им съдържание е формулирано декларативно и по най-общ начин. Жалбоподателят не е пояснил изрично кои са фактическите данни, които съдът е възприел превратно, придавайки им различен смисъл от техния действителен, или доказателства, които показанията не са съдържали, но са послужили за изграждане на вътрешното убеждение относно релевантните факти. Ненадлежно представеният довод, в който липсва необходимата конкретика, възпрепятства проверката въобще за допуснато нарушение при оценката на гласните доказателствени източници. Това включва и невъзможност да се изследва дали такъв довод се отнася до обстоятелства със значение за правилното решаване на делото по същество, респ. допуснато ли е нарушение със съществен характер или не. На практика голословното твърдение се явява израз на несъгласие с оценката на цитираните свидетелски показания и част от аргументацията за необоснованост на фактическите положения, които въззивният съд е приел по делото за доказателствено установени. Мотивите на решението предоставят възможност на Върховния касационен съд да се убеди, че въззивният съд е изпълнил процесуалното си задължение да извърши собствена аналитична оценка на свидетелските показания от гледна точка на тяхната достоверност. Подложил ги е на обсъждане както поотделно, така и в съвкупност съобразно логическа та им връзка и зависимост. Не е пренебрегнал и показанията на св. П., в които категорично бил посочил подсъдимия като автор на грабежа, разглеждайки ги в съчетание с данните, залегнали в протоколите за разпознаване, обясненията на подсъдимия М. и с помощта на специалните знания на експерта, изследвал записите от охранителни камери. Отчел е обективните и субективни фактори относно механизма на формиране на възприятията, позволяващи идентификация на извършителя (л. 22). Съдът е отделил нужното внимание, както на довода на защитника за противоречия между показанията на св. П. и на св. С. за посоката, в която бил побягнал и цвета на дрехата, с която бил облечен извършителят, така и на показанията на св. Г. Н. относно ползвания телефон „Сони Експерия”. На възраженията е дал ясен, точен и подробен отговор (л. 22-23), стъпвайки на доказателствата, извлечени от оценените като достоверни източници на относима доказателствена информация към всяко от деянията, приети за осъществени от подсъдимия М.. Ето защо, защитникът без основание упреква въззивния съд за изграждане на вътрешното убеждение на основата на предположения и следователно, в противоречие със забраната по чл. 303, ал. 1 НПК. Мотивите съдържат фактическо изложение на хронологията на извършеното деяние на 31.10.2018 г., която включва конкретните действия на подсъдимия, в които се е изразила упражнената сила за запазване на отнетите вещи (л. 6). При така направената констатация Пловдивският апелативен съд не е имал и основание да преквалифицира престъпното деяние на подсъдимия. Не е игнорирана и тезата на защитника за липсата на фактическа власт на св. Б. върху предмета на престъпление. Изложени са достатъчно изчерпателни съображения, които могат изцяло да бъдат подкрепени. Решаващите доводи и възражения не са отхвърлени декларативно, а в съответствие с доказателствения материал по делото. Ето защо, при условие че въззивният съд не е допуснал съществени процесуални нарушения, неоснователно се поставя под съмнение вътрешното му убеждение относно изведените по делото факти с правно значение. В техните предели дадената правна квалификация на извършеното от подсъдимия е законосъобразна. Материалният закон е приложен правилно към приетите за установени по делото факти. Наложеното наказание на подсъдимия М. не разкрива явна несправедливост по смисъла на чл. 348, ал. 3 НПК. Пловдивският апелативен съд е отчел смекчаващите отговорността обстоятелства, изброени в жалбата на защитника (оказано съдействие, способствало за разкриване на обективната истина, тежкото му социално и семейно положение, и изминалият дълъг период от време от извършване на престъплението). Съобразил е и отегчаващите, относими към деянието и характеризиращи личността на подсъдимия М.. Към този кръг принадлежат броят на квалифициращите признаци на цялото продължавано престъпление и предходните осъждания, извън определящите рецидивната престъпна дейност. Признанието за извършено друго престъпление не е нито смекчаващо, нито отегчаващо отговорността обстоятелство. Пловдивският апелативен съд, който законосъобразно се е произнесъл в рамките на обвинението, е индивидуализирал наказанието за деянията, които е приел като извършени от подсъдимия М.. По делото не е установено той да е извършил деянията в състояние, повлияно от наркотична зависимост, която поначало не може да характеризира в положителна светлина личността на дееца. Причиненият общ престъпен резултат от деянията е един от аргументите на въззивния съд за намаляване на наказанието (л. 30). С оглед на това Върховният касационен съд не намира очевидно несъответствие между определеното по размер лишаване от свобода със степента на обществената опасност на извършеното и данните за личността на подсъдимия М., което да налага намаляване. Наказанието напълно отговаря и на необходимостта от ефективно постигане на целите, посочени в чл. 36 НК. В жалбата няма нито един конкретен аргументи относно уважените граждански искове. Лаконично маркираното искане за отмяна на решението и в тази част произтича от основното искане за отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав, което е неоснователно. Предвид отсъствието на касационно основание въззивното решение следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения, Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 12 от 31.01.2022 г. на Пловдивския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 323/2021 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: