Р Е Ш Е Н И Е № 225 гр. София, 15.11.2017 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и девети септември през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА ГАЛИНА ТОНЕВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор ИВАЙЛО СИМОВ разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 652/2017 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл.346 т.1 от НПК по жалби от подсъдимия И. Г. Д. лично и чрез служебно назначения му защитник – адв.Б. К. срещу решение № 10 от 10.04.2017 г. на Военно апелативния съд по ВНОХД № 86/2016 г. по описа на същия съд. В касационните жалби от адв.К. и от подсъдимия Д. са релевирани всички касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК, като са изложени твърдения за нарушение на закона, допуснати съществени процесуални нарушения в процеса на анализ и оценка на доказателствените материали, както и за явна несправедливост на наложеното наказание. Твърди се, че подсъдимият Д. не е извършил инкриминираното му престъпление по чл.212 ал.1 от НК, тъй като от една страна фактически е живял в жилището, за което са представени договорите за наем и това се установява от свидетелските показания на Л. П. (наемодател), Т. С. (наемател на същия имот) и Р. С., а от друга – защото банковите му сметки били запорирани във връзка с влязла в сила присъда срещу него по друго наказателно дело, поради което не е получавал парични суми от в.ф.**** [населено място], както се твърди в обвинението. Тези обстоятелства обаче не са оценени по предписания от НПК ред от инстанциите по същество поради допуснати съществени процесуални нарушения и в съдебната фаза, и на досъдебното производство, довели до изопачаване, фалшифициране и манипулиране на доказателства, отказ от събиране на надлежни такива и като последица – репресиране на подсъдимия Д. чрез постановяване на незаконосъобразна и несправедлива присъда. Като основно нарушение на процесуалните правила подсъдимият и неговият защитник изтъкват кредитирането от решаващите съдилища на графическата експертиза на инкриминирания договор за наем, изготвена единствено по ксерокопие, което намират за недопустимо. Твърди се, че подписът, идентифициран като такъв на подсъдимия Д. върху този документ в качеството на наемател е пренесен от друг източник и по този начин е фалшифицирано основно доказателство в процеса. Наред с това исканията му за събиране на други доказателства, които да установят това негово твърдение и да опровергаят обвинителната теза, били отхвърлени безмотивно, с което съдилищата демонстрирали избирателност при събиране на доказателствата, а наличните по делото такива обсъдили едностранчиво, като им придали съдържание, различно от действителното, без да обсъдят преобладаващата част от доводите на подсъдимия и неговата защита. В жалбите от подсъдимия Д. и от защитника му – адв.К. се съдържа оплакване и за явна несправедливост на наложеното наказание, поради обстоятелството, че същото не е съобразено както с ниския предмет на престъплението, така и с добросъвестното поведение на подсъдимия и продължителния период на досъдебното производство, за който същият няма никаква вина. Въз основа на изложените доводи, от подсъдимия Д. и адв.К. към ВКС е отправено искане за отмяна на въззивния съдебен акт и неговото оправдаване или алтернативно – за връщане на делото за ново разглеждане или намаляване размера на наложеното наказание. В депозирана пред ВКС молба, озаглавена като „искане“, подсъдимият Д. изразява несъгласие с предприетата от адв.Б. К. линия на защита, поради което настоява за определяне на друг служебен защитник. В съдебното заседание на касационния съд подсъдимият Д., редовно призован се явява лично и поддържа жалбата си по изложените в нея основания и отправя същите искания. В качеството на служебен защитник ВКС назначи определения от САК адв.В. Х., който поддържа депозираните от адв.К. и подсъдимия жалби по съображенията, изложени в тях и отправя същите искания. Гражданският ищец – Военно формирование № **** [населено място] (командване В.), редовно призован, изпраща като представител юрисконсулт Д., надлежно упълномощена, която излага доводи в подкрепа на атакувания въззивен съдебен акт и моли същият да бъде оставен в сила. Представителят на ВКП намира, че при разглеждане на делото не са допуснати съществени процесуални нарушения нито от първоинстанционния, нито от въззивния съд. Постановеният съдебен акт от Военно апелативния съд според него е законосъобразен и справедлив, поради което предлага да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл.347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 56 от 20.10.2016 г., постановена по НОХД № 150/2016 г., Софийският военен съд е признал подсъдимия И. Г. Д. за виновен в това, че за периода от 10.12.2012 г. до 14.05.2013 г. в [населено място], област С., при условията на продължавано престъпление, чрез използване на документи с невярно съдържание – заявления-декларации до командира и жилищната комисия на в.ф. **** – Б. и чрез използване на неистински документи – копия на договор за наем от 16.10.2012 г. получил без правно основание чуждо движимо имущество – парична сума в размер на 550 лв., собственост на Командване на военно-въздушните сили (в.ф. **** – Б.) с намерение да ги присвои, поради което и на основание чл.212 ал.1 вр.чл.26 ал.1 и чл.54 от НК го осъдил на 2 /две/ години и 6 /шест/ месеца „лишаване от свобода“, което да бъде изтърпяно при първоначален „строг“ режим в затворническо общежитие от закрит тип. Със същата присъда подсъдимият Д. бил осъден да заплати в полза на гражданския ищец – К. сумата от 550 /петстотин и петдесет/ лева, представляваща причинени имуществени вреди от престъплението, както и държавна такса върху уважения граждански иск в размер на минималната такава от 50 /петдесет/ лева. Съдът се произнесъл и по разноските по делото, които възложил в тежест на подсъдимия. По жалби от защитника на подсъдимия Д. – адв.А. и от подсъдимия лично, било образувано ВНОХД № 86/2016 г. по описа на Военно апелативния съд. С решение № 10 от 10.04.2017 г. ВоАС изменил присъдата на СВС в частта относно определения тип затворническо заведение за изтърпяване на наложеното на подсъдимия наказание „лишаване от свобода“, съобразявайки влезлия в сила на 07.02.2017 г. ЗИД на ЗИНЗС, като я отменил в тази й част. Наред с това с решението си въззивната инстанция осъдила подсъдимия Д. да заплати в полза на гражданския ищец – К. направените в производството пред нея разноски в размер на 250 /двеста и петдесет/ лева. В останалата й част присъдата на СВС била потвърдена. Касационните жалби от подсъдимия и от защитника му – адв.К. са допустими – подадени са от процесуално легитимирани страни по чл.349 ал.3 вр.ал.1 вр.чл.253 т.2 от НПК в законоустановения от чл.350 ал.2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл.346 т.1 от НПК. Разгледани по същество, касационните жалби и от подсъдимия, и от неговия защитник са неоснователни. Основното оплакване срещу въззивното решение – за нарушение на закона поради неправилното му приложение, е мотивирано с доводи за липса на годни доказателства за осъществяване от обективна и субективна страна на инкриминираното престъпление от подсъдимия и неправилна интерпретация на доказателствената съвкупност, обусловили осъждането на подсъдимия Д. независимо от недоказаността на обвинението и при пълно игнориране на неговите доводи. Така поднесеното в жалбата и поддържано в съдебно заседание възражение, по съдържанието си е насочено срещу правилността на фактическите констатации на ВоАС, въз основа на които са формирани изводите за наличие на елементите на престъплението по чл.212 ал.1 от НК и от обективна, и от субективна страна, довели до осъждането на подсъдимия Д.. Отправеното в тази връзка искане и от подсъдимия, и от защитниците му към настоящата инстанция за отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаване на подсъдимия Д., практически изисква ВКС да осъществи самостоятелен доказателствен анализ, въз основа на който да направи извод за допуснати съществени нарушения в доказателствената дейност на въззивния съд. Предвид тази формулировка на искането следва отново да се подчертае, че липсата на такива правомощия за касационната инстанция в процесуалния закон не позволява извършването на нейна собствена оценка на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело, въз основа на която да прецени наличието на процесуални нарушения. Контролът, който ВКС осъществява в касационното производство се разпростира само върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на съдебните инстанции по фактите по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото, и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган, като фактическата необоснованост и непълнотата на доказателствата не са изведени като самостоятелни касационни основания за проверка на въззивния съдебен акт. За това проверката на контролираните съдебни актове обхваща единствено законосъобразността им въз основа на възприетата в тях фактическа обстановка, поради което настоящият състав на ВКС обсъди възраженията на подсъдимия Д. и неговите защитници единствено от гледна точка на изискванията за правилно формиране на вътрешното убеждение на съдебните инстанции по фактите. В контекста на изложените принципни положения, осъществената от този касационен състав проверка не установи да са допуснати процесуални нарушения, които да дадат основания за отмяна на проверявания съдебен акт. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото стриктно съобразно изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнение в изводите на съда за това, че подсъдимият е извършил инкриминираните му деяния. Приетите за установени от инстанциите по същество фактически положения са изведени в резултат на задълбочен анализ и се подкрепят от обективно наличната по делото доказателствена съвкупност. Възраженията в жалбата срещу атакувания съдебен акт на Военно-апелативния съд са насочени основно срещу подхода при оценка на доказателствата с оглед изясняване обективната съставомерност на инкриминираното деяние, като в тази връзка се оспорва кредитирането на показанията на свидетелката Л. П. (наемодател на процесното жилище), установяващи липсата на сключен договор за наем за инкриминирания период. Възражението срещу решението на инстанциите по същество да поставят показанията на св.П. в основата на изводите си относно обективно осъществените елементи на състава на инкриминираното престъпление, не може да бъде споделено. Вярно е, че свидетелката не дава еднозначен отговор на въпроса дали подсъдимият Д. е живял в жилището й на адрес: [населено място],[жк][жилищен адрес] вх.“*“, ап.** през инкриминирания период, но има аргументирана позиция за това – защото през времето от 2008 г. до 2015 г. като неин наемател в този апартамент е пребивавала св.Т. С. и с нея единствено е имала финансови взаимоотношения. В същото време св.П. е категорична, че с подсъдимия Д. (в негово отсъствие) е подписала един договор за наем – този от 16.05.2010 г., който й бил поднесен от св.С. с молба да го подпише, на който лично е положила подпис като „наемодател“ и то със съзнанието, че същият ще бъде представен в службата на подсъдимия. Колкото до инкриминирания договор за наем от 16.10.2012 г. е категорична, че за сключване на такъв с нея не е разговаряно и тя не е полагала подпис на такъв документ. Тези показания на св.Л. П. напълно се потвърждават и от показанията на свидетелките Т. и Р. С.. Чрез оспорване на показанията на св.П. с аргумент, че същата се стреми да прикрие собственото си неправомерно поведение, изразило се в неплащане на данъци поради недеклариране на наемния договор, подсъдимият се стреми да обоснове защитната си теза, позовавайки се на показанията на свидетелките Т. и Р. С. за това, че през инкриминирания период е пребивавал в жилището на св.П. и е заплащал дължимите за наем суми чрез св.Т. С.. Инстанциите по същество са подложили на внимателен и обстоен анализ поотделно и в тяхната съвкупност гласните доказателства, съдържащи се в обясненията на подсъдимия и показанията на свидетелките С., като са ги съпоставили и с тези, съдържащи се в показанията на св.П.. Резултатът от този анализ е довел до извод за наличие на съществени противоречия между обясненията на подсъдимия и показанията на всички цитирани свидетели, както и с обективно установените факти от писмените доказателствени материали, надлежно приобщени по делото – копия от договор за наем от 16.10.2012 г. и заявления-декларации от подсъдимия Д. до командира на в.ф. **** – Б.. В тази връзка следва да бъде подчертано, че установените от трите свидетелки (П., Т. С. и Р. С.) обстоятелства за това, че подсъдимият периодично е пребивавал в процесното жилище и че неплащането на наем компенсирал частично с различни услуги и оказване на помощ на св.Т. С. при извършване на ремонт не заместват липсата на надлежно сключен договор за наем, който е необходимо условие съгласно Наредба № Н-22/2010 г. „за ползване под наем на имоти от жилищния фонд на МО и за изплащане на компенсационни суми на военнослужещите и цивилните служители, които живеят при условията на свободно договаряне“ за картотекиране на подсъдимия като нуждаещ се от жилище военнослужещ и получаване на месечни компенсационни суми за плащания от него свободен наем. Нещо повече, надлежно събраните по делото доказателствени материали установяват по категоричен начин, че подсъдимият Д. не е имал сключен договор за наем за жилището на св.П., пребивавал е в него епизодично и не е плащал суми за неговия наем (в този смисъл показанията на св.Т. С. са недвусмислени и категорични). В допълнение към тези констатации следва да се посочи, че в опита си да изгради защитната си теза, подсъдимият дава взаимно изключващи се обяснения – от една страна твърди, че договорът за наем бил сключен, но св.П. отрича това обстоятелство поради собственото си противоправно поведение, свързано с недеклариране на доходи и неплащане на данъци върху получаваните наемни суми. От друга страна твърди, че фактически е живял в жилището и е плащал суми за наема без да има сключен договор за това, като подписът му върху инкриминирания документ не е положен от него, а е привнесен от друг документ от разследващите органи с цел неговото репресиране. Изложените до тук съображения обуславят извода на касационната инстанция за неоснователност на оплакването за нарушение на закона при квалифициране на престъплението – предмет на делото по чл.212 ал.1 вр.чл.26 ал.1 от НК. Извършените от подсъдимия Д. деяния съдържат всички елементи на престъплението, за което е осъден както от обективна, така и от субективна страна – използвал е документи с невярно съдържание (заявления-декларации до командира на в.ф.****-Б.) и неистински документи (копия на договор за наем от 16.10.2012 г.), въз основа на които е получил без правно основание чуждо движимо имущество – парична сума от 550 лв. като компенсаторни суми за свободен наем, какъвто не е плащал, собственост на Командване на В. (в.ф.****-Б.), като отделните деяния са извършени при условията на продължавано престъпление. Ето защо касационната инстанция намира, че нито въззивната, нито първата инстанция са допуснали нарушение на закона, поради което не е налице касационното основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК и това оплакване на жалбоподателя следва да бъде оставено без уважение. Такова е становището на касационната инстанция и досежно оплакванията за допуснати процесуални нарушения от съдилищата по същество, основното от които е тезата за недопустимо кредитиране на графическата експертиза предвид обстоятелството, че същата е изготвена въз основа на копия от инкриминираните документи. Това възражение е обсъдено внимателно не само от окръжния, но и от апелативния съд, който в рамките на допълнително въззивно съдебно следствие е изслушал отново заключението на експерта – криминалист. Както в писменото заключение, така и в устните разяснения в съдебно заседание вещото лице Д. Г. убедително е защитил допустимостта за извършване на почеркова експертиза на копия на документи при спазване на конкретни изисквания – гарантирана идентичност с оригиналите, която в случая е установена чрез наличните заверки „вярно с оригинала“, подпис на служител от в.ф.