О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 203 София, 16.04.2021 г. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на 24 март, две хиляди и двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ ПЕТЯ ХОРОЗОВА изслуша докладваното от съдия Боян Балевски т.дело № 1425/2020 година Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от процесуалния пълномощник на М. М. Х. срещу решение № 97 от 14.04.2020 г. по в.т.д. № 56/2020 г. на Апелативен съд – Варна , в частта, с която след отмяна на решение№ 923/25.10.2019 г. по т.д. № 56/2020 г. на ОС-Варна в съответната част е постановено друго, с което е прогласен за нищожен договора за покупко-продажба на ½ ид.ч. от недвижим имот, представляващ поземлен имот № 10135.2568.87, находящ се в КК „Св.св.Константин и Елена“ [населено място], обективиран в н.а. №78, т.III, рег.№3390, н.д.№392/14.06.2005 г.,сключен между „Де Же“ ЕООД -гр.София и „ДеЖе“ ЕООД-в несъстоятелност –гр. Варна, поради накърняване на добрите нрави и е прието за установено по отношение на касатора, че М. М. Х. не е собственик на ½ ид.ч. от недвижим имот, представляващ поземлен имот № 10135.2568.87, находящ се в КК „Св.св.Константин и Елена“, [населено място], въз основа на влязло в сила решение №751/26.04.2018 г. на Окръжен съд Варна-ГО по гр.д. №1008/2016 г. по чл.19, ал.3 ЗЗД, както и в частта за присъдените разноски. Касаторът се позовава на неправилно приложение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и т.3 и чл.280 ал.2 ГПК по въпросите и доводите, подробно изложени в изложението на основанията за допускане до касация, както на очевидна неправилност. По реда на чл.287, ал.1 ГПК е постъпил отговор от страна на „Де Же“ ЕООД -гр.София, в който се излагат доводи за липса на основания за допускане до касация . Претендират се разноските пред настоящата инстанция в размер на договорени и платени възнаграждения за процесуално представителство. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните , приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията за редовност. При постановяване на въззивното решение в обжалваната с КЖ част, второинстанцинният съд е приел следното: Искът за нищожност на договора поради нарушаване на добрите нрави е основателен. Според съда, от влязлото в сила решение по иска по чл. 29 ЗТР /сега ЗТРЮЛНЦ/ по т.д. 28/2011 г. на ВОС-ТО се установява, че управителят на Де Же ЕООД-София- В. Ю. порочно е учредил ответното дружество „ДеЖе“ЕООД-Варна, затова в крайна сметка то е прекратено и обявено в ликвидация, а сