Ключови фрази


- 7 -
ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 60860

гр. София, 30.12.2021 година.


Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 13.10.2021 (тринадесети октомври две хиляди двадесет и първа) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове: Владимир Йорданов

Димитър Димитров


като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 1972 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 47/01.03.2021 година, подадена от „Ц. М.“ Е., срещу решение № 225/02.12.2020 година на Окръжен съд Враца, І-ви въззивен състав, постановено по гр. д. № 394/2020 година.
С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното решение № 160/05.03.2020 година на Районен съд Враца, трети граждански състав, постановено по гр. д. № 4168/2019 година, и е постановено ново, с което е отхвърлен предявеният от „Ц. М.“ Е. срещу Д. Д. В. иск с правно основание чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 45 от ЗЗД, за признаване за установено, че В. дължи на дружеството сумата от 13 216.25 лв., представляваща обезщетение за причинените на „Ц. М.“ Е. имуществени вреди от ПТП, настъпило на 15.02.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.10.2019 година до окончателното плащане, както и сумата от 238.65 лева лихва за забава за периода от 25.02.2019 година до 17.05.2019 г., за които суми е налице заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 1173/28.05.2019 година, издадена по ч. гр. дело № 1910/2019 година по описа на Районен съд Враца.
В подадената от „Ц. М.“ Е. касационна жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение на Окръжен съд Враца е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и да се постанови ново, с което предявеният от дружеството срещу Д. Д. В. иск, с правно основание чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 45 от ЗЗД, да бъде уважен. В изложенията си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Враца по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба Д. Д.В. е подал отговор на същата с вх. № 251/19.05.2021 година, с които е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 225/02.12.2020 година на Окръжен съд Враца, І-ви въззивен състав, постановено по гр. д. № 394/2020 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
„Ц. М.“ Е. е било уведомено за обжалваното решение на 26.01.2021 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 47/01.03.2021 година, като е подадена по пощата на 26.02.2021 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
За да постанови решението си съставът на Окръжен съд Враца е приел, че между страните било безспорно, а това се установявало и от представения от делото протокол за ПТП № 1469002 от 15.02.2018 година, че при управление на лекия си автомобил марка „БМВ“, модел „320Д“, с рег. номер на МПС, на 15.02.2018 година Д. Д. В. блъснал автобус марка „Мерцедес“, модел „F 350 TOURUSMO“ с рег. номер на МПС, собственост на „Ц. М.“ Е. Също така не било спорно, че към датата на ПТП В. имал сключена валидна застраховка за риска „гражданска отговорност“, оформена с полица № BG/28/117000882594 на ЗК „О.“-клон България, при който застраховател във връзка с произшествието била образувана щета № 1823301101000712. В представените по делото опис-заключение от 15.02.2018 година и опис-заключение от 19.02.2018 година, второто изготвено въз основа на допълнителен оглед, нанесените в резултат на пътно-транспортното произшествие вреди по автобуса на дружеството, били описани от служители на застрахователя. Последният с писмо от 06.03.2018 година изискал от „Ц. М.“ Е. представянето на проформа фактури за частите за подмяна и детайлите за ремонт, като посочил, че същите били необходими за разглеждането на ликвидационната преписка и приключването на ликвидационната дейност, във връзка с искането на дружеството за изплащане на застрахователното обезщетение. С представеното по делото платежно нареждане, на 21.03.2018 година във връзка с щета ГО 1823301101000712 застрахователят изплатил по сметка на „Ц. М.“ Е. сумата от 6315.75 лева. По делото не били ангажирани доказателства въз основа на какви документи застрахователят бил определил тази сума, но от дружеството били представени фактури и проформа фактури, издадени в периода 10.03.2018 година -14.03.2018 година, за стойността части и детайли, както и за ремонтен труд, на обща стойност 21 587.60 лева. В издадената от Автосервиз Н. проформа фактура общо за сумата от 3184.50 лева било отразено, че касае щети по опис-заключението от 19.02.2018 година, свързано със застраховка за риска „гражданска отговорност“ по полица BG/28/117000882597. За установяване на размера на щетите по пазарната им стойност към 15.02.2018 година, по делото била назначена и изслушана съдебно-автотехническа експертиза. Вземайки предвид частите за подмяна и детайлите за ремонт, отразени в представените от „Ц. М.“ Е. фактури и проформа фактури, вещото лице било дало заключение, че те съставлявали увредени части и необходими ремонтни дейности, пазарната стойност на които била 19950.73 лева, включително стойността за труд.
Съставът на Окръжен В. е посочил, че при така установената фактическа обстановка следва правните изводи, че деликтното право на пострадалия по чл. 45 от ЗЗД против причинителя на вредата, било уредено алтернативно с правото му на прекия иск по чл. 432 от КЗ против застрахователя на деликвента. Съобразно разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 2/06.06.2012 година, постановено по тълк. д. № 1/2010 година на ОСТК на ВКС, прякото и деликтното право на пострадалия възниквали едновременно с общи елементи в пораждащия ги фактически състав, съществували успоредно като конкуриращи се права и се погасявани в един и същи момент, но след окончателното удовлетворяване на увреденото лице. Въпрос на преценка на носителя на тези права било от кого да потърси репариране на претърпените вреди. Когато застрахователят удовлетворял пострадалия, последният нямал основание да търси повторно обезщетение и от причинителя на вредата, защото задължението за обезщетяване на вредите от осъществения застрахователен риск било еднакво по своето съдържание и за застрахования делинквент, и за неговия застраховател. Предвид тази връзка на деликта с основанието за изплащане на застрахователно обезщетение, то деликтното право и правото на увредения против застрахователя се погасявали едновременно, но само в случай, че извършеното от деликвента или от застрахователя плащане на обезщетение, удовлетворявало всички вреди, които били пряка или непосредствена последица от увреждането (аргумент от ТР № 1 30.01.2017 година, постановено по тълк. д. № 1/2016 година на ОСГТК на ВКС). Затова, в случай, че увреденото лице било предявило прякото си право против застрахователя, то ще имало право на иск по чл. 45 от ЗЗД и против деликвента (аргумент от ТР № 2/06.06.2012 година, постановено по тълкувателно дело № 1/2010 година на ОСТК на ВКС), но този иск щял да бъде основателен само за онези вреди, които били пряка и непосредствена последица от увреждането, но не са били покрити от застрахователното обезщетение (например други по вид и/или новонастъпили; вреди, които надхвърлят лимита на застрахователната сума по сключената застраховка; вреди, които не са били оценени от застрахователя по пазарна стойност). В случая в исковата молба се твърдяло, че извършеното от застрахователя на ответника плащане на застрахователно обезщетение по застраховката за риска „гражданска отговорност“, не покрива действителната стойност на претърпените от него вреди. Поддържало се, че вредите били обективирани в опис-заключенията на застрахователя от 15.02.2018 година и 19.02.2019 година и разходите за тяхното възстановяване възлизали на сумата от 19 532.00 лева, но въпреки представените пред застрахователя на Д. Д. В. документи-фактури и проформа фактури, доказващи разходите, той не бил заплатил обезщетение в дължимия размер. С оглед на тези твърдения и съобразно посоченото ТР № 2/06.06.2012 година, постановено по тълкувателно дело № 1/2010 година на ОСТК на ВКС, така предявеният иск бил допустим, но за да бил основателен „Ц. М.“ Е. трябвало да докаже или че всички вреди, които претендирал по представените фактури, са били предявени пред застрахователя, но той е изплатил обезщетение под пазарната им стойност; или че вредите са били предявени пред застрахователя, но той е признал само част от тях, съответно изплатил е следващото се обезщетение само за признатата част. И в двата случая дружеството носело тежестта и да докаже, че претендираните по фактурите и проформа фактурите конкретни вреди представлявали пряка и непосредствена последица от увреждането. Въззивният съд намирал, че „Ц. М.“ Е. не било провело пълно доказване на нито една от посочените хипотези, даващи основание за уважаване на иска по чл. 45 от ЗЗД в условията на осъществено право на пряк иск по чл. 435 от КЗ, а именно не било доказало, че претърпените вреди не са били обезщетени от застрахователя на В. в тяхната цялост. Макар „Ц. М.“ Е. да твърдяло, че в хода на ликвидационното производство пред застрахователя било предявило документите за разходите по възстановяване на щетите, в случая с фактурите и проформа фактурите, не се доказвало по никакъв начин нито, че фактурите действително са били предявени, нито дали всички тези щети са били признати по видове от застрахователя. Защото само при успешното доказване, че по видове щетите са били признати и като се има предвид заключението на изслушаната по делото съдебно-автотехническата експертиза, можело да се приеме, че изплатеното застрахователно обезщетение от 6315.75 лева. не репарира в пълен обем понесените от пострадалия вреди и поради това не погасява деликтното право. Недоказана от „Ц. М.“ Е. била и втората хипотеза, която би обусловила основателност на иска по чл. 45 от ЗЗД, а именно, че изплатеното застрахователно обезщетение се отнася само до част от претендираните вреди по конкретни видове (че застрахователят не е признал право на обезщетяване на някои от конкретните видове части, детайли и други). В случая не било доказано какви са били вредите, включени в изплатеното обезщетение, като и в самата искова молба не се навеждали твърдения за частично отхвърляне на застрахователната претенция поради непризнати пера от нея. Съставът на Окръжен съд Враца е посочил, че следвало да се отбележи също, че представените фактури и проформа фактури, за които се твърдяло, че са предявени на застрахователя, били на обща стойност 21 587.60 лева. Същевременно обаче „Ц. М.“ Е. твърдяло, че било заявил за плащане от застрахователя разходи в размер на 19 532.00 лева. Това разминаване само по себе си давало основание да се направи извод, че има фактури или конкретни части, детайли и ремонти от фактурите, които не били предявени за плащане по реда на чл. 435 от КЗ, но за да можел Д. Д. В. да отговаря за тях по чл. 45 от ЗЗД, необезщетените вреди следвало да са посочени конкретно. С оглед на това въззивният съдебен състав считал, че нямало основание да се приеме, че в резултат на осъществения деликт били останали нерепарирани вреди, които деликвентът бил задължен да обезщети на основание чл. 45 от ЗЗД. Така възприетото водело до извод за неоснователност на исковата претенция, съответно до необходимост от отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на предявения иск по чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 45 от ЗЗД. Макар в решението си първоинстанционният съд правилно да бил приел, че за уважаването на иска било необходимо да се установи различие в покритите вреди с изплатеното застрахователно обезщетение, той не бил съобразил липсата на доказателства за обхвата и размера на вредите по двете претенции-към застрахователя и към деликвента, доколкото само ако не били едни и същи, те нямало да имат обвързващо действие в материалноправно отношение. При тези съображения първоинстанционното решение следвало да бъде отменено и вместо него се постановяла друго решение, с което искът да бъде отхвърлен.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Ц. М.“ Е. е поискало въззивното решение Окръжен съд Враца да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това следва ли и има ли процесуалното задължение на въззивната инстанция да обсъди всички въведени от страна оплаквания срещу първоинстанционното решение, както и да обсъди всички доказателства по делото и за това може ли да се приеме, че обявяването в несъстоятелност на дружество застраховател дава право на пострадалия да предяви иска си по чл. 45 от ЗЗД спрямо причинителя на вредите, като за упражняване на това право е достатъчно доказателството, че дружеството застраховател е неплатежоспособно да реализира претенциите на пострадалия. По отношение на втория въпрос се сочи, че е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Същият обаче не е бил разглеждан от въззивният съд и не е вземан предвид при постановяване на обжалваното решение. Поради това този въпрос не може да послужи като общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК. Първият от поставените въпроси обаче е бил включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на въззивния съд при постановяване на решението му. Същият е разрешен в противоречие с посочената от касатора съдебна практика, а именно решение № 102/25.11.2016 година, постановено по гр. д. № 1055/2016 година, решение № 104/09.10.2019 година, постановено по гр. д.№ 625/2019 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о., решение № 113/18.05.2016 година, постановено по гр. д. № 5961/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 187/07.07.2016 година, постановено по гр. 1332/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Предвид на това по отношение на него е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК обстоятелство за допускане на исканото касационно обжалване. Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК въпросът следва да бъде уточнен, доколкото във въззивното производство „Ц. М.“ Е. не е имала качеството на жалбоподател, като въпросът бъде за това следва ли и има ли процесуалното задължение на въззивната инстанция да обсъди всички въведени от страните доводи и възражения, както и да обсъди всички доказателства по делото.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „„Ц. М.“ Е. е поискало въззивното решение на Окръжен съд Враца да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Съдържащите се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на „Ц. М.“ Е. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд Враца.
Предвид на изложеното са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 225/02.12.2020 година на Окръжен съд Враца, І-ви въззивен състав, постановено по гр. д. № 394/2020 година, по подадената срещу него от „Ц. М.“ Е. касационна жалба с вх. № 47/01.03.2021 година и такова трябва да се допусне.
На „Ц. М.“ Е. трябва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 295.00 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като му се укаже, че ако не направи това в определения срок подадената от него касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение


ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 225/02.12.2020 година на Окръжен съд Враца, І-ви въззивен състав, постановено по гр. д. № 394/2020 година.
ДАВА на „Ц. М.“ Е., ул. и съдебен адрес, ул., ет. едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 295.00 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като му УКАЗВА, че ако не направи това в определения срок подадената от него касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено.
Делото да се докладва след внасянето на определената държавна такса или след изтичането на определения за това срок.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.

2.