Р Е Ш Е Н И Е
№ 447
София, 29 ноември 2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми март две хиляди двадесет и трета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА
ЧЛЕНОВЕ:РУЖЕНА КЕРАНОВА
ДЕНИЦА ВЪЛКОВА
при секретар: Мариана Петрова
и в присъствието на прокурора Антоанета Близнакова
изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова
н. дело № 173/2023 година
Производство е образувано след възобновяване на н.д. № 32/2020 г. по описа на ВКС, трето н.о., отмяна на постановеното по него решение в гражданско-осъдителната част и връщане на делото за ново разглеждане в същата част на касационната инстанция.
В жалбата, подадена от името на подсъдимия Р. А. Х., и допълненията към нея, с които е оспорено въззивното решение № 167 от 04.12.2019 г., постановено по ВНОХД № 201/2019 г. от Апелативен съд – Варна, се съдържат аргументи за недопустимост и неоснователност на предявения от Община – Ветово граждански иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД.
В съдебното заседание защитникът на подсъдимия поддържа жалбата и допълненията с целия обем от доводи, изложени в тях. Отправя се искане за отмяна на въззивното решение в гражданско -осъдителната му част. В лична защита Х. поддържа доводите, изложени в жалбата и допълненията към нея, и прави искане за отхвърляне на гражданския иск.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура пледира за неоснователност на подадената касационна жалба и оставяне в сила на атакуваното решение.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :
Окръжният съд – Русе с присъда № 44/31.10.2016 г., постановена по НОХД № 393/2016 г., признал подсъдимия Р. А. Х. за виновен в това, че в периода от 29.08.2008 г. до 30.09.3009 г., в (населено място), в качеството си на длъжностно лице - кмет на Община – *, не положил достатъчно грижи за ръководенето и управлението на повереното му имущество, като възложител по отношение на строително-ремонтните работи на обект : „Мерки за енергийна ефективност в сградата на СОУ „Х. Б.“ – [населено място]“, като не осигурил възможност за упражняване на контрол, вкл. и чрез проверки на място и от това последвали значителни щети за Община – * в размер на 61 933, 30 лв., поради което и на основание чл. 219, ал.1 от НК го осъдил на една година лишаване от свобода и глоба в размер на 1500 лв. Подсъдимият е бил признат за невинен и оправдан по чл. 282, ал. 2 във вр. с ал.1 от НК.
Със същата присъда подсъдимият Х. е бил признат за виновен и осъден за извършено от него в периода 31.07.2007 г. – 03.07. 2008 г. престъпление по чл. 202, ал.1, т. 1 във вр. с чл. 201 във вр. с чл. 26, ал.1 от НК; за извършено на 03.08.3009 г. от него престъпление по чл. 220, ал. 1 от НК; за извършено от него в периода от 13.04.2007 г. -24.06.2008 г. престъпление по чл. 282, ал.2 във вр. с ал. 1 от НК. Приложена е разпоредбата на чл. 23, ал. 1 от НК, като е определено едно общо най-тежко наказание измежду наложените му в размер на три години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал.1 от НК с изпитателен срок от пет години. Признат е за невинен за част от обвинението по чл. 202 от НК.
Ангажирана е гражданската отговорност на подсъдимия, като е осъден да заплати на Община – * сумата от 98 966, 54 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, претърпени от престъпленията по чл. 202 от НК, по чл. 220 от НК и по чл. 219, ал.1 от НК.
С въззивно решение № 166/07.06.2017 г., постановено по ВНОХД № 105/2017 г. от Апелативен съд – Велико Търново, първоинстанционната присъда е отменена в частта, с която Х. е бил признат за виновен за извършено от него престъпление по чл. 219, ал.1 от НК, а наказателното производство е прекратено поради изтичането на абсолютна давност. Присъдата е била потвърдена в останалата й част.
По жалба, подадена от подсъдимия Х. срещу това въззивно решение, е образувано н.д. № 813/2017 г. по описа на ВКС. С постановеното по него решение от 213/18.12.20017 г. въззивният съдебен акт е отменен, освен в частите, с които е потвърдено оправдаването на Х. за част от обвинението по чл. 202 от НК и по 282 от НК и е прекратено наказателното производство по чл. 219, ал. 1 от НК. Делото е върнато за ново разглеждане на апелативния съд.
Поради невъзможност Апелативният съд – Велико Търново да образува съдебен състав, който да разгледа делото, с определение на ВКС, постановено по ч.н. д. №150/2018 г., е променена подсъдността и същото е изпратено на Апелативен съд- Варна. С присъда № 5/29.05.2018 г., постановена по ВНОХД №75/2018г. от Апелативен съд – Варна, първоинстанционният съдебен акт на Русенския окръжен съд е изменен в частта относно осъждането на Х. по чл. 202 от НК, като престъплението е преквалифицирано в такова по чл. 220, ал. 1 от НК; присъдата на първата инстанция е отменена в частта относно осъждането на подсъдимия за престъплението по чл. 220, ал. 1 от НК, извършено на 03.08.2009 г., и за престъплението по чл. 282, ал.2 от НК, извършено в периода 13.04.2007 г.-24.06.2008 г., и вместо това той е признат за невинен и оправдан; извършена е корекция и в гражданско-осъдителната част, като размерът на присъденото обезщетение е намален до 67 995, 96 лв. Въззивната присъда е атакувана от прокурора и от подсъдимия Х. и е образувано н.д. 1029/2018 г. по описа на ВКС, ІІ н.о. С постановеното решение по това дело е отменена присъдата на Апелативния съд – Варна в частта, с която деянието на подсъдимия е квалифицирано по чл. 220, ал. 1 от НК, както и в частта, с която е потвърдено осъждането му по гражданския иск до размер на сумата от 67 966,54 лв. Делото е върнато на апелативния съд за ново разглеждане в отменените части.
При новото разглеждане на делото с решение № 167/ 04.12. 2019 г., постановено по ВНОХД № 201/ 2019 г. по описа на Апелативен съд – Варна, първоинстанционната присъда е изменена, като деянието по чл. 202 от НК е преквалифицирано в престъпление по чл. 220, ал. 1 от НК и е намален размерът на наложеното наказание на подсъдимия. Присъдата е изменена и в гражданско – осъдителната част, като размерът на присъденото обезщетение в полза на Община – * е намален до 67 995, 96 лв., съответно на това е коригирана и дължимата държавна такса.
По жалба на подсъдимия Х. е образувано н.д. № 32/2020 г. по описа на ВКС, ІІІ н.о. Предмет на касационен контрол по това дело е осъждането на подсъдимия Х. за престъпление по чл. 220, ал. 1 във вр. с чл. 26, ал.1 от НК и уважената част на гражданския иск в размер на 67 995, 96 лв. С касационното решение № 193/18.08.2021 г. въззивният съдебен акт е отменен в частта, с която подсъдимият Х. е бил признат за виновен за извършено престъпление по чл. 220, ал.1 във вр. с чл. 26, ал.1 от НК и вместо това на основание чл. 24, ал.1, т. 1 от НПК той е оправдан, а размерът на присъденото в полза на Община – * обезщетение е намален от 67 995, 96 лв. на 61 933, 30 лв., коригиран е и размерът на държавната такса.
Пред ВКС е инициирано от защитника на подсъдимия производство по възобновяване на основание чл. 422, ал.1, т. 5 от НПК, по което е образувано н.д. № 1049/2021 г. С решение № 4/22.02.2023 г. е отменен постановеният съдебен акт по н.д. № 32/2020 г. по описа на ВКС, ІІІ н.о. в неговата гражданско –осъдителната част и делото е върнато за ново разглеждане в същата част на касационната инстанция.
По-подробното проследяване на процесуалната хронология на производството, е предизвикана от необходимостта да се определят пределите на възможния касационен контрол. Предмет на настоящата проверка е постановеното въззивно решение по ВНОХД № 201/2019 г. по описа на Апелативен съд – Варна в частта, с която е ангажирана гражданска отговорност на подсъдимия Х. до размера на 61 933, 30 лв. за неправомерно негово поведение, първоначално обхванато от състава на чл. 282 от НК, преквалифицирано от основния съд по чл. 219, ал.1 от НК, производството по което е било прекратено поради изтекла абсолютна давност- с решението на Великотърновския апелативен съд по ВНОХД №105/2017 г. и в тази част съдебният акт е оставен в сила от ВКС по н. д. № 813/2017 г.
В жалбата и допълненията, както се посочи, са повдигнати и доводи, обосновани с твърдения, че гражданският иск е бил предявен от нелегитимиран процесуален представител и извън петгодишния давностен срок по чл. 110 във вр. с чл.114, ал. 3 от ЗЗД. Въпросът за процесуалната легитимация на представителя на ищеца е бил разрешен още с първото касационно решение по н.д. № 813/2017 г. В постановеното по реда на възобновяване решение № 4/22.02.2023 г. касационният състав изрично е подчертал правилността на становището на въззивната инстанция за това, че след като искът е предявен на 07.10.2015 г. (приет за разглеждане в съдебното заседание на 19.10.2015 г.), то явно не е изтекъл предвиденият петгодишен давностен срок, считано от откриване на дееца, което е станало от датата на привличането на Х. като обвиняем на 26.01.2015 г.
Ето защо настоящият съдебен състав не дължи повече отговор на повдигнатите и сега идентични въпроси, разрешени с цитираните съдебни актове на касационната инстанция.
В споменатото решение по н.д. № 1049/2021 г. петчленният касационен състав е приел, че въпросът за гражданската отговорност не е получил убедителен отговор поради следното : не е откроено различието между фактите, за които Х. е бил оправдан, и онези, за които е било възможно да се ангажира гражданската му отговорност за деликт; че е останала неизвестна фактическата основа, върху която са изградени изводите кметът Х. да е допуснал книжата по строителството да се подписват по описания в решението начин без проверки на място; съзряно е и противоречие между фактите и правните изводи, както и необсъждане на показанията на свидетеля Х. Н. в тяхната цялост и в контекста на данните от длъжностната му характеристика. В заключение е обобщено, че в резултат на недостатъчно пълното проследяване и проучване на доказателствата и фактите, които имат съществено значение за гражданската отговорност на Х., се е стигнало до неизясняване и произволно разширяване на точното съдържание на проявеното от него поведение, преценка за неговата противоправност и причинната връзка с настъпването на имуществените вреди по повод извършения ремонт в училището.
Посочените констатации на съда по възобновяване имат отношение и към сега проверявания въззивен съдебен акт. Това е така, тъй като в решението, постановено при третото по ред касационно разглеждане на делото, е посочено, че въззивният съд е извел вярна и обоснована фактологията за състава на непозволеното увреждане, която се възприема изцяло.
В тази връзка се отбелязва, че в изложението на фактологията, относима към неправомерното поведение на подсъдимия Х., квалифицирано от основния съд по чл. 219, ал.1 от НК, в мотивите на присъдата и въззивното решение присъства отбелязване, че договор за строителен надзор за обекта („Мерки за енергийна ефективност в сградата на СОУ „Х. Б.“ – [населено място]“, бел. ВКС) не бил сключен и Община – Ветово не контролирала по никакъв начин изпълнението на строително –ремонтните работи от „Е.-РН“ Е.. Строителният техник в общината Х. Н., въпреки липсата на необходимата квалификация, периодично подписвал протоколи обр. 19 и сравнителни таблици.
С първоинстанционната присъда подсъдимият Х. е бил оправдан за фактите, обуславящи квалификацията по чл. 282 от НК, тъй като ремонтните работи, предмет на това обвинение, не представлявали строеж, основен ремонт или реконструкция, и не е било необходимо сключване на договор за консултантски услуги и строителен надзор, както и съставяне на актове и протоколи по време на строителството. Ремонтните работи в училището не са били приети за строеж трета категория, както е поддържано с обвинителния акт, за които се изисква осъществяване на специализиран строителен надзор от консултант, каквато квалификация свидетелят Н. не е имал. Изложеното очертава, че в обхвата на фактите, които биха могли да обосноват гражданската отговорност на подсъдимия, не се включват тези за неосъществяването на строителен надзор, за които подсъдимият очевидно е бил оправдан. Ето защо възприетото в съдебната мотивировка, че Община – * е лишена от възможност да осъществява контрол по изпълнението на ремонтните работи поради несключен от Х. договор за строителен надзор, е непрецизно. Всичко казано до тук е с оглед на констатациите, съдържащи се в решението на касационния състав, постановено в производството по възобновяване на делото – за открояване на фактите, за които подсъдимият Х. е бил оправдан.
В съдебната практика е прието, че основанието на гражданския иск е деянието, предмет на обвинението. Предпоставящият гражданската отговорност деликт по чл. 45 от ЗЗД, представлява сложен фактически състав, елементите на който са : деянието (действие или бездействие), противоправност на деянието, вреда, причинната връзка и вина. Установяването на тези елементи в тяхната взаимовръзка е предпоставката за уважаването, съответно отхвърлянето, на предявения граждански иск. Тук трябва да се направи и уточнението, че в чл. 45, ал. 2 от ЗЗД вината като елемент от състава на непозволеното увреждане е въздигната в оборима презумпция и подлежи на доказване по негативен път (виж в този смисъл решение № 407/07.11.2023 г. на ВКС, ІІІ н. о. и цитираното там становище на правната доктрина).
В разглеждания случай решаващият второинстанционен съдебен състав е споделил тезата на основния съд, че поведението на подсъдимия Х. по този пункт на обвинението осъществява състава на чл. 219, ал.1 от НК. Принципно, както е посочено и в ТР № 1/04.02.2013 г. на ВКС по т.д. № 2/2012 г., ОСНК, когато вредоносната дейност представлява престъпление по смисъла на чл. чл. 9, ал.1 от НК, то винаги е и деликт. В мотивите на въззивното решение е отразено, че фактическите изводи на окръжния съд, определящи съставомерните признаци от обективния и субективен състав на престъплението безстопанственост, са правилно изведени въз основа на събраните доказателства, поради което е налице и основание за ангажиране на гражданската отговорност на Х..
Фактите по делото, свързани с процедурата за възлагане на малка обществена поръчка за обект „Мерки за енергийна ефективност в сградата на СОУ „Х. Б.“ – [населено място]“, провеждането на самата процедура от назначената комисия и предложението й до кмета на общината да сключи договор с „Е. – РН“ Е., сключването на такъв договор, възлагането чрез него на ремонтните работи на това дружество, допълнителното споразумение – анекс от 15.05.2009 г., подписано от свидетеля Я. в качеството му на временно изпълняващ длъжността * на общината, са изводими от наличните по делото писмени документи. Отчитането на извършените от „Е.-РН“ Е. дейности по договора е опредметено в протоколите обр. 19. Издадените фактури и платежните нараждания, съставяни въз основа на тях, установяват извършените плащания от Община – * към дружеството. По експертен път е установено, че фактура № 39/23.09.2008 г. на стойност 103 221, 64 лв., представляваща аванс, уреден в чл.12 на договора от 29.08.2008г., е подписана от подсъдимия Х., а останалите, подробно посочени в назначената експертиза от свидетеля Я.. Размерът на приетите значителни щети, настъпили за Община - * (поради плащането на отчетени, но неизвършени и дублирани ремонтни работи), е определен съобразно заключението на ССТЕ. Проявеното бездействие е мотивирано с това, че Х. не е възложил на компетентните служители в общината проверки и инвеститорски контрол, каквито обичайно са извършвани при изпълнението на други подобни договори, че това е бил установен технологичен процес и по правило е бил осъществяван от свидетеля Н. и други длъжностни лица, като вместо това допуснал всички книжа да се подписват в общината без да се правят проверки на място.
По отношение на така възприетото неправомерно поведение на подсъдимия (деянието, като елемент на фактическия състав на непозволеното увреждане) в съдебните актове обаче се откриват противоречия както между самите факти, приети за установени, така и с направените въз основа на тях правни изводи. Това се дължи на непълния и в известна степен превратен прочит на доказателствените източници, с които е обосновано противоправното бездействие на подсъдимия, както и на несъобразяване с рамките на инкриминираното с обвинителния акт негово поведение, като съвкупност от факти, които са получили от съда друга правна квалификация.
Фактическите данни за неосъществен контрол върху работата на изпълнителя „Е.- РН“ Е. очевидно са почерпени от показанията на свидетеля Н.. Прегледът на въззивното решение не показва пълноценно проучване на информацията, съдържаща се в посочения доказателствен източник. Показанията не са обсъдени в тяхната цялост и в контекста на останалите данни по делото.
При разпита на свидетеля, проведен в съдебното заседание пред основния съд, той е съобщил, че подписването на актовете (протоколи обр. 19) е влизало в неговите задължения. В приобщените по реда на чл. 281 от НПК показания, както и от тези на свидетеля Я., се установява, че Н. е бил назначен в съществуващата в общинската администрация служба ТСУ. Приложените в досъдебното производство длъжностни характеристики – т.2, п.1, л. 13-20 и посочените гласни доказателствени източници, указват, че на всеки един от работещите в тази структура специалисти (ст. специалист инвеститорски контрол-строителен техник, ст. специалист кадастър, регулация и строителство и инвеститорски контрол), са включени задължения за осъществяване на текущ и последващ контрол при изпълнение на строителството. Основната цел на тези длъжности е - „да контролира изпълнението на фирмите-изпълнителки и обектите, които се изпълняват на територията на Община – *“. Съобразно тези документи работещите в посочената служба от администрацията, между които е и свидетеля Н., са имали компетенции да осъществяват контрол на ремонтните работи по изпълнението на договора. В тази връзка без коментар е оставен и приобщеният от основния съд констативен протокол от 24.10.2008 г. ( т. 2, п. 4, л. 37), подписан от посочените там лица - Х. Н., като Инвеститорски контрол към Община – *, А. Я. – (длъжност) на Община –* и П. Б., представляващ „Е.- РН“ Е.. В този документ подписалите го лица са отразили определени констатации, свързани с изпълняваните ремонтни работи, след направен оглед на обекта, както е отразено в същия. Посоченият протокол и направените в него констатации, обсъден заедно с останалите писмени данни за съществуваща в общината специализирана структура с конкретни задължения на служителите в нея, разколебават съдебната теза, че дейности по контрол не са възлагани.
Извън оценката на решаващите съдебни състави са останали както фактите по отношение начина, по който са били подписвани протоколите обр. 19, посредством които съобразно клаузите на договора се е извършвало отчитането на ремонтните дейности, така и по отношение на причините да не се извършват проверки на място. Прието е, че това се е случвало в кабинета на * Я., но е пропуснато да се съобрази, че по указание на последния не са извършвани проверки на място, за което и Н. е споделил в своите показания – * Я. го викал в кабинета и го уверявал, че работата се изпълнява и няма нужда от проверки. Впрочем, такива факти са били отразени и в съдебните актове, но тяхното значение както за възприетото неправомерно поведение на Х., така и за причинната връзката между него и настъпилите вреди, е било пренебрегнато.
Вярно, в протокола за разпит от досъдебното производство, приобщен по реда на чл. 373, ал.1 във вр. с чл. 283 от НПК, действително се съдържа изявление на Я., че докато е изпълнявал временно длъжността * на Община – *, той е поддържал ежедневен контакт с подсъдимия и е съгласувал решенията и действията си с него (в този период Х. е бил отстранен от длъжност и спрямо него са прилагани мерки за неотклонение по чл 62 и чл. 63 от НПК, бел. ВКС) Изявлението е формулирано във възможно най-общ вид и не съдържа никакви конкретни факти подсъдимият да е мотивирал свидетеля протоколите обр. 19 да се подписват без проверки на място. Съответно, подсъдимият да е узнал от друг източник, че отчитането на ремонтните работи става по описания начин, каквито доказателства липсват по делото. При преценката за доказателствената стойност на показанията на свидетеля не може да се пренебрегне и това, че в значителна част от периода, в който са извършвани и отчитани ремонтните работи по строежа, именно той е осъществявал функциите на * с произтичащите от това задължения и правомощия във връзка с ръководенето и управлението на общинското имущество. Така споделената от Я. информация за съгласуване на всички действия с подсъдимия, обсъдена и в контекста на показанията на Н., е недостатъчна, за да обоснове фактически извод, че Х., бездействайки, е допуснал коментираните протоколи да се подписват без извършване на проверки на място, довело до отчитане на неизвършени ремонтни работи.
Накрая, макар и не по значение, на съобразяване подлежи и това, че в обвинителния акт проявеният от подсъдимия занижен контрол по повод реализирането на коментирания проект, е обвързано с факти, че вместо да сключи договор за консултантски услуги и строителен надзор е определил свидетеля Н., който не притежавал необходимата за такъв надзор квалификация по изискванията на ЗУТ. Тоест, в обвинителния документ присъства фактическо твърдение, че подсъдимият във връзка с ремонтните работи в училището е определил/посочил именно този свидетел и срещу това обвинение той се е защитавал. Впрочем, идентична фактология, като отразената в обвинителния акт, се съдържа и в мотивите на първоинстанционната присъда, подкрепени от въззивния съд.
При всичко изложено, постижимият в този наказателен процес доказателствен материал не създава безспорна фактическа основа, позволяваща да се направи несъмнен извод за осъществено от подсъдимия деяние, интерпретирано в контекста на инкриминираното негово поведение като съвкупност от факти. На Х. е вменено това, че в рамките на правомощията си не е осигурил контрол върху изпълнението на договора от дата 29.08.2008 г. за строително - ремонтни работи, като не е възложил на компетентните служители от общината да извършват инвеститорски контрол и проверки на място. Несъмнено, вредоносното бездействие, като проява на деянието, се изразява в пропускане на определено действие, което делинквентът е бил длъжен да извърши, за да предотврати вредата. В разглеждания случай, съобразно инкриминираните факти в обвинението, подсъдимият е определил конкретно физическо лице, в чиито служебни задължения е включено и осъществяването на контрол върху изпълнението на дейностите на „фирмите-изпълнителки“. Данни за проверки се съдържат и в посочения по- горе констативен протокол от 24.10.2008 г.
За пълнота на изложението настоящият състав намира за необходимо да поясни, макар такава фактическа конструкция да не е изведена в обвинителния документ и в съдебните актове, че в принципен план, бездействието може да следва от иначе доказано активно действие, което обаче съдържа в себе си и задължението да се направи още нещо. Така очертаната хипотеза също предполага установяване кои други конкретни елементи, включени в съвкупността от дължимите действия на дееца, са останали неизвършени от него и са в причинност с настъпилото увреждане на защитимия интерес. Разгледано и в рамките на този частен случай на бездействие (частично активно поведение на Х. по контрол с оглед на обвинителните факти за определянето на св. Н.), не са инкриминирани други негови дължими, но неизпълнени действия, произтичащи от така нар. „технологични правила“. Отделно от това, не без значение за отговорността и в коментираната хипотеза на бездействие е проследяването на реалната възможност лицето (делинквентът) да осъществи предписаните последващи активни действия. Границите на тази възможност се определят от обективните обстоятелства като обстановка, време, конкретна ситуация. Вече се посочи, че подсъдимият Х. е бил отстранен от длъжност за значителен период от време, през който са извършвани и отчитани ремонтните работи, както и че съобразно показанията на Н. протоколите обр. 19 са били подписвани без проверки на място по указанията на свидетеля Я..
Обобщено, настоящият касационен състав намира, че възприетото от предходните инстанции деликтно бездействие, проявено от подсъдимия Х., не е установено по несъмнен начин. Отсъствието на достатъчно доказателствено обезпечени факти за един от елементите на фактическия състав на непозволеното уврежда, води закономерно до отхвърляне на предявения на основание чл. 45 от ЗЗД граждански иск.
Проследеното процесуално развитие очертава, че гражданската отговорност на подсъдимия Х. е ангажирана единствено до размера на присъденото обезщетение от 61 933, 30 лв., тъй като последователно при проведения инстанционен контрол гражданският иск е бил отхвърлен до пълния му предявен размер.
Ето защо въззивното решение и потвърдената с него първоинстанционна присъда подлежат на изменение в частта им, с която е уважена гражданско - правната претенция на Община – * до размера на 61 933, 30 лв., в частта за държавната такса и в частта за разноските.
С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 5 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ въззивно решение № 167/04.12.2019 г., постановено по ВНОХД № 201/2019 г. от Апелативен съд - Варна и потвърдената с него присъда № 44/31.10.2016 г., постановена по НОХД № 393/2016 г. от Окръжен съд – Русе, като :
ОТМЕНЯ същите в частта, с която подсъдимият Р. А. Х. е осъден на основание чл. 45 от ЗЗД да заплати на гражданския ищец Община – * сумата от 61 933, 30 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от престъплението по чл. 219, ал.1 от НК, наказателното производство за което е прекратено, както и в частта за държавната такса и за разноските по делото;
ОТХВЪРЛЯ предявения граждански иск от Община – * срещу подсъдимия Р. А. Х. с правно основание чл. 45 от ЗЗД за сумата от 61 933, 30 лева.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2. |