****-Б. и отпечатък от кръгъл печат на същото военно формирование, и на второ място – добрата визуализация на копията, лесната проследяемост на движенията на пишещия прибор, както и определеността на общите и частни идентификационни признаци, което е обусловило годността на инкриминираните подписи от изследваните копия за идентификационно изследване. Въз основа на тези аргументи инстанциите по същество основателно са кредитирали заключението на графическата експертиза и са оценили като неоснователно възражението на подсъдимия и неговите защитници. Неоснователно е оплакването и за липса на надлежен отговор от страна решаващите съдебни органи на преобладаващата част от възраженията и доводите на подсъдимия и неговата защита. Внимателният анализ на проверявания съдебен акт води до извода, че Военно-апелативния съд е изпълнил стриктно задълженията си по чл.314 от НПК, като е проверил изцяло присъдата на СВС. Обстойният анализ на наличната доказателствена съвкупност, допълнена със събраните доказателствени материали в проведеното въззивно съдебно следствие е изложен прецизно във въззивното решение, което напълно съответства на стандарта на чл.339 ал.2 от НПК и съдържа отговор на всяко възражение от подсъдимия и неговата защита. Ето защо твърдението в обратния смисъл е некоректно, а оплакването за допуснати процесуални нарушения от категорията на тези по чл.348 ал.3 т.1 от НПК не може да бъде споделено и следва да бъде оставено без уважение. Най-сетне като неоснователно този състав на ВКС намери и оплакването в жалбите от подсъдимия и неговия защитник за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия Д. наказание. Отразените в тях аргументи, поддържани и в съдебното заседание пред ВКС – ниска стойност на предмета на престъплението, добро процесуално поведение, продължителността на досъдебното производство, са отчетени при оценката на обществената опасност на деянията и дееца, което е мотивирало решаващите съдебни инстанции да определят наказание близко до минималния размер на предвидената в наказателния закон санкция за извършеното престъпление. Съгласявайки се с изложените аргументи от въззивната инстанция, настоящият съдебен състав на ВКС намира, че не са налице основания за допълнително занижаване на определеното наказание 2 /две/ години и 6 /шест/ месеца „лишаване от свобода“. Законосъобразно и в съответствие с влезлия в сила преди постановяване на въззивния съдебен акт ЗИД на ЗИНЗС, ВоАС е изменил присъдата на Софийския военен съд, като я отменил в частта, с която е определен типа на заведението, в което наказанието „лишаване от свобода“ следва да бъде изтърпяно. Предвид изложеното, ВКС намира, че определеното на подсъдимия Д. по вид, размер и начин на изтърпяване наказание изпълнява целите по чл.36 от НК и не се явяват явно несправедливи по смисъла на чл.348 ал.5 от НПК. С оглед изхода на делото, възражението за несправедливост на наложеното наказание, мотивирано с липса на извършено от подсъдимия Д. престъпление, е несъстоятелно и не следва да бъде обсъждано. Неоснователно е и възражението срещу уважения граждански иск в размер на платените от Командване на В. (в.ф.****-Б.) в полза на подсъдимия И. Д. компенсационни суми по реда на Наредба № Н-22/2010 г. за ползване под наем на имоти от жилищния фонд на МО и за изплащане на компенсационни суми на военнослужещите и цивилните служители, които живеят при условията на свободно договаряне в размер на 550 лв. с аргумент за това, че същите не са получени от подсъдимия поради запориране на банковите му сметки въз основа на влязла в сила присъда спрямо него по друго наказателно дело. Тази теза е несъстоятелна, доколкото присъдените суми, макар и да не са били във фактическа власт на подсъдимия, са постъпили в негова банкова сметка, поради което са дължими в полза на ощетеното юридическо лице. В този смисъл оплакването за незаконосъобразното му осъждане по гражданския иск не може да бъде споделено и следва да бъде оставено без уважение. Такова е оплакването и по отношение присъденото възнаграждение на процесуалния представител на гражданския ищец – Командване на В. (в.ф.****-Б.), юрисконсулт Д. за участие във въззивното съдебно производство. По силата на чл.78 ал.8 от ГПК такова възнаграждение се дължи и когато юридическото лице е защитавано от юрисконсулт, стига присъденият размер да е съобразен с регламентирания максимум в чл.37 от ЗПП. Доколкото в настоящия случай всички законови изисквания са спазени, това възражение също следва да бъде оставено без уважение. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 10 от 10.04.2017 г., постановено по ВНОХД № 86/2016 г. по описа на Военно–апелативния съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.