1 Р Е Ш Е Н И Е № 234 София, 05 февруари 2019 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на шести декември две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА МАЯ ЦОНЕВА при участието на секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев н. дело № 798/2018 година. Производството е образувано по касационни жалби от подсъдимия В. Д. А. подадени чрез неговия баща Д. А. Й. -упълномощен по реда на чл. 91, ал. 2 от НПК; от адв. М.М. от АК-София и адв. Е. К. от АК-Монтана, като упълномощени от подсъдимия защитници, срещу решение № 121 от 26.03.2018год. постановено по внохд № 173/2018год. по описа на Софийския апелативен съд. Жалбата на защитника на подсъдимия-адв. М. се позовава на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. С доводите, представени в подкрепа на първото от касационните основания, се оспорват изводите за наличие на "предумисъл", като се акцентира върху ниския интелектуален коефициент на подсъдимия, който да създаде такъв алгоритъм, че да изпълни изискванията за предумисъл. Възражението за съществени нарушения на процесуалните правила съдържа твърдения, че предходните инстанции са подходили формално към задължението си за разкриване на обективната истина и не са спазили изискванията на чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Изводите за виновността на подсъдимия се основават само на косвени доказателства и на направени от него на досъдебното производство самопризнания, които са изтръгнати с насилие и мъчения и които той е отрекъл в стадия на съдебното производство. Апелативният съд не е изпълнил задължението си по чл. 305, ал. 3 от НК да посочи кои възприети от него факти, въз основа на кои доказателствени източници приема за установени и кои доказателства и защо отхвърля, което по същество е ограничило правото на защита и представлява съществено нарушение на процесуалните правила. Въз основа на тези доводи се правят алтернативни искания - за отмяна на съдебните актове и оправдаване на подсъдимия; за връщане на делото за ново разглеждане от друг въззивен състав или за намаляване значително на наложеното наказание. Декларативно се оспорва и гражданската част на съдебните актове. Идентична по основания и искане за оправдаване е касационната жалба от защитника Д. А. Й., който дава собствена оценка на доказателствата и доказателствените средства и въз основа на тях прави заключение, че подсъдимият не е присъствал при раждането на пострадалото дете и не е извършител на убийството му. В жалбата изготвена от адв. Е. К. се релевират основанията за отмяна по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 и 2 от НПК, съпроводено с пространни цитати от решението на предходната инстанция и изтъква неизяснени, според касатора обстоятелства. Твърди се, че във въззивното решение няма отговор на доводите на защитата, както и че са налице редица нарушения при извършване на действията – „оглед, и изземване на веществени доказателства”, при което от гледна точка на чл. 21 от АПК съставеният огледен протокол, като индивидуален административен акт е непълен, което води до неговата недействителност. Твърди се, че е допуснато процесуално нарушение във фазата на съдебното производство, което ограничило правото на защита и още повече - правото на А. на справедлив процес, което обстоятелство следвало да бъде отчетено от въззивния съд по повод възраженията на защитата при определяне на наказанието. На следващо място, без съответна аргументация, се прави искане касационният съд да прекрати съдебното производство на основание чл. 288, ал. 1 от НПК и да изпрати делото на Окръжния прокурор на гр.Монтана. В хода на касационното производство защитниците на подсъдимия В. А. поддържат изложеното в жалбите и в представената от Д. Й. писмена защита като основания и доводи. В своя защита и в последната си дума подсъдимият твърди, че е невинен. Гражданският ищец С. Й. Ц., редовно призована, не се явява. Прокурорът дава заключение, че жалбата е неоснователна, а обжалваният съдебен акт като правилен и законосъобразен следва да се остави в сила. За да се произнесе, Върховният касационен съд съобрази следното: С присъда от 23.11.2017 г. по нохд № 118/2017 г. на ОС-Монтана подсъдимият В. Д. А. е признат за виновен в това, че през нощта на 22.07.2015год. срещу 23.07.2015год. в [населено място], обл. Монтана, в имот находящ се на [улица], умишлено умъртвил малолетната си новородена дъщеря С. С. Й., която се намирала в безпомощно състояние, като е извършил деянието предумишлено, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 3, пр. 4, т.4, предл. 2, т. 5 и т. 9, във вр. чл. 115 от НК е осъден на седемнадесет години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален „Строг” режим. На основание чл. 59, ал. 1 от НК е зачел и приспаднал от определеното наказание времето на предварителното задържане на А. по взета мярка за неотклонение „Задържане под стража”, считано от 24.07.2015год. до 01.12.2016год. С присъдата подсъдимият е осъден да заплати на С. Й. Ц. от [населено място], обл. Монтана, сумата от три хиляди лева, представляваща обезщетение за причинените й от престъпното деяние неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 23.07.2015год. до окончателното изплащане на сумата. Съдът е осъдил подсъдимия да заплати направените деловодни и съдебни разноски, държавната такса върху размера на уважения иск и се е произнесъл по веществените доказателства. С обжалваното въззивно решение първоинстанционната присъда е потвърдена. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакуваното решение в пределите на чл. 347 НПК, намира следното: По доводите в подкрепа на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК На първо място, несъстоятелни са твърденията в жалбата на адв. М. за липса на мотиви с довода, че в обстоятелствената част на решението не са отразени всички факти. Позоваването на чл. 305, ал. 3 от НПК е неуместно, тъй като текстът е относим за случаите, когато въззивната инстанция постановява нова присъда - арг. от чл. 339, ал. 3 от НПК. Принципно положение е, че мотивите на съдебния акт обективират вътрешното убеждение на съда. Върховният касационен съд нееднократно е посочвал, че когато мотивите на присъдата са аналитични и убедителни и това позволява на страните и на контролните инстанции да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение, въззивният съд не е длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда, ако не е достигнал до различни фактически изводи. Въззивният съд, несъмнено, дължи отговор на изложените в жалбата и/или протеста доводи, съдържащ основанията, поради които не ги възприема. В конкретния случай, окръжният съд е извършил задълбочен доказателствен анализ. Ясно е посочил каква оценка дава на доказателствата, средствата за тяхното установяване, на експертните заключения и какви изводи са формирани въз основа на кредитираната доказателствена съвкупност. При констатираните противоречия на доказателствените материали е изложил своите съображения защо едни от тях се приемат, а други - отхвърлят. Въззивният съд е проверил доказателствената и оценъчната дейност на първата инстанция и като не е открил процесуални пороци, я е потвърдил. Конкретните възражения, изложени в подкрепа на въззивната жалба за допуснати процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон, също са получили отговор във въззивното решение. В хода на съдебното следствие подсъдимият се е възползвал от правото си да откаже да дава обяснения по обвинението, при което на основание чл. 279, ал. 1, т. 4 от НПК съдът е прочел обясненията на подсъдимия от досъдебното производство дадени от него доброволно пред съдия, в присъствието на защитник и след като са били разяснени процесуалните му права, поради което доводът, че те са изтръгнати чрез мъчения и насилие, очевидно е несъстоятелен. Внимателният прочит на тези обяснения разкрива подреденост в изложението за развилите се събития и подробности при създалата се ситуация, свързана с раждането на дъщеря му и действията му по нейното умъртвяване и укриването на трупа чрез изхвърлянето му във външна тоалетна. Съдът е съпоставил обясненията на подсъдимия с останалите събрани по делото доказателства и след извършения анализ е направил изводите си от фактическо и правно естество за установено по несъмнен начин авторство на А. в инкриминираното престъпление и за неговата вина. На второ място, оспорваният от адв. Е.К. протокол за оглед на местопроизшествието от 23.07.2015год. не е индивидуален административен акт, а процесуален документ по смисъла на чл. 128 от НПК и доказателствено средство за извършване на съответните процесуални действия, за реда по който са извършени, и за събраните доказателства. Неговата процесуална годност се преценява на полето на формалните изискванията по чл. 129, ал. 1 от НПК, а не от гледна точка на чл. 21 от АПК, което касае съвсем друго производство, а именно административното. Независимо от това, настоящият касационен състав намира, че на досъдебното производство не е допуснато процесуално нарушение при извършения от органите на разследването оглед на местопрeстъплението, тъй като видно от съставения за това протокол от 23.07.2015год. са спазени изискванията по чл. 155 и сл. от НПК. Неуместно е искането основано на чл. 288, ал. 1 от НПК от страна на същия защитник за прекратяване на съдебното производство и изпращане на делото на Окръжния прокурор-гр. Монтана, тъй като тази норма е относима за решаващите по фактите съдебни инстанции провеждащи съдебното следствие и когато те установят, че престъплението подлежи на разглеждане от по-горен съд, от специализирания наказателен съд или от военен съд. Касационният съд няма такива правомощия, а отделно от това, престъплението по чл. 116 от НК, предмет на обвинението, съобразно чл. 35, ал. 2 от НПК е подсъдно като първа инстанция на окръжен съд, по който ред е и разгледано делото от ОС-Монтана. Доводът от страна на защитника Д. Й. за съпричастие на свид. С. Ц. към извършеното деяние и изразеното недоволство, че тя не е привлечена като обвиняема, не може да получи отговор от настоящата съдебна инстанция, защото съгласно чл. 127, т.т. 2 и 3 от Конституцията и чл. 46 от НПК единствено Прокуратурата може да извършва разследване; да привлича към отговорност лицата, които са извършили престъпления и да поддържа обвинението по наказателни дела от общ характер. Макар защитникът Д. Й. формално да релевира пред ВКС касационните основания по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 и 2 от НПК, от съдържанието на касационната жалба и представената писмена защита се установява, че залегналите в тях оплаквания се свеждат до необоснованост на приетите от съдебните инстанции фактически положения. Оспорени са като неверни констатациите на въззивния съд по отношение на приетите за установени факти, обуславящи обективната и субективна съставомерност на деянието. ВКС е имал повод многократно да изтъква в актовете си, че фактическата необоснованост на атакувания съдебен акт не съставлява самостоятелно касационно основание. Касационната инстанция няма правомощия да контролира вътрешното убеждение на въззивната инстанция относно приетите за установени факти, включително досежно авторството на деянието, конкретиката на осъществяването му и неговата субективна страна. Касационният съд не разполага с процесуални възможности и за самостоятелна оценка на доказателствените материали вместо въззивния съд, който е последна инстанция по фактите. Поради това, отправеното искане за оправдаването на подсъдимия е изначално неоснователно, тъй като то предполага извеждане на нови фактически положения, каквито касационната инстанция не може да установява. Настоящият състав на ВКС може, единствено, да обсъди възраженията на жалбоподателя А. и защитника му Й. от гледна точка на процесуалните изисквания за правилно формиране на вътрешното убеждение на съдилищата по фактите. В този аспект при касационната проверка не са констатирани процесуални нарушения, които да дадат основания за отмяна на проверявания съдебен акт. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнение в осъдителните изводи на съда. Приетите за установени от Софийския апелативен съд фактически положения са изведени в резултат на собствен анализ и са мотивирани с обективно наличната по делото доказателствена съвкупност. Във въззивното решение е възпроизведена приетата от апелативния съд фактология, кореспондираща с направените и от първоинстанционния съд фактически констатации. В съдържанието на атакувания съдебен акт надлежно фигурира и юридическата му част със съответните правни изводи /л.18-21 от решението/. Липсата на съществени непълноти в мотивировката на въззивния съдебен акт дава възможността на касационния съд безпрепятствено да установи действителната воля на въззивния съд и да проконтролира правилността на вътрешното му убеждение, като гарантира и правото на страните да разберат ясно и недвусмислено съображенията на въззивната инстанция, въз основа на които е потвърдена първоинстанционната присъда. При тези констатации относно процесуалната дейност на Софийския апелативен съд релевираните в касационната жалба на подсъдимия А. оплаквания за неправилно разкриване на фактологията на деянието, сочат единствено субективното несъгласие на жалбоподателя с осъждането му, което не представлява касационно основание по чл. 348, ал. 1 от НПК. С оглед на тези съображения настоящият съдебен състав намира, че атакуваният съдебен акт отговаря на изискванията за обхват на неговото съдържание съгласно чл. 339 от НПК и не подлежи на отмяна на процесуално основание. По соченото от касатора основание за отмяна по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Предходните инстанции подробно са мотивирали становището си, че деянието съдържа всички елементи, характеризиращи състава по чл. 116, ал. 1, т. 9 от НК и то е резултат от надлежна оценъчна дейност на наличната доказателствена информация. Обсъдените доказателства и установените с тях факти, очертаващи хронологично поведението на подсъдимия, са обусловили извод за проявена обмисленост, целенасоченост и предварителна подготовка, нетипични за убийство, извършено при възникнал внезапен умисъл. По повод конкретното възражение, поддържано в жалбата, следва да се отбележи, че несъмнено между вземането на решение и самото извършване на убийството трябва да има известен период от време, който позволява на дееца да обмисли решението си спокойно и хладнокръвно. В този аспект съдилищата са се съобразили със съдебната практика разясняваща съдържанието на „предумисъла” и са обсъдили факта на укриване бременността на С. Ц. от подсъдимия пред родителите си, поради усложнени роднински отношения и същевременно за едностранно взетото от него в този първоначален момент решение да умъртви новороденото, разчитайки, че този факт ще остане неизвестен. Относно останалите квалифициращи признаци на чл. 116 от НК- по т. 3 „рождена дъщеря”, т. 4 „малолетно лице” и т. 5 „лице в безпомощно състояние” съдът ги е възприел за установени от обекта на посегателството и от заключението на ДНК експертизата, установила по категоричен начин бащинството на А. на умъртвеното от него новородено. С оглед на изложеното, касационната инстанция не намира за основателно твърдението за неправилно приложение на материалния закон. По основанието на чл. 348, ал. 1, т.3 НПК В съответствие със задължението си по чл. 57, ал. 1 от НК съдът е преценил, че наказанието на подсъдимия следва да бъде наложено по първата от трите предвидени за престъплението алтернативи -„лишаване от свобода”. При индивидуализацията на отмереното спрямо подсъдимия наказание първата инстанция изчерпателно и всестранно е оценила съвкупността от смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, като са били отчетени относителната тежест и значение на всеки фактор, в резултат на което наказанието е определено малко под предвидения за престъплението среден размер. Въззивната инстанция е констатирала пълнота и вътрешна непротиворечивост в аргументацията на ОС – Монтана по въпроса за реализацията на наказателната отговорност на касатора, като с оглед приетите отегчаващи обстоятелства, не е намерила основания за допълнително смекчаване на наказанието му. Върховният касационен съд също не констатира предпоставките на чл. 348, ал. 5, т .1, вр. ал. 1, т. 3 от НПК за корекция на наложеното наказание по доводите, посочени в касационната жалба от защитника адв. М. и в пледоарията на явилата се пред касационния състав адв. М. П., която акцентира, че явната несправедливост е функция от неправилното приложение на закона с осъждането на подзащитния й. Определеното от съдилищата по фактите наказание е адекватно на извършеното от дееца и основателно е прието, че ще допринесе в най-пълна степен за реализиране на визираните в чл. 36 от НК цели на наказанието. Оплакването срещу гражданската част на обжалваното е лишено от конкретни доводи, но от съдържанието на касационната жалба на адв. М. може да се направи извод, че оспорването на гражданската отговорност е свързана не със справедливостта на определеното обезщетение, а въобще с основанието за възникването й. Изложените по-горе съображения мотивират касационният състав да не възприеме искането за отхвърляне на гражданския иск, поради неговата неоснователност. Настоящият съдебен състав счита, че касационните жалби от името на подсъдимия са неоснователни и атакуваният съдебен акт като правилен и законосъобразен следва да се остави в сила. Ето защо и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 121 от 26.03.2018год. постановено по внохд № 173/2018год. по описа на Софийския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: