Р Е Ш Е Н И Е № 220 Гр. София, 14 юни 2023 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и трета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА ДАНИЕЛ ЛУКОВ при участието на секретаря ИЛ. ПЕТКОВА и след становище на прокурора от ВКП Н. ПАНЧЕВА, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 947/2022 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на глава ХХІІІ от НПК. Образувано е по касационна жалба на частния обвинител и граждански ищец Е. П. чрез упълномощения повереник адв. К. К. срещу въззивно решение № 16/21.07.2022 г., постановено по в.н.о.х.д. № 442/2022 г. по описа на Апелативен специализиран наказателен съд/АСпНС-закрит/ 5 с., в която са релевирани касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1-3 от НПК и се правят алтернативни искания за неговата отмяна и за връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд или за увеличаване на размера на присъденото обезщетение за вреди. В жалбата на частното обвинение се оспорва правната квалификация на деянието, приета от апелативния съд, като за правилна се счита приетата от първия съд, по чл.213а, ал.2, т.1 и 2 от НК. Наложеното наказание се оценява като явно несправедливо, поради прекомерната му заниженост, както и присъденото обезщетение за неимуществени вреди се счита за несъответно на тежестта на претърпените от частната обвинителка болки и страдания. В писмено допълнение към касационната жалба, постъпило на осн. чл.351, ал.4 от НПК се излагат аргументи в подкрепа на наведените касационни основания. По отношение на неправилното приложение на материалния закон се посочва, че употребената от подсъдимия принуда не е била отправена спрямо личността на пострадалата, а е била с цел тя да извърши имуществено разпореждане с парични средства в полза на подсъдимия, което сочи на квалификация по чл.213а от НК, като цитираната в решението съдебна практика се намира за неотносима към настоящия казус. Поддържа се искането за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане с цел прилагане на закона, който е следвало да бъде приложен. Срещу касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец П. е постъпило писмено възражение от защитата на подсъдимия, с което се оспорват оплакванията от жалбата, като правната квалификация на деянието се намира за правилна и съответна на установените факти. Сочи се, че релевираните съществени процесуални нарушения представляват по естеството си оплакване за необоснованост, което не подлежи на проверка от ВКС, а наложеното на подсъдимия наказание и обезщетението за неимуществени вреди се оценяват за справедливи и съответни на личността на дееца и на претърпените от пострадалата вреди. В съдебно заседание пред касационната инстанция упълномощеният повереник на частния обвинител и граждански ищец П. поддържа касационната жалба на доверителката си по изложените съображения в жалбата и допълнението към нея. Моли да се отмени въззивното решение и делото да се върне за ново разглеждане от въззивния съд, за да се приложи правилно материалният закон и деянието да се квалифицира по чл.213а от НК. В реплика към пледоарията на защитата изразява несъгласие с тезата на частното и държавно обвинение за квалифициране на деянието по чл.143, ал.1 от НК. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура намира касационната жалба за неоснователна и счита, че решението на апелативния съд следва да се остави в сила, поради липса на допуснати съществени процесуални нарушения и поради правилно прилагане на материалния закон. Прокурорът от ВКП намира, че наложеното наказание е справедливо отмерено и не се налага увеличаване на неговия размер. Подсъдимият Х., редовно уведомен не се явява пред ВКС. Представлява се от упълномощения защитник, адв. Р., който поддържа депозираното писмено възражение и съображенията от същото за неоснователност на касационната жалба на П.. Моли да се остави в сила решението на въззивния съд. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец, и като съобрази доводите на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното: Настоящото касационно производство е второ по ред, след като с решение на ВКС № 60174/15.12.2021 г. по н.д. № 874/21 г. е отменена въззивна присъда № 260002/28.01.2021 г. на АСпНС-закрит по в.н.о.х.д. №561/2020 г. и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд от стадия на съдебното заседание. С отменената въззивна присъда е била отменена първоинстанционната присъда на Специализирания наказателен съд от 03.07.2020 г. по н.о.х.д. №597/2019 г., с която подсъдимият Х. е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл.213а, ал.2, т.1 и 2 от НК /оправдан по обвинението по чл.214 от НК/ и му е било наложено наказание от две години лишаване от свобода, изтърпяването на което е било отложено с изпитателен срок от три години и глоба в размер на 3 000 лв. и са били уважени частично предявените срещу него граждански искове за имуществени и неимуществени вреди. С новата въззивна присъда на АСпНС-закрит подсъдимият е бил признат за невиновен и оправдан по предявеното му обвинение по чл.213а, ал.2, т.1 и 2 от НК и са били отхвърлени предявените срещу него граждански искове. При новото разглеждане на делото пред въззивния съд е постановено въззивно решение № 16/21.07.2022 г. по в.н.о.х.д. № 442/2022 г., с което е изменена присъдата на СпНС и деянието на подсъдимия е преквалифицирано в престъпление по чл. 143, ал.1 от НК, за което му е наложено наказание от една година лишаване от свобода при условията на чл.55 от НК и е отменено наказанието глоба, както и присъдата е изменена в гражданската й част. В останалата част първоинстанционната присъда е била потвърдена. Настоящото касационно производство се движи по жалбата на частния обвинител и граждански ищец П. срещу второто въззивно решение на АСпНС-закрит № 16/21.07.2022 г. по в.н.о.х.д. № 442/2022 г. Касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец е депозирана в законовия срок по чл.350, ал.2 от НПК и от активно легитимирана страна, поради което е допустима, като разгледана по същество се прецени за частично основателна. Независимо, че в касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец е посочено касационното основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК аргументите, с които е подкрепено сочат на оплакване за необоснованост на въззивното решение, което е извън пределите на касационната проверка по чл. 348, ал.1 от НПК, поради което не може да получи отговор от ВКС за неговата основателност. В писменото допълнение към жалбата не са изложени доводи в подкрепа на това касационно основание, които да бъдат обсъждани, такива не се съдържат и в пледоарията на повереника на частния обвинител пред ВКС, като наведените съображения се отнасят до правната квалификация на деянието и следва да получат отговор при проверката на оплакването за нарушение на материалния закон. Това се установява и от направеното с жалбата искане, което е за преквалификация на деянието, като се възприеме установената в първоинстанционната присъда по чл.213а, ал.2,т.1 и 2 от НК, за което престъпление деецът е бил признат за виновен със същата присъда. ВКС намира оплакването по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК за основателно. Правната квалификация на деянието, възприета от въззивния съд не кореспондира с установените по делото факти относно причината за упражнената от подсъдимия принуда спрямо пострадалата П., а именно - да извърши акт на имуществено разпореждане с парични средства в негова полза. Съгласно фактите по делото, които са еднопосочно установени в съществените им части от контролираните съдебни инстанции, между подсъдимият като купувач и пострадалата като продавач бил сключен договор за покупко - продажба на лек автомобил /марка/, на стойност 26 700 лв., като продажбата била извършена пред нотариус. След покупката на автомобила подсъдимият посетил оторизиран сервиз на /марка/ в България и установил, че част от предоставените от подсъдимата документи на автомобила били неистински и информацията, която тя му съобщила преди продажбата за пробега на колата и откъде е закупена, не отговаряла на обективните факти за нейното състояние и произход. След като установил това несъответствие по отношение на закупения от него автомобил подсъдимият направил опит да се свърже с пострадалата, за да развали договора за продажба, като й върне колата и получи обратно продажната цена, която заплатил, но не могъл да я открие. С помощта на съпругата си установил контакт с нея по повод друга обява, която П. била подала за продажба на друг лек автомобил. След като се качил в автомобила, който пострадалата продавала той упражнил по отношение на нея интензивна психическа и физическа принуда, която резултирала в лека телесна повреда, с цел да му предостави сумата от 28 000 лв., /стойността на колата и нотариалната такса за продажбата/ в резултат на което въздействие П. против своята воля прехвърлила исканата сума на подсъдимия по банков път, като собствеността на автобила била прехвърлена обратно пред нотариус от подсъдимия и неговата съпруга на П.. Описаните факти неправилно са били квалифицирани от въззивния съд като престъпление по чл.143, ал.1 от НК, за което подсъдимият е бил признат за виновен с второто въззивно решение и му е било наложено съответно наказание. Престъплението по чл. 143, ал.1 от НК е от вида престъпления срещу личността. То включва във фактическия си състав употреба на принуда от страна на дееца, под въздействието на която пострадалото лице претърпява нещо противно на неговата воля, което има личен характер и не се изразява в имуществено разпореждане. От своя страна престъплението по чл.213а от НК е престъпление против собствеността и принудата, която е елемент от фактическия му състав се упражнява с друга цел – чрез нея се цели да се мотивира пострадалото лице да извърши акт на имуществено разпореждане /което може да е правомерно по своя характер/. Разграничението между двата престъпни състава, които съдържат елемента принуда е относно нейната цел – при престъпния състав на чл.143 от НК деецът цели да принуди пострадалия да претърпи нещо противно на неговата воля от лично естество, като по този начин осъществява посегателство срещу неговата личност, а при престъплението по чл.213а от НК – упражнената принуда е функционално свързана с искане за разпореждане с вещ, тъй като по този начин чрез оказаното принудително въздействие върху пострадалато лице, то се мотивира по неправомерен начин, а не доброволно да се разпореди със собственото си имущество. Приложени към настоящия казус описаните правни постановки сочат на неправилно приложение на материалния закон от страна на въззивния съд, тъй като извършеното от подсъдимия деяние неправилно е квалифицирано като престъпление по чл.143, ал.1 от НК, а не като престъпление по чл. 213а, ал.2 от НК, под чиято правна рамка се субсумира поведението на подсъдимия, съгласно фактите по делото. За отстраняването на това несъответствие е необходимо да се отмени въззивното решение и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, тъй като престъплението по чл. 213а, ал.2 от НК /наказуемо с лишаване от свобода от две до осем години и глоба от три до пет хиляди лв./ е по-тежко наказуемо от престъплението по чл. 143, ал.1 от НК, за което не е предвиден санкционен минимум, а максимума на наказанието е от 6 години лишаване от свобода. Този вид преквалификация на извършеното от подсъдимия деяние е извън правомощията на касационната инстанция по чл. 354, ал.2, т.4 от НПК, тъй като деецът е бил предаден на съд и спрямо него е било предявено обвинение пред първата инстанция за престъпление по чл.214, ал.2, т.1, вр. чл.213а, ал.2, т. 1 и 2 от НК, по което обвинение той е бил оправдан с присъдата на първия съд и е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 213а, ал.2, т.1 и 2 от НК. Подсъдимият не се е защитавал по обвинението по чл. 213а, ал.2 от НК, /независимо, че е бил признат за виновен по това обвинение с първоинстанционната присъда и е оправдан по обвинението по чл. 214 от НК/ тъй като такова обвинение не е било предявено спрямо него в първата инстанция, поради което и ВКС няма правомощия да приложи закон за по-тежко-наказуемо престъпление, за което не е било предявено обвинение пред първата инстанция, без да променя размера на санкцията. По делото не е допускано изменение на обвинението по реда на чл.287 от НПК, нито е бил внасян нов обвинителен акт, поради което производството се движи по първоначално предявеното обвинение по чл.214 от НК, което е относимо за преценката по приложението на чл. 354, ал.2, т.4 от НПК от касационната инстанция. Не е налице процесуална пречка въззивният съд да приложи правилно материалния закон, тъй като от страна на частната обвинителка е налице съответна жалба за това. Хронологията на делото показва, че първото въззивно производство е образувано по жалби на подсъдимия и на частната обвинителка, с искане от частното обвинение да се признае подсъдимият за виновен по обвинението по чл.214 от НК, за което е бил предаден на съд. След като подсъдимият е бил изцяло оправдан с първата въззивна присъда за престъпление по чл. 213а, ал.2, т.1 и 2 от НК, срещу тази въззивна присъда е постъпила касационна жалба от частната обвинителка с искане за нейната отмяна и за потвърждаване на първоинстанционната присъда, с която подсъдимият е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл.213а, ал.2, т.1 и 2 от НК. По така подадената касационна жалба на частната обвинителка и по касационен протест на прокурора въззивната присъда е отменена от ВКС и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Следователно, в правомощията на въззивната инстанция е да приложи квалификацията по чл.213а, ал.2 от НК, в рамките на установените по делото фактически положения, без да се нарушава забраната за влошаване положението на дееца. По отношение искането за увеличаване на наказанието, преценката е на въззивния съд, който в случай на установяване на неговата основателност е ограничен до размера на наложеното с първоинстанционната присъда наказание, поради липса на съответна въззивна жалба от частната обвинителка за определянето му над този размер. Предвид отмяната на въззивното решение, поради неправилно приложение на материалния закон, оплакванията за явна несправедливост на наказанието и относно размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди не следва да се разглеждат от ВКС в рамките на настоящата касационна проверка. С оглед изложеното, въззивното решение следва да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане на въззивния съд. Поради настъпилата законодателна промяна, с която Апелативният специализиран наказателен съд е закрит и на осн.пар. 52 от ПЗР към ЗИД на ЗСВ/ по делото пред СпНС е проведено разпоредително заседание с дата 28.03.2019 г./ делото следва да се върне за ново разглеждане на Софийски Апелативен съд. Водим от горното и на осн. чл.354, ал.1, т.5 от НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 16/21.07.2022 г., постановено по в.н.о.х.д. № 442/2022 г. по описа на Апелативен специализиран наказателен съд/АСпНС-закрит/ 5 с. и ВРЪЩА делото за ново разглеждане на Апелативен съд – София от друг съдебен състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: