Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 198

гр. София, 10.05.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети април две хиляди двадесет и втора година в състав:

Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 29 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 3248/19.11.2021 г., подадена от Б. Я. Р. и С. И. Р., чрез адвокат Б. М., срещу решение № 202 от 18.10.2021 г. по гр. д. № 103/2021 г. на Окръжен съд – Смолян, с което въззивният съд е: отменил решение № 60021 от 19.02.2021 г. по гр. д. № 1/2020 г. на Районен съд – Смолян в частта, с която е признато за установено спрямо Ф. А., С. К., С. К. и А. Р., че Б. и С. Р. са собственици на 4 000 кв. м от част с площ от 7 230 кв. м от поземлен имот пл. № 366, целият с площ от 7 860 кв. м, участващ в образуването на УПИ * със 17 кв. м, в УПИ *, * със 7 кв. м, в УПИ * с 3 кв. м и неурегулирана част от 7 203 кв. м, находящ се в кв. 19 по действащия устройствен план на [населено място], придобит на основание нот. акт за продажба на право на собственост върху недвижими имоти № *, том II, peг. № 2211, дело № 280/2008 г. по описа на нотариус К., с вх. peг. № 1012/2.04.2008 г., акт № 148, том IV, дело 863/2008 г. на СВ, в режим на съпружеска имуществена общност, и вместо това е отхвърлил като неоснователни исковете по чл. 124, ал. 1 ГПК за гореописания имот (с подробно описани граници и съседи); потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени исковете на С. и Б. Р. за установяване спрямо Ф. А., С. К., С. К. и А. Р., че Р. са собственици и на разликата над 4 000 кв. м до пълния размер на претендираната неурегулирана част с площ от 7 230 кв. м от поземлен имот пл. № *, находящ се в кв. 19 по действащия устройствен план на [населено място].
Въззивният съд е съобразил, че Б. и С. Р. основават претенцията си за собственост върху имота, с площ от 7 230 кв. м, явяващ се част от имот пл. № * по плана на [населено място], на придобивна сделка - покупка от бащата на ищеца Р. А. А., извършена с нотариален акт на 2.04.2008 г. Твърдят, че този имот е възстановен на продавача Р. А. от ОСЗ - С. с две решения от м. май 2007 г. - № 3572/4.05.2007 г. и № 3572Ф/15.05.2007 г., като те са постановени след водено дело по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ (гр. д. № 405/2000 г. по описа на Районен съд - Смолян), по което било признато правото на продавача им на възстановяване собствеността върху имот в м. „С.“, с площ от 4 дка, при граници: път, дере, М., П. и собствена къща. Според ищците, след представяне на съдебното решение пред ОСЗ - С., съгласно чл. 14, ал. 7а и въз основа на искането на продавача (бащата на ищеца), службата е следвало да измени и решението, като промени лицето, в чиято полза неправилно е бил възстановен спорният имот - ответникът. До настоящия момент такова изменение не било направено. Същевременно съдът е посочил, че според становището на ответниците, в полза на ищците и на праводателя им не е осъществено реституционно производство по реда на ЗСПЗЗ, като последните не разполагат с позитивно, конститутивно по своя характер решение на органа по земеделска реституция.
Съдът е посочил, че с решение № 5353/19.04.1995 г., т. 8, по преписка по заявление вх. № 5353/28.02.1992 г. ПК - С. е възстановила на Ш. и Ф. А. А. правото на собственост върху ливада от 7.893 дка в м. „С.“, тогава представляваща имот № * по картата на землището на [населено място]. Въз основа на това решение, Ф. и Ш. А. са се снабдили с нотариален акт за собственост върху имота с № 909/18.06.1998 г., том V, нот. д. № 1231/1998 г. на Смолянския районен съд. Визирал е, че така възстановеният на ответниците имот е очертан в зелено на скица № 1 към допълнителното заключение по съдебно-техническата експертиза на вещото лице инж. И. М., изслушано от въззивния съд.
Приел е, че тъй като бащата на ищеца е заявил за възстановяване същия имот, между него и ответниците е бил налице спор за материално право към момента на обобществяване на земите, който спор е бил разрешен по гр. д. № 405/2000 г. на Смолянския районен съд. С решение от 26.04.2002 г. по това дело, влязло в законна сила, Районен съд – Смолян е признал за установено по реда на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ спрямо Ш. А. А. и Ф. А. А., че Я. Г. Р. е бил собственик преди образуване на ТКЗС на четири земеделски имота, сред които нива от 0.6 дка и ливада от 4 дка в м. „С.“, при граници: път, дере, М., П. и собствена къща, в землището на [населено място]. С решение № 3572/4.05.2007 г. по преписка вх. № 3572/19.03.1992 г. ОСЗ - С. по т. 1 е възстановила правото на собственост на Я. Г. Р. в стари реални граници върху нива с площ от 7.230 дка в землището на [населено място] в м. „3.“, при граници: път, държавно, М. С. П., К. М., С. М., Х. М. и Ф. Д. М.. В решението е отразено, че имотът е нанесен в кадастралната карта на [населено място] с пл. № * и участва в кв. 19, като от него са неурегулирани 7 203 кв. м, а останалата площ е отразена в кои УПИ попада. За имота е издадено удостоверение по чл. 13, ал. 5 ППЗСПЗЗ и скица № 542/4.05.2007 г. от [община]. В решението е посочено и че имотът е заявен с пореден № 1 от заявлението и установен с публично нотариално завещание № 4/1944 г. Този имот е очертан с розово и кафяво на скица № 1 към визираното по-горе заключение, като на същата скица със сиви щрихи е обозначена частта, която е обща за двата имота - по решението на ПК за ответниците и по решението на ОСЗ/нот. акт на ищцовата страна.
