Ключови фрази
Иск за законна лихва * обезщетение за забава * договор за изработка * давностен срок


1
Р Е Ш Е Н И Е



№153

София, 09.10.2015 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД ТК І т.о. в публичното заседание на пети октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:

Председател: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
Членове: ЕМИЛ МАРКОВ
ИРИНА ПЕТРОВА.

при участието на секретаря Петя Кръстева като изслуша докладваното
от съдията Петрова. т.д. № 2304 по описа за 2014 год., за да се произнесе взе предвид следното:


Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ответника [община] против Решение № 160 от 11.03.2014г. по в.гр.д.№ 18/2013г. на ОС Перник, в частта, с която след отмяна на решението по гр.д.№ 91/2013г. на РС Трън за отхвърлянето на иска за сумата 8 378.83лв., е постановено друго и касаторът е осъден да заплати на [фирма], [населено място], на основание чл.86 ЗЗД, 8 378. 83лв.-обезщетение за забава за периода 17.01.2010г.-05.02.2013г. върху главницата 28 539.23лв., представляваща възнаграждение за изпълнени СМР по договор за изработка от 02.11.2007г. Решението в частта за потвърждаване на първоинстанционния акт за отхвърляне на иска за разликата до пълния предявен размер и за присъждане за законна лихва върху обезщетението за забава, е влязло в сила.
С касационната жалба са въведени доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, иска се отмяната му и постановяване на друго за отхвърляне на иска. Становището е, че въззивната инстанция е подменила волята на страните като е приела, че лихвата за забава по отношение плащането на възнаграждението на изпълнителя се дължи не съобразно уговореното в договора, а от деня на приемането на работата с протокол обр.19. Изразено е и несъгласие с извода, че предявяването и уважаването на иска /предмет на приключилото т.д.№ 80/2010г. на ОС Перник/ с правно основание чл.266,ал.1 ЗЗД за заплащане на дължимото възнаграждение по договора за изработка, с който не е претендирана законна лихва, спира на основание чл.115,ал.1,б.”ж”ЗЗД течението на давностния срок за вземането за обезщетение за забава по чл.86 ЗЗД, търсено в настоящия процес, считано от датата на двустранното подписване на акт обр.19. С оглед на тези неправилни изводи в противоречие с материалния закон не било уважено възражението за изтекла погасителна давност. В нарушение на материалноправните разпоредби бил и изводът на съда, че е допустимо присъждане кумулативно на неустойка и мораторна лихва, при положение, че страните не са постигнали такава изрична уговорка.В съдебно заседание поддържа становището, че нормата на чл.115, ал.1,б.”ж” ЗЗД следва да се тълкува стеснително, защото въвежда изключение от правилото за непрекъснато течение на давността и текстът е ясно разписан-докато трае процеса относно вземането, а не и досежно други вземания, макар и акцесорни.
В писмен отговор ищецът „АБС И.” оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата. В съдебно заседание поддържа становище, че спиране на погасителния давностен срок по отношение на иска по чл.86,ал.1 ЗЗД настъпва по време на процеса относно главното вземане, тъй като главницата подлежи на установяване именно в това производство.
С определение № 217 от 26.03.2015г. при допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК е допуснато касационно обжалване по материалноправния въпрос: Тече ли давност, по силата на разпоредбата на чл.115,ал.1,б.”ж”ЗЗД за акцесорното вземане по чл.86 ЗЗД-за обезщетението за неизпълненото парично задължение по време на съдебния процес с предмет само вземането за главното парично задължение /по време висящността на съдебния процес с предмет единствено вземането за главницата/ при допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо т.о. ВКС, Търговска колегия, състав на Първо т.о., след преценка на данните по делото и заявените касационни основания съобразно правомощията си по чл.290,ал.2 ГПК, приема следното:
Съдилищата са се произнесли по иск за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху присъденото /в размер на 28 539.23лв./ в полза на [фирма] с влязло в сила решение по т.д.№ 84/2010г. на ОС Перник останало неизплатено възнаграждение по договор за изработка от 02.11.2007г. за ремонт на [улица], [населено място], с възложител [община], върху която сума в проведеното производство лихви за забава не са били претендирани, съотв. присъдени. Исковият период е от съставянето /двустранното подписване/ на протокол обр.19 за установяване на изпълнени и подлежащи на разплащане СМР-12.06.2008г. до 03.06.2013г.-датата на предявяване на иска. С исковата молба ищецът, позовавайки се на разпоредбите на чл.116,б.”б” във вр. с чл.117 ЗЗД, е посочил, че поради обстоятелството, че вземането за лихва е акцесорно и нормата на чл.86 ЗЗД има обезщетителна функция, при уважаване на главния иск, на основание чл.86,ал.1 ЗЗД във вр. с чл.116,б.”б” и чл.117 ЗЗД, за него е възникнало основанието да поиска полагащата се лихва за забава. Наведените в отговора на исковата молба възражения на ответника са по отношение на: 1/разпоредбата на чл.7 от договора, съгласно която окончателното разплащане се извършва след представяне в счетоводството на възложителя на отчетните документи /фактури и протокол обр.19/ след завършване на обекта, в зависимост от регулярното постъпване на субсидии и съответно липсата на депозирани в счетоводството на общината фактури, както и наличие на отлагателно условие в полза на общината-да забави плащането до момента на постъпването на субсидии; 2/ предвидената в чл.21 от договора неустойка за забава, дължима при неспазване на сроковете за разплащане на извършени работи в размер на 0.1% на ден върху стойността на неизплатените, но не повече от 10%; поддържано е, че тази неустойка, която има горна граница, изключва напълно прилагането на института на чл.86 ЗЗД ;3/ погасяване на задължението от 28 539.23лв. в хода на образуваното изпълнително дело; 4/ изтекла погасителна давност по чл.111,б.”в”ЗЗД и неприложимост на разпоредбите на чл.116,б.,”б” и чл.117 ЗЗД, на които ищецът се е позовал в исковата молба.
Първоинстанционният съд е обсъдил, че предявеният иск за неустойка по чл.21 от договора е бил отхвърлен с влязло в сила решение при обжалването на решението по т.д.№ 84/2010г. на Пернишкия ОС, като е мотивирал, че този факт не е пречка за възможността да се търсят лихви за забава, тъй като двата иска са средства за обезщетяване на кредитора за вредите от забавата и те не са били удовлетворени с иска за неустойка като се е позовал на практика по т.1 на чл.290,ал.1 ГПК. Посочил е, че ищецът не е ангажирал доказателства, че за неизплатеното възнаграждение от 28 539.23лв. е съставил и представил в счетоводството на възложителя фактура, така, както го задължава клаузата на чл.7 от договора, поради което за общината не е възникнало задължение за плащане на обезщетение за забава.
Изложеното от въззивната инстанция съображение да счете иска за частично основателен е, че сделката е търговска/ чл.286,ал.1 ТЗ във вр. с чл.287, тъй като изпълнителят е търговец/ а съгласно разпоредбата на чл.294,ал.1 ТЗ между търговци лихва се дължи; след като възложителят е приел изпълнението на работата с протокол обр.19, то на датата на съставянето му е изпаднал в забава по отношение на неизплатената главница, и съгласно разпоредбата на чл.294,ал.1 ТЗ е възникнало и задължението му за заплащане на лихва за забава. Мотивирано е, че не е необходимо изпращане на покана или друг документ от изпълнителя, тъй като лихвите се дължат по силата на закона и нямат договорен характер. Възприет е вариантът на счетоводната експертиза, в който лихвите са изчислени за периода от 13.06.2008г. до 05.02.2013г.- до датата на погасяване на задължението в хода на образуваното изпълнително дело. При обсъждане на възражението за изтекла погасителна давност е прието, че по силата на чл.111,б.”в”ЗЗД са погасени лихвите за периода преди 03.06.2010г., но следва да бъде съобразена разпоредбата на чл.115,ал.1,б.”ж”ЗЗД- давността е спряла да тече на 17.01.2010г., когато е предявен искът по т.д.№ 84/2010г. за неизплатената част от главницата; Мотивирано е, че макар предмет на това дело да не е била лихва за забава върху главницата, а само неустойка за забавено изпълнение, доколкото искът за лихвите за забава е акцесорен по отношение на претенцията за главница, то предявяването на този иск е основание за спиране на давността и по акцесорния иск за лихвите за забава. От това е изведен извод, че за периода до 28.12.2012г., когато е приключило съдебното производство по т.д.№ 84/2010г. с постановяване на определението по чл.288 ГПК по т.д.№ 620/2012г. на­­ ІІ т.о. на ВКС, погасителната давност не е текла; лихвите не са погасени за периода 17.01.2010г. до датата на плащането на главницата 05.02.2013г. и са в размер на 8 378.83лв., за която сума след отмяна на първоинстанционното решение, искът е уважен.
По правния въпрос: Правото на съдебна защита на вземанията следва да бъде упражнено в определените /преди изтичането на посочените/ в чл.110 и чл.111 ЗЗД срокове, за да се пресече възможността длъжникът да упражни волеизявлението си за погасяване правото на иск. Спорното материално субективно право чрез правопораждащите го факти и съдържанието му очертава параметрите на вземането по смисъла на чл.115, ал.1,б.”ж” ЗЗД. Това, което е предмет на съдебния процес по логиката на чл.115,ал.1,б.ж”ГПК е включеното, въведеното от страните в предмета на спора, като фактическо основание-предмет на първоначален, насрещен, обратен иск или възражение срещу предявен иск. Когато процесът се развива само по отношение на главното парично вземане и претенция за обезщетение за забава, както за периода преди завеждане на иска, така и за следващ предявяването му период, не е заявена, то вземането за обезщетение за забавено изпълнение е извън предмета на спора и е необхванато от процеса. Симетрията и паралелът в разпоредбите на чл.116, б.”б” и чл.115, ал.1,б.”ж” ЗЗД ясно очертава, че когато едно вземане не е предмет на иск /възражение срещу иск/, по отношение на него не може да има нито прекъсване на давностния срок, нито този срок да престане да бъде правно значим /да спре/. Именно за да се осигури защитата на субективното право /вземането/ чрез правото на иск, през периода, през който то се упражнява, законът лишава от релевантност времето, течението на срока. Константата практика на ВКС /Решение № 200 от 22.12.2014г. по т.д.№ 4529/2013г. на І т.о., Решение № 232 от 02.05.2012г. по т.д.№ 782/2010г. на ІІ т.о./, съгласно която разпоредбите на чл.115 и чл.116 ЗЗД имат императивен характер, изчерпателно посочват и лимитирано установяват основанията за спиране и прекъсване на погасителната давност, е изцяло относима и по отношение на хипотезата, когато предмет на спора е бил само главното вземане, но не и акцесорната претенция. Обусловеността на акцесорните, допълнителни парични задължения от съществуването на главно задължение, от което те са производни /като вземания за обезщетение за забава, неустойки/ е ирелевантна за възможността те да бъдат предмет на самостоятелна искова защита, тъй като са отделни /макар и зависими, но само в смисъл на основателност на твърдението за съществуването им/ притезания. Недопустимостта за разширително тълкуване на разпоредбата на чл.115,ал.1,б.”ж” ЗЗД, в която ясно е очертан обхватът й - спорът относно вземането, изключва възможността за приложението й по отношение на вземане за обезщетение за забавено плащане на паричното задължение, което не е предмет на предявения иск и чиято защита на е заявена, в което се състои и отговорът на правния въпрос, по който обжалването е допуснато.
С оглед отговора на правния въпрос, решаващите изводи на въззивния съд за неоснователност на възражението на ответника за изтекла погасителна давност с аргумента за спирането на давностния срок досежно претендираното обезщетение за забавено плащане през периода на висящност на друг процес относно главното вземане /възнаграждението по договора за изработка/, в който не е било претендирано обезщетение за забава нито за периода до предявяването на иска, нито за последващ такъв, са неправилни. Акцесорността на лихвата по отношение на главницата-главното вземане не е основание и аргумент за приложение на разпоредбата на чл.115,ал.1, б.”ж” ЗЗД.
Исковата молба е предявена на 03.06.2013г. и има за предмет претенция за обезщетение за забава за периода от 12.06.2008г. до 03.06.2013г., като с оглед влязлата в сила част на решението, спорът е висящ относно обезщетенито в размер на законната лихва за периода 17.01.2010г.-05.02.2013г./датата на окончателното плащане на главницата по образуваното за събирането й изпълнително дело/. Неоснователността на възражението на ответника, че не е поставен в забава по отношение на обезщетението за закъснялото плащане произтича на първо място от обстоятелството, че предявяването на иска за плащане на възнаграждението по чл.266,ал.1 ЗЗД на 17.01.2010г./т.д.№ 84/2010г. на ОС Перник/ е покана за плащане по смисъла на чл.84,ал.2 ЗЗД, независимо от това дали са били налице предпоставките за приложението на разпоредбата на чл.84,ал.1 ЗЗД с оглед клаузите на договора и настъпването на забавата в предходен момент. С оглед датата на предявяване на иска-03.06.2013г. и направеното възражение за изтекла погасителна давност, то е основателно /чл.111,б.”в”ЗЗД/ по отношение на натрупаните лихви, изтекли за периода, предшестващ три години от завеждането му /до 02.06.2010г./, или лихвите не са погасени за периода 03.06.2010г. до датата на плащането на главното задължение-05.02.2013г.
Неоснователно е възражението на ответника за невъзможност да бъде присъдено обезщетение за забавата при изпълнението на паричното задължение по чл.86,ал.1 ЗЗД с оглед уговорената в чл.21 от договора неустойка за забава, дължима при неспазване на сроковете за разплащане на извършени работи в размер на 0.1% на ден върху стойността на неизплатените, но не повече от 10 %. Претенция за заплащане на неустойка по чл.21 в размер на 10%, с оглед периода на забавата, е била предявена в размер на 2 853.92лв. и отхвърлена с влязлото в сила решение по т.д.№ 84/2010г. на Пернишкия ОС. Поради това, и с оглед споделяните от настоящия състав разяснения в Решение № 68 от 09.07.2012г. по т.д.№ 450/2011г. на І т.о., ако кредиторът претендира обезщетение по чл.86,ал.1 ЗЗД заедно със заплащане на неустойка /каквато е била предмет на предходното производство, приключило с отхвърляне на иска по чл.92,ал.1 ЗЗД/, при уговорена в договора такава за забава за изпълнение на парично задължение, искът по чл.86,ал.1 ЗЗД е основателен само за разликата между неустойката и по-големия размер на законната лихва. В същия смисъл е и даденото от състави на ТК разрешение в обратната хипотеза-доколкото неустойката има и санкционна функция, няма законова пречка за кредитора да претендира, независимо от присъденото му с влязло в сила решение, предхождащо предявения иск с правно основание чл.92,ал.1 ЗЗД, обезщетение по чл.86,ал.1 ЗЗД за забавено изпълнение на едно и също парично задължение, ако размерът на лихвата се приспадне от размера на неустойката /Решение № 25 от 29.04.2010г. по т.д.№ 838/2008г. на ВКС, ІІ т.о. и Решение № 99 от 26.07.2013г. по т.д.№ 944/2012г. на І т.о./. Уговорената в чл.21 от договора неустойка е зачетна-т.е. приложима е разпоредбата на чл.92,ал.1,изр.второ ЗЗД и обезщетението по чл.86,ал.1 ЗЗД, ако надхвърля договорната неустойка, е по-голяма вреда за кредитора. Отсъства изрична уговорка, отричаща възможността да се търси обезщетение за действителния размер на вредите извън обезщетяваните чрез неустойката /уговорената не е алтернативна/, което обосновава приложимостта на диспозитивното правило на закона.
Неоснователни като преклудирани за ответника, с оглед приключилото производство по т.д.№ 94/2010г. на ОС Перник с предмет уважаване на иска за заплащане на възнаграждение по чл.266,ал.1 ЗЗД, са възраженията и доводите, основани разпоредбата на чл.7 от договора за непредставяне в счетоводството на възложителя на отчетните документи фактури и протокол обр.19 след завършване на обекта като предпоставка за заплащане на възнаграждението и позоваването на уговорено в полза на общината отлагателно условие да забави плащането до момента на постъпването на субсидии.
Дължимото за периода 03.06.2010г.-05.02.2013г. обезщетение по чл.86,ал.1 ЗЗД върху главницата от 28 539.23лв. е в размер на 7 895.01лв., а разликата, след приспадане на неустойката от 2 853.92лв. е 5 041.09лв., за която сума искът по чл.86,ал.1 ЗЗД е основателен. Основанието за присъждането й е разпоредбата на чл.86,ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.92,ал.1,изр.второ ЗЗД, тъй като общината не е търговец и разпоредбата на чл.294,ал.1 ТЗ, на която се е позовал окръжният съд, е неприложима.
С оглед на изложеното, обжалваното решение в частта за уважаването на иска за разликата над 5 041.09лв. следва да бъде отменено, а искът за разликата до уважения от окръжния съд размер-отхвърлен. Следва да бъде оставено в сила решението за уважаването на иска до размер на 5 041.09лв.
При този изход на спора изчислените разноски по компенсация са в размер на 361 лв. в полза на ответника по касация.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ Решение № 160 от 11.03.2014г. по в.гр.д.№ 18/2013г. на ОС Перник в частта за уважаването на иска за разликата над 5 041.09лв., вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от АБС [фирма], [населено място] против [община] за заплащане на обезщетение за забава за разликата над 5 041.09лв. до присъдения размер от 8 378.83лв.
ОСТАВЯ В СИЛА същото решение за уважаване на иска за сумата 5 041.09лв.-обезщетение за забавено изпълнение на паричното задължение, присъдено с влязло в сила решение по т.д.№ 84/2010г. на ОС Перник в размер на от 28 539.23лв. за възнаграждение за изпълнени СМР по договор за изработка от 02.11.2007г., дължимо за периода 03.06.2010г.-05.02.2013г.
Осъжда [община] да заплати на „АБС И.” сумата 361лв. разноски.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЧЛЕНОВЕ: