Р Е Ш Е Н И Е №. 469 гр. София 20 октомври 010г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на седми октомври, две хиляди и десета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ :Саша Раданова ЧЛЕНОВЕ :Цветинка Пашкунова Севдалин Мавров при секретар И. ИЛИЕВА и в присъствието на прокурора Я. ГЕБОВ изслуша докладваното от съдията Ц. ПАШКУНОВА н. д. № 438/2010г. Настоящото производство е образувано по касационна жалба на подсъдимия А. Й. срещу въззивен съдебен акт от 27.04.2010г. на Плевенски окръжен съд /ОС/, постановен по внохд №88/2010г., с който е отменена първоинстанционната оправдателна присъда на Районен съд /РС/-Плевен, по нохд №3898/2006г. и ангажирана неговата наказателна отговорност за извършено престъпление по чл.286, ал.1 от НК. В депозираната жалба на подсъдимото лице се визира касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК – нарушение на материалния закон. Очертаната позиция се обосновава със съображения за несъответност на приетата от контролирания съд фактология на доказателствения материал по делото, довела до неправилни изводи за престъпна съставомерност на инкриминираното деяние. Поставя се акцент на съдържимите се факти в обясненията на А. Й. и свидетелските показания на В. Тарасова, П. Н. и И. С., сочещи на нанесен от полицейски служители побой на подсъдимия, добросъвестно описан в жалбата, подадена на 15.09.2005г. до В. прокуратура, гр.Плевен. Допълнително се предлагат и фрагментарни доводи за отсъстващи данни за имената на провинилите се длъжностни лица и за реализирано от „пострадалия” в качеството му на гражданин „оплакване” от неправомерното поведение на представители на държавен орган, индициращи на липса на обективните и субективни признаци на престъпното посегателство набедяване. Предявява се искане за отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаване на подсъдимото лице по повдигнатото му обвинение по чл.286, ал.1 от НК. В съдебно заседание на 07.10.2010г. подсъдимият Й. се явява лично и с упълномощен адвокат пред касационната инстанция. В хода на съдебните прения същите поддържат жалбата и пледират за прилагане на чл.354, ал.1, т.2 от НПК. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за непрецизност в осъществения от въззивния състав доказателствен анализ, предпоставящ отмяна на обжалвания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане на ОС-Плевен. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, съобразявайки становищата на страните и материалите по делото, в пределите на касационната проверка по чл.347 от НПК, за да се произнесе взе предвид следното: С присъда №705 от 30.11.2009г., постановена по нохд №3898/2006г., Плевенски РС е признал А. В. Й. за невиновен в това на 15.09.2005 година, пред надлежен орган на власт да е набедил П. А., Д. Д. и Н. Т. /полицаи в О., гр.Плевен / в извършено на 10.09.2005г. спрямо него престъпление по чл.131, ал.1, т.2, пр.3, вр.чл.130, ал.1 от НК, като знаел че са невинни, поради което и на основание чл.304 от НПК го оправдал по повдигнатото му обвинение по чл.286, ал.1 от НК. С обжалвания съдебен акт от 27.04.2010г., Плевенски ОС в производство, инициирано с подаден протест на Районна прокуратура - Плевен е отменил първоинстанционната присъда и ангажирал наказателната отговорност на подсъдимия Й. за инкриминираното престъпно деяние по чл.286, ал.1 от НК, налагайки му наказание ЕДНА ГОДИНА лишаване от свобода, при ОБЩ режим на изтърпяване, като в съответствие с изискванията на чл.68 от НК привел в изпълнение санкцията, определена с одобреното на 05.04.2005г. споразумение, по нохд №1944/2004г. – лишаване от свобода за срок от ТРИ МЕСЕЦА. Касационната жалба на подсъдимия Й. е НЕОСНОВАТЕЛНА. Релевираните от защитата на подсъдимото лице аргументи в частта относно изразеното недоволство от контролирания съд, игнорирал заявеното от А. Й. и твърденията на разпитаните свидетели Тарасова, Н. и С., /невъзприети при очертаване на фактическите положения в атакувания съдебен акт, поради сериозни съмнения в тяхната достоверност и констатации за категорична несъответност с останалите гласни и писмени доказателства/, индицират на непознаване на нормативната уредба, регламентираща различия между нарушения при установяване на фактите, значими за престъпната съставомерност на инкриминираното деяние, и такива при лимитиране на правната квалификация. Те сочат на неотносимост към касационните основания по чл.348 от НПК, препятстваща упражняване на очертаните в чл.354 от НПК правомощия. Върховният касационен съд не е оторизиран да проверява обосноваността на съдебния акт и се произнася в рамките на приетите от съдебните инстанции фактически обстоятелства, доколкото не се визират и констатират съществени процесуални нарушения при събиране и оценка на доказателствената съвкупност. Предявената и поддържана в настоящото производство теза, че коментираните гласни доказателствени източници налагат други фактически изводи, различни от тези във въззивната присъда обуславя заключение за “необоснованост”- неспазване на правилата на формалната логика в оценъчната дейност на съда по отношение на наличната доказателствена маса, установяването на която е извън обсега на касационната компетентност. Развитите оплаквания не мотивират допуснати нарушения на процесуалните норми и дерогиране на материалния закон, при визиране правните очертания на приетата за доказателствено обезпечена фактология, с която подсъдимият не е съгласен. Касационната инстанция не може да подменя вътрешното убеждение на въззивния съд по фактите, включени в предмета на доказване. Същата е оправомощена да извърши проверка относно спазването на процесуалните предписания, гарантиращи правилното му формиране в съответствие с принципните норми на чл.чл.13 и 14 от НПК, при изрично направени в тази насока доводи и възражения, подкрепени от съответната фактическа и юридическа аргументация, каквито липсват в словно обективираното съдържание на депозираната касационна жалба по делото. Очертаното заключение мотивира процесуална недопустимост за разглеждане и обсъждане по същество на наведените от касатора оплаквания за несъответност на приетата от въззивния съдебен състав фактическа обстановка на инкорпорираните чрез обясненията на А. Й. и свидетелските показания на В. Тарасова, П. Н. и И. С. доказателства. Непосочването на допуснати процесуални нарушения при събирането и интерпретацията на съвкупния доказателствен материал предпоставя задължително съблюдаване от касационната инстанция на приетите за доказани от въззивния съд фактически положения, в съответствие с които същата дължи произнасяне по предявеното в жалбата касационно основание, визирано в чл.348, ал.1, т.1 от НПК. В рамките на описаната и доказателствено обоснована конкретика по казуса, предмет на разглеждане, правилно Плевенски ОС е приложил материалният закон. Безспорно е установено по делото, че на 10.09.2005г., по повод постъпил сигнал в 01 Р. - Плевен за нанесен побой в района на кино „О.” в града, мястото било посетено от полицейски служители и задържан подсъдимият Й., в явно нетрезво състояние и при оказана съпротива на представителите на реда, като бил отведен принудително в управлението за изясняване на случая. В помещението за арест лицето се държало непристойно, буйнствало и блъскало по решетките, което наложило поставяне на белезници за осигуряване на безопасност и мотивирало оторизираните органи да му повдигнат обвинение за хулиганство. Непосредствено след освобождаването на подсъдимия Й., на 15.09.2005г. той депозирал жалба до Военно-окръжна прокуратура, гр.Плевен, в която отразил груби прояви на нечовешко отношение, демонстрирано спрямо него от участвалите при задържането му полицаи, изразяващи се в удари с юмруци и ритници по главата и тялото, причинили му тежки травми. Инициираната от А. Й. служебна проверка, след задълбочен и обстоен анализ на фактите, съдържими се в разпитите на полицейските служители, организирали ареста на подсъдимия и на лицата, присъствали на мястото на инцидента и в 01 Р. на МВР-Плевен на инкриминираната дата, и при компетентна преценка на обстоятелствата, обективирани в съдебномедицинско удостоверение №736/2005г., индициращи на медикобиологичните характеристики на телесните увреждания /разкъсно-контузна рана на горната устна, и охлузване, оток и кръвонасядане по гърба на лявата ръка/, финализирала на 24.10.2005г. с отказ за образуване на предварително производство за престъпление по чл.131, ал.1, т.2, алт.3, вр.чл.130, ал.1, вр.чл.26 от НК, поради липса данни за извършено престъпно деяние против личността. Очертаната неправомерна дейност на А. Й. се субсумира от обективна и субективна страна от материалноправната норма на 286, ал.1 от НК. За консумиране състава на престъпното деяние - набедяване във визираните изпълнителни форми /приписване на престъпление и представяне на неистински доказателства/, е необходимо деецът да съобщи пред надлежен орган на власт за извършено от другиго конкретно престъпление, знаейки че е невинен и предпостави евентуалното му наказателно преследване; или след като срещу определен субект е започнало наказателно производство, да предостави неверни доказателства за него . Инкриминираното поведение на подсъдимия сочи на обективните и субективни признаци на това неправомерно посегателство срещу правосъдието. С подадената жалба до Военно-окръжна прокуратура, гр-Плевен, оправомощена съгласно действащото към момента процесуално законодателство да възбужда наказателно преследване за престъпления, осъществени от работещите в структурите на МВР лица, при и по повод изпълнение на службата им, А. Й. обективно е предизвикал съответна проверка от надлежно оторизирания орган, целяща повдигане на обвинение и ангажиране на наказателната отговорност на участвалите при задържането му полицаи П. А., Д. Д. и Н. Т., за престъпление против телесната неприкосновеност. Налице е и изискуемата се субективна даденост на лимитирания в чл.286, ал.1 от НК престъпен състав - знанието на дееца, че набедените длъжностни лица са невинни. Тази констатация мотивирано е изведена от въззивния съд на базата на приобщените доказателства за стриктно изпълнение на възложените на „уличените” полицаи задължения при ареста на Й., и при съобразяване на издадения впоследствие по желание на освидетелствания медицински документ, с чието съдържание той бил предварително запознат, категорично обосноваващи проектирани у подсъдимото лице ясни представи за фактическите параметри на инкриминираното деяние и за общественоопасния му характер, и волева насоченост на действията, предопределящи формиран пряк умисъл като форма на вина. / Р209/82г. на 1 н.о., Р 601/88г. на 2 н.о. и Р527/2001г. на 1 н.о. на ВС и ВКС на РБ/. Промяна в очертаното заключение за доказаност на субективната съставомерност на инкриминирания акт не предпоставят неубедително поднесените доводи за реализирано от А. Й. с писменото изявление намерение „да се оплаче в качеството му на гражданин” от противоправните прояви на служителите на реда. Коментирани в контекста на инкорпорираната по делото доказателствена съвкупност, лансираните твърдения звучат неправдиво и некоректно, а интерпретирани при съблюдаване на визираните в особената норма на чл.286, ал.1 от НК признаци, сочат на юридическа неиздържаност. Деянието е осъществено при пряк умисъл, когато извършителят съзнателно се насочва към причиняване на предвидените общественоопасни последици, при които хипотези целта е свързана с постигане на този резултат, включва се в съдържанието на вината и характеризира последната. Възможно е обаче съответните обществеоопасни последици да бъдат не само крайна цел на автора на престъплението, но и негова междинна, опосредяваща цел или елемент от комплексна цел, или неизбежен междинен или допълнителен резултат, който деецът разбира, че не може да не настъпи от неправомерния акт. Подобни са релевираните от защитата на подсъдимия обстоятелства, които не изключват изискуемото се от разпоредбата на чл.286,ал.1 от НК умишлено виновно поведение. Аргументи, подкрепящи изложеното са и установените в доктрината и съдебната практика константни положения, че измеренията на умисъла и непредпазливостта като форма на вина, необходими за престъпността на общественопасното деяние не изчерпват всички негови психични моменти, в обсега на които са мотивите/подбудите/, целите, намеренията, чувствата и преживяванията на дееца, обмислянето на решението за извършване на престъплението, спокойното или възбудено състояние, при което то е взето или се изпълнява, и други. Наказателноправното значение на тези допълнителни субективни, невключени във вината психични елементи на престъпното деяние са определени от материалния закон, чрез тяхното въздигане в конститутивни признаци на основни, по-тежко или по-леко наказуеми състави, когато влияят върху степента на обществена опасност на посегателството, или чрез отреждането им на нужното внимание на плоскостта на индивидуализацията на санкцията при диференциране на наказателната отговорност, последното от които относимо към настоящия казус. В противоречие с буквата и духа на нормативната уредба, тълкувана от представители на теорията и правораздавателните органи са и възраженията на упълномощения адвокат на А. Й. за престъпна несъставомерност на инкриминирания акт, поради липса на поименно посочване в подадената до П. В. прокуратура жалба на „провинилите” се длъжностни лица . Действително приписаното престъпление по чл.286, ал.1 от НК следва да бъде конкретизирано по отношение на общата характеристика на извършване и неговото авторство, а не да се излагат абстрактно и по неразбираем начин обстоятелства, индициращи на инкриминираното деяние и осъществилите го лица. Това е необходимо с оглед възможността обвинителната теза да бъде доказана или опровергана от процесуалните страни по изискуемия се в НПК ред и с регламентираните от него способи и средства. Подобно становище обаче не следва да се абсолютизира и да се възприема при краен фактически и юридически формализъм, препятстващ приложението на материалноправната разпоредба. Наказателна отговорност за престъпление набедяване възниква във всички случаи, когато приписаното някому престъпление е достатъчно, макар и не напълно индивидуализирано с оглед на неговия предмет, точно време и място, подробно описан механизъм на извършване, цел на дееца или чрез изчерпателно представяне на лични данни за съпричастните лица. Очертаните факти е нужно да бъдат представени във форма,позволяваща установяемост от компетентните органи в хода на проведеното наказателно разследване./Р87/71г.на 2н.о. и Р429/96г. на 1н.о. на ВС Конкретиката в разглежданото дело сочи на очертани, в депозираната от подсъдимия Й. до надлежния орган, факти досежно времевите и пространствени характеристики на твърдяното престъпно посегателство против неговата личност, начина му на извършване и причинените телесни увреждания. Визирани са и данни за участвалите в инцидента лица, техните длъжностни качества /полицейски служители/, месторабота /01 Р. на МВР, гр.Плевен/ и поводът за осъщественото задържане, даващи възможност чрез надлежна проверка и при комплексна оценка на писмената документация в полицейското управление /рапорти и докладни записки/ за тяхната несъмнена и безусловна идентификация. Изложените съображения формират вътрешното убеждение на настоящата инстанция за липса на касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 от НПК, обосноваващи отмяна на обжалвания съдебен акт и оправдаване на А. Й. за престъпление по чл.286, ал.1 от НК, като я мотивират да упражни възложените от разпоредбата на чл.354, ал.1, т.1 от НПК правомощия. Воден от горното, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивен съдебен акт от 27.04.2010г., постановен по внохд №88/2010г. , по описа на ОС-Плевен. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.