От така изложеното Окръжен съд – Смолян е направил извод, че с решението на ОСЗ от 2007 г. в полза на бащата на ищеца е възстановен земеделски имот, вече възстановен на ответника Ф. А. и брат му Ш. с решението на ПК от 1995 г. Посочил е, че в решението от 4.05.2007 г. не е отразено, че то е издадено на основание влязлото в сила решение по иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, нито то реално е съобразено с последното, доколкото е възстановен имот, по-голям от признатия от съда.
Въззивният съд е взел предвид и решение № 89/2.05.2012 г. по гр. д. № 197/2012 г., с което Смолянският районен съд, по жалба на Ф. А., е прогласил нищожността на решение, взето с протокол № 02/3.02.2012 г. с изх. № РД-06-69/3.02.2012 г. на ОСЗ – С., с което е било изменено възстановителното решение в частта по т. 8 относно имота в м. „С.“ с № *, с площ от 7.893 дка и ОС „Земеделие“ е отказала на А. да възстанови същия имот с мотива, че е възстановен на Я. Р. с решение № 5372/4.05.2007 г. и спорът между страните е решен със съдебните решения по гр. д. № 405/2000 г. на РС – Смолян.
Окръжен съд – Смолян е заключил, въз основа на така събраните доказателства, че решение № 3572/4.05.2007 г. на ОСЗ - С. е нищожно, поради незачитане стабилитета на решението на ПК - С. с № 5353/19.04.1995 г., т. 8, по преписка по заявление вх. № 5353/28.02.1992 г., с което е възстановено на Ш. и Ф. А. правото на собственост върху имот, в който попада този на Р. - ливада от 7.893 дка в м. „С.“, тогава представляващ имот № * по картата на землището на [населено място], без да са налице условията на чл. 14, ал. 7/7а ЗСПЗЗ - не отразява резултата от спора по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ по гр. д. № 405/2000 г. на РС – Смолян. Приел е, че от ищеца не е било поискано ОСЗ да му издаде решение за възстановяване собствеността в стари реални граници именно върху този имот, за който в негова полза е било постановено решение по гр. д. № 405/2000 г., като за него няма и скица и съответно удостоверение от Общината. Изложил е, че в случая за един и същи имот (този, очертан със сиви щрихи на скица № 1 към визираното по-горе заключение) са били издадени две окончателни решения на административния орган по земеделска реституция (ПК и ОСЗ) в полза на различни лица, при което приоритет следва да се даде на издаденото по-рано решение. Позовал се е на практика на ВКС, че на основание решението по иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е необходимо да се постанови допълнително позитивно решение в изпълнение на нормата на чл. 14, ал. 7 и ал. 7а ЗСПЗЗ. Тъй като такава процедура относно приетите за собствени на Р. 4 дка от имота към момента на обобществяване на имота не е проведена, а за останалата площ до 7 230 кв. м, за която също е налице стабилно решение за реституция в полза на ответниците, не е установено Р. някога да са имали право да им бъде реституирана, Окръжен съд – Смолян е направил извод, че към настоящия момент ищците не се легимитират като собственици на спорния имот. Допълнително е посочил, че за частта от 4 000 кв. м, за която първоинстанционният съд е уважил иска, не може да се установи и къде същата се ситуира.
Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК:
1. Нищожно ли е решението по чл. 14, ал. 7/7а ЗСПЗЗ поради липса на основание, при наличие на решение по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, и също така сроковете по чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ касаят ли и случаите, когато са постановени съдебни решения по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ.
По този въпрос се твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 55/12.07.2019 г. по гр. д. № 2608/2018 г., ІІ г. о. – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
2. Нищожно ли е решението на Общинската служба по земеделие, постановено по реда на чл. 14, ал. 7а, постановено след влязло в сила решение на съда по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, поради незачитане на стабилитета на друго решение на Общинската служба, постановено преди производството по чл. 14, ал. 4, и ползват ли се в такъв случай тези решения със стабилитет;
3. Какви са правните последици и правното действие на решението по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ спрямо постановените преди него решения на Общинските поземлени комисии по чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ, чл. 14, ал. 1 и чл. 27, ал. 1 ППЗСПЗЗ за възстановяване правото на собственост върху земеделски земи в стари (възстановими) граници и какъв е правният характер и действие, както и изискванията за валидност и законосъобразност на последващото решение по чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ.
Жалбоподателите твърдят, че по тези въпроси атакуваното от тях решение от една страна противоречи на задължителната практика на ВКС и практиката на ВКС, изразена в горепосоченото решение на ВКС, в ТР № 1/1997 г. по гр. д. № 11/1997 г. на ОСГК на ВКС, ОСГК, в решение № 95/4.05.2012 г. по гр. д. № 971/2011 г., II г. о., решение № 338/2010 г., II г. о. и др., а от друга страна, по въпросите за правния характер, действие, валидност и законосъобразност на решението по чл. 14, ал. 7/7а при осъществяването на косвен съдебен контрол не се открива практика на ВКС, поради което те са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).
4. Достатъчно ли е за преценката на съда въз основа само на мотивите, съдържащи се в постановеното решение на поземлената комисия, да осъществи косвен съдебен контрол относно законосъобразността на акта, или съдът следва да основава тази преценка на цялата преписка и да направи преценката въз основа и на другите документи, протоколи от заседания, удостоверенията по чл. 13, ал. 4 и 5 ППЗСПЗЗ и т. н., относно мотивацията на административния акт. Допустимо ли е мотивите да се съдържат и в други писмени документи и решения на помощни органи, приложени съдебни решения, съдържащи се в административното производство.
По тези въпроси жалбоподателите отново се позовават на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид липсата на практика на ВКС, като считат, че те са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
5. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства; длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност.
Жалбоподателите сочат, че последните въпроси формулират във връзка с насрещния иск, като по тях въззивното решение противоречи на приетото в решение № 222/27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г., ІІ т. о. и в цитирана в него друга съдебна практика. Твърдят, че в случая съдът не е обсъдил свидетелските показания поотделно и в съвкупност с писмените документи, като не е направил изводи относно осъществено давностно владение върху имота и произтичащите от това правни последици за правата на страните.
От насрещните страни е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Първите два въпроса от изложението са изцяло неотносими към решаващите мотиви на въззивния съд, доколкото в случая съдът е приел, че ищците не се легитимират като собственици на имота поради липса на постановено в тяхна полза решение на ОСЗ, което да следва влизането в сила на съдебното решение по спора между страните по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и да е съобразено с последното, както и че решението на ОСЗ, на което основават исковете си, е нищожно, тъй като не попада в хипотезите на чл. 14, ал. 7/7а ЗСПЗЗ, а се явява положително решение за имот, вече възстановен на други лица (ответниците по исковата молба). В известна степен тези въпроси имат отношение единствено към мотивите на приетото като доказателство решение № 89/3.04.2012 г. по гр. д. 20125440100197/2012 г. на Районен съд – Смолян.
Третият въпрос също не съответства на решаващите мотиви на въззивното решение. Освен това последното не противоречи, а съответства на визираната от жалбоподателите практика – съгласно постановките на визираното по-горе тълкувателно решение № 1/1997 г., когато след приключване на производството по чл. 14, ал. 1-3 ЗСПЗЗ с влязло в сила съдебно решение по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ се установи, че собственици на конкретните земеделски земи са други граждани, а не тези, спрямо които е постановено възстановяването на собствеността в реални граници, общинската поземлена комисия на основание чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ може да измени постановеното решение съобразно новите обстоятелства; в решение № 95/4.05.2012 г. по гр. д. № 971/2011 г. на ВКС, ІІ г. о. също е прието, че след уважаване на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е необходимо да се проведе последваща процедура по чл. 14, ал. 7, 7а ЗСПЗЗ.
И четвъртият въпрос от изложението не обуславя допускане на касационно обжалване, доколкото въззивният съд не е изходил при постановяване на акта си единствено от мотивите на решение № 3572/4.05.2007 г. на ОСЗ – С., а от цялостното му съдържание, както и всички доказателства по делото.
Последните два въпроса (под № 5 по-горе) са формулирани от жалбоподателите с аргумента, че Окръжен съд – Смолян не се е произнесъл по осъществяваното от тях давностно владение. Въз основа на тези въпроси също не следва да се допусне касационно обжалване, тъй като Р. не са въвели своевременно, като основание на претенцията си, изтекъл в тяхна полза давностен срок по чл. 79 ЗС, поради което и съдът не е дължал обсъждане на събрани доказателства в това отношение.
Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо. Същото не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.
Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Ф. А. А. и С. Я. К. имат право на направените от тях разноски за адвокат пред ВКС в размер на 800 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,


О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 202 от 18.10.2021 г. по гр. д. № 103/2021 г. на Окръжен съд – Смолян.
ОСЪЖДА Б. Я. Р. и С. И. Р. да заплатят на Ф. А. А. и С. Я. К. разноски пред ВКС в размер на 800 лв. (осемстотин лева).
Определението не подлежи на обжалване.





ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: