Р Е Ш Е Н И Е № 39 София, 12.03.2019 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ : Петя Шишкова Надежда Трифонова участието на секретар Кр. Павлова и с участието на прокурора Николай Любенов изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 42/2019 г. Производството по делото е образувано на основание чл.346, т.1 от НПК по жалба на подсъдимия, постъпила чрез неговия защитник адвокат Р. Б., против решение № 213 от 22.10.2018 г. по внохд № 257/2018 г. на Великотърновския апелативен съд. В жалбата се сочи, че съдът е нарушил закона и е постановил явно несправедливо наказание, тъй като е направил погрешни изводи относно смекчаващите и отегчаващите обстоятелства и не е приложил разпоредбата на чл. 55 от НК. Касаторът изтъква, че въззивната инстанция · погрешно е оценила действията и задълженията на подсъдимия като водач, който бил изненадан от поява на пострадалата на необозначено за пешеходци място · подценила е неговото безупречното професионално поведение и · не е съобразила възрастта му – 63 години, поради която не би могъл да намери работа като шофьор до пенсиониране. С тези аргументи се отправя искане за определяне на санкция при условията на чл.55 от НК. В съдебното заседание пред касационната инстанция защитникът на подсъдимия М. С. М. поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Прокурорът пледира обжалваното решение да бъде оставено в сила, тъй като не са допуснати нарушения при индивидуализация на наложените наказания. Върховният касационен съд, второ наказателно от деление, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347, ал.1 от НПК, установи следното : Окръжният съд в гр. Габрово с присъда № 37 от 04.06.2018 г. по нохд № 12/2018 г. признал подсъдимия М. С. М. за виновен в това, че на 28.03.2016 г., около 16 часа, в [населено място], в зоната на пропусквателен пункт с бариера, при управление на моторно превозно средство - товарна автокомпозиция от товарен автомобил марка „С.” и прикачено към него ремарке, нарушил правилата за движение по пътищата по чл.25, ал.1 и чл.116 от ЗДвП и по чл.77, ал.1 от ППЗДвП, и по непредпазливост причинил смъртта на пешеходката П. К. К., поради което и на основание чл.343,ал.1, б.”в” във връзка с чл.342, ал.1, чл. 343г във връзка с чл.37, ал.1, т.7 и чл.49, ал.2 от НК и чл. 54 от НК го осъдил на две години лишаване от свобода с тригодишен изпитателен срок по чл.66, ал.1 от НК, и лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от две години от влизане на присъдата в сила. В тежест на подсъдимия били възложени и сторените по делото разноски и дължими такси. Апелативният съд в гр. Велико Търново с решение № 213 от 22.10.2018 г. изменил частично присъдата, като оправдал подсъдимия по обвинението да е нарушил чл.116, ал.1 от ЗДвП. В останалата част първостепеният съдебен акт бил потвърден. Касационната жалба срещу така постановеното въззивно решение е неоснователна поради следните съображения: Макар в жалбата да се цитират касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.3 от НПК, съдържателно тя релевира оплакване само за явна несправедливост. Това е така, тъй като наведените съображения не касаят точното прилагане на нормата на чл.55 от НК, а преценката на съда за обществената опасност на деянието и дееца и смекчаващите и отегчаващите обктоятелства, които са предмет на проверка единствено в контекста на явна несправедливост на наказанието по чл. 348, ал.5, т.1 от НПК. Обсъдени от този ракурс доводите на касатора са неприемливи. Не е налице очевидно несъответствие между наказанията, наложени на подсъдимия от една страна и обществената опасност на деянието и дееца и смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, от друга. При проверка на дейността на първата инстанция по индивидуализация на санкциите въззивният съд е подложил на внимателно обсъждане относителната тежест на всички обстоятелства, които имат значение за определяне на обема на наказателната принуда. Той се е солидаризирал с извода за ниска степен на обществена опасност на деянието, като е подчертал значението на неправомерното поведение на пострадалата за настъпване на общественоопасните последици. Не е вярно оплакването на защитника на подсъдимия, че въззивната инстанция е прогласила право на пешеходците да пресичат пътното платно по целесъобразност без да спазват правилата за движение. Точно обратното е отразено в актовете на предходните инстанции. В тях детайлно е описан механизъм на пътно-транспортно произшествие, според който пострадалата е предприела преминаване пред тежкотоварен автомобил на неразрешено място в момент, в който се е чувал работещият му двигател. Това движение въззивната инстанция е определила като съпричиняване в значителна степен на инцидента. В същото време второстепенният съдебен състава не е могъл да пренебрегне обстоятелството, че подсъдимият е познавал района, в който много работници се насочвали към чекиращия пункт на бариерата и, освен това, е забелязал пострадалата от около 100 метра. С тези данни правилно е свързана оценка за непроявено от подсъдимия внимание, рефлектираща върху степента на обществената му опасност като водач на моторно превозно средство. Втората инстанция коректно е описала и всички останали смекчаващи отговорността обстоятелства. Не са останали извън вниманието ѝ чистото съдебно минало на подсъдимия, добрите му характеристични данни, дълбокото и искрено съжаление за случилото се, както и липсата на системни нарушения на ЗДвП. Всички те обаче правилно не са оценени като многобройни, а нито едно от тях не се отличава с изключителност, които да обуславят значително по-ниска степен на обществена опасност от типичната за този вид престъпления. Тук е мястото настоящият съдебен състав да изрази несъгласие със становището на предходната инстанция, че този извод следва и от това, че е причинена смърт. Това разсъждение влиза в конфликт с чл. 56 от НК, тъй като съставомерен елемент от престъплението е тълкуван като отегчаващо обстоятелство. Освен това, както е добре известно и неотстъпно отстоявано от съдебната практика, нормата на чл.55 от НК има генерален характер и е приложима към всички квалификации на деянията. Вж. И. Н. , Наказателно право на НРБ, София, 1972 г. , стр.489 и сл., р.404 от 81 г., първо наказателно отделение на ВС, Сборник постановления, тълкуватели решения и решения на ВС на РБ по приложение на НК , том първи , С.-Р, стр.148 и сл. Независимо от тази констаттация санкцията, определена на подсъдимия, отразява правилно констатирания превес на смекчаващи обстоятелства. Наказанието лишаване от свобода е в минималния, предвиден от законодателя размер от две години. Същото се отнася и до определения по чл. 66, ал.1 от НК изпитателен срок от три години от влизане на присъдата в сила. Срокът на лишаването от право да управлява моторно превозно средство е съобразен с този на лишаването от свобода и законосъобразно е фиксиран на две години. Възражението на защитата ,че за подсъдимия възникват затруднения за трудова реализация са ирелевантни, тъй като една от целите на наказателната санкция по транспортни престъпления е отнемане на възможността на подсъдимия за определен срок да извърши друго нарушение на правилата за движение с последици, преследвани по наказателен ред. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И ОСТАВЯ В СИЛА решение № 213 от 22.10.2018 г. по внохд № 257/2018 г. на Великотърновския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.