Р Е Ш Е Н И Е № 127 Гр. София, 27 юни 2017 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на петнадесети юни през две хиляди и седемнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЕВДАЛИН МАВРОВ ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора Симов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 582/2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 4 от НПК. Образувано е по жалба на повереника на частния обвинител И. Г. П. против решение № 269/24. 02. 2017 год., постановено по в. н. ч. х. д. № 5466/2016 год. по описа на Софийски градски съд, НО, девети въззивен състав. В жалбата е посочено, че въззивният съдебен акт се атакува в неговата цялост по съображения за неправилно приложение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Твърди се, че с потвърждаване на първоинстанционната присъда в частта ѝ, с която подсъдимият е оправдан по обвинението за клевета, е нарушен законът, тъй като и по отношение на това обвинение е изтекла абсолютната давност. В подкрепа на тезата за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК повереникът изтъква, че СГС неправилно се е произнесъл с решение вместо да прекрати наказателното производство с определение; че по своето естество актът му представлява присъда и това е изисквало произнасянето ѝ в открито съдебно заседание в присъствие на страните; че е налице противоречие между диспозитива и мотивите на въззивния съдебен акт и на първоинстанционната присъда; че не е отчетено, че първата инстанция се е произнесла по непредявено обвинение, излизайки извън времевите граници, поставени с тъжбата; че въззивната инстанция не е обсъдила доводите на тъжителя и събраните доказателства и е постановила необоснован съдебен акт. Поддържа се искане за отмяна на въззивното решение в неговата цялост и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на СГС или за отмяната му в частта, с която е потвърдена присъдата и за прекратяване на наказателното производство. В съдебно заседание тъжителят И. П. не изразява лично становището си по основателността на касационната жалба. Повереникът му поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Подс. Е. Г. моли съда да потвърди въззивното решение, тъй като не е извършил престъпление. Защитникът му счита, че касационната жалба е неоснователна и пледира въззивният съдебен акт да бъде оставен в сила. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че не са допуснати твърдените от касатора съществени нарушения на процесуални правила, а материалният закон е приложен правилно, поради което жалбата следва да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда от 14. 04. 2015 год., постановена по н. ч. х. д. № 15436/2012 год. Софийски районен съд, НК, 107 състав е признал подсъдимия Е. Ц. Г. за виновен в извършването на престъпление по чл. 148, ал. 1, т.т. 1, 2 и 4 вр. чл. 146, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, поради което и на основание чл. 78 А от НК го е освободил от наказателна отговорност и му е наложил административно наказание глоба в размер на 1 000 лева, като го е оправдал частично по повдигнатите му обвинения за някои от инкриминираните изрази и за част от инкриминирания период. Подсъдимият е признат за невиновен и е оправдан по обвинението за престъпление по чл. 148, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 и 2 вр. чл. 147, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Присъдата е проверена по жалби на тъжителя и подсъдимия, като с решение № 269/24. 02. 2017 год., постановено по в. н. ч. х. д. № 5466/2016 год., Софийски градски съд, НО, девети въззивен състав я е отменил в частта ѝ, касаеща обвинението за обида. Досежно това обвинение въззивният съд е прекратил наказателното производство поради изтичане на абсолютната давност за наказателно преследване. В останалата му част – касателно обвинението по чл. 148, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 и 2 вр. чл. 147, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, първоинстанционният съдебен акт е потвърден. По допустимостта на касационната жалба: Касационната жалба е подадена в срок и от легитимирано лице, като повереникът изрично е заявил, че атакува въззивния съдебен акт както в частта му за прекратяване на наказателното производство по обвинението за обида, така и в тази, с която градският съд е приел, че подсъдимият законосъобразно е оправдан по обвинението за клевета и е потвърдил присъдата на СРС. Няма спор, че съгласно чл. 346, т. 4 от НПК решението на въззивната инстанция за отмяна на присъдата и за прекратяване на наказателното производство досежно обвинението по чл. 148, ал. 1, т.т. 1, 2 и 4 вр. чл. 146, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК подлежи на касационен контрол, тъй като то е постановено за първи път във въззивната инстанция и с него се препятства възможността на страните да получат отговор на възраженията си по съществото на делото. В тази част жалбата на адв. Д. е допустима и ще бъде разгледана. Различно е положението с обжалването на останалата част от въззивния съдебен акт. В тази част касационната жалба е недопустима. Основание за подобна констатация дава разпоредбата на чл. 346, т. 2 от НПК, съгласно която на касационно обжалване подлежат новите присъди, постановени от окръжния съд като въззивна инстанция, освен тези, с които деецът е бил освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание на основание чл. 78а от НК. По аргумент за противното на обжалване не подлежат актовете на окръжния съд, с които е потвърдена първоинстанционната присъда, защото съгласно чл. 338 вр. чл. 32, т. 2 от НПК в този случай той се произнася с решение, а не с присъда. Този извод не се променя от обстоятелството, че актът на районния съд е частично отменен и наказателното производство по едно от обвиненията е прекратено, защото се касае за две отделни и независими едно от друго обвинения за престъпления, които имат различни обективни и субективни признаци. Наред с това, и това е много по-важно, законодателят е обвързал касационната проверка с вида на съдебния акт и решените с него въпроси, а не с броя и естеството на повдигнатите обвинения. По изложените съображения настоящият състав на ВКС няма да обсъжда доводите на касатора, свързани със законосъобразността на въззивното решение за потвърждаване на присъдата на районния съд, с която подс. Г. е оправдан по обвинението за клевета. В тази част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане като недопустима. Евентуално допуснатите нарушения на материалния закон и на процесуалните правила в тази част на присъдата биха могли да бъдат отстранени единствено по реда на Глава тридесет и трета от НПК. По основателността на касационната жалба: В частта, с която повереникът атакува въззивното решение за отмяна на първоинстанционния съдебен акт и за прекратяване на наказателното производство по обвинението за обида, касационната жалба е неоснователна. Несъстоятелни са доводите, касаещи вида на съдебния акт, с който се е произнесъл Софийски градски съд. За разлика от производството пред първата инстанция, във въззивното такова приложението на чл. 24, ал. 1, т. 2 – 10 от НПК е неразривно свързано и се предшества от отмяна на присъдата. Именно защото преценката за наличие на основанията за прекратяване на наказателното производство е елемент от проверката на законосъобразността на първоинстанционния съдебен акт, отмяната на последния не би могла да се осъществи с протоколно определение, а единствено с решение на въззивния съд, постановено след провеждане на съдебно заседание и изслушване становището на страните (в този смисъл и Р. № 475/2002 год. на І н. о.). Тези принципни положения са съобразени от контролираната инстанция, поради което не съществува разумно основание да се приеме, че с постановяването на решение вместо на определение, както настоява повереникът, са били нарушени процесуалните права на страните и в частност тези на частния тъжител. На следващо място, аргументите на касатора, че поради оправдаването на подсъдимия по едно от двете обвинения, градският съд е следвало да постанови присъда, не се подкрепят от материалите по делото и не държат сметка за правните последици от прилагането на закона за давността при изрично изявление на подсъдимия, че не желае наказателното производство да продължи. При наличието му съдът проверява единствено дали са изтекли предвидените в чл. 80 и чл. 81, ал. 3 от НК срокове и не се произнася по въпросите по чл. 301 от НПК, т. е., не разглежда делото по същество и не обсъжда дали подсъдимият е виновен или не, респ., дали деянието му е съставомерно или не. Именно защото не вземат отношение по въпросите за вината и отговорността на подсъдимия, при направено искане за прекратяване на наказателното производство инстанциите по фактите не постановяват присъда. Първостепенният съд прекратява наказателното производство с определение, а въззивната инстанция, както беше посочено по-горе, отменя първоинстанционната присъда с решение и прекратява наказателното производство. Различно би било положението, ако подсъдимият е поискал наказателното производство да продължи. В този случай, ако въззивната инстанция достигне до различен извод относно съставомерността на деянието, доказаността на обвинението или виновността на подсъдимия, тя безспорно би трябвало да се произнесе с нова присъда, но настоящият казус не попада в тази хипотеза. Неоснователни са и доводите за вътрешна противоречивост на съдебните актове на долу стоящите съдилища. Преди всичко следва да се припомни, че предмет на касационна проверка е актът на въззивната инстанция, а не присъдата на първостепенния съд. До отмяна на последната от ВКС би могло да се стигне единствено при съобразяване на ограниченията на чл. 347 от НПК, ако първата инстанция е допуснала съществени нарушения на процесуалните правила, които не са били съзрени и отстранени от въззивния съд. Внимателният прочит на въззивното решение в частта му, подлежаща на касационен контрол, не оставя място за съмнение касателно действителната воля на Софийски градски съд. Именно поради наличието на изрично изявление от страна на подсъдимия, че ще се възползва от института на давността за всички деяния, за които тя е изтекла, контролираната инстанция не е имала друга процесуална възможност освен да отмени присъдата и да прекрати наказателното производство в частта му, касаеща обвинението за обида, без значение дали за някои от деянията, включени в продължаваната престъпна дейност по чл. 148, ал. 1 вр. чл. 146, ал. 1 от НК, подс. Г. е бил признат за виновен или е бил оправдан. С отмяната на присъдата в тази част и с прекратяване на наказателното производство градският съд е отстранил всички несъответствия и неясноти, с които се характеризира първоинстанционната присъда, поради което не може да се приеме, че процесуалните права на подсъдимия са били накърнени. Отделен е въпросът, че за разлика от прокурора, който осъществява надзор за точното и еднакво прилагане на закона и поради това е оправомощен да атакува присъдата и с доводи в полза на подсъдимия, частният тъжител може да се позовава единствено на нарушението на собствените си процесуални права – чл. 349, ал. 2 и 3 от НПК. Същевременно, с оглед недопустимостта на касационния контрол върху решението на СГС в частта му, касаеща обвинението за клевета, настоящият съдебен състав не би могъл да вземе отношение по въпроса дали инстанциите по фактите са се произнесли за по-дълъг период от инкриминирания с тъжбата. Следва само да се припомни принципното положение, че с цялостното оправдаване на подсъдимия по това обвинение процесуалните му права са били защитени в максимална степен. Несъстоятелни са и аргументите, че въззивната инстанция не е обсъдила доводите на страните относно съставомерността на деянията, предмет на тъжбата. При положение, че е констатирал изтичане на абсолютната давност по отношение на обвинението за обида и подсъдимият е поискал наказателното производство в тази част да бъде прекратено, градският съд не е имал задължение да излага съображения дали инкриминираните изрази осъществяват състава на престъпление по чл. 148, ал. 1 вр. чл. 146, ал. 1 от НПК. Евентуалният пропуск да даде отговор на тези възражения по другото обвинение – това за клевета, не би могъл да бъде отстранен от ВКС предвид обхвата на касационната проверка. Предвид тези съображения касационната инстанция прие, че не са допуснати претендираните от касатора съществени нарушения на процесуалните правила и в частта му, подлежаща на касационен контрол, въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Що се отнася до искането на защитника на подсъдимия за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, настоящият съдебен състав констатира, че такива не са били присъдени от инстанциите по фактите. За да не бъдат лишени страните от възможността за инстанционен контрол, този въпрос в неговата цялост следва да бъде решен от първостепенния съд по реда на чл. 306 от НПК. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на адв. М. Д., повереник на частния обвинител И. Г. П. в частта ѝ, с която е обжалвано решение № 269/24. 02. 2017 год. по в. н. ч. х. д. № 5466/2016 год. на Софийски градски съд, НО, девети въззивен състав, с което е потвърдена присъда от 14. 04. 2015 год. по н. ч. х. д. № 15436/2012 год. на Софийски районен съд, с която подс. Е. Ц. Г. е оправдан по обвинението за престъпление по чл. 148, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 и 2 вр. чл. 147, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в частта му, с която присъдата на Софийски районен съд е отменена и е прекратено наказателното производство по обвинението за престъпление по чл. 148, ал. 1, т.т. 1, 2 и 4 вр. чл. 146, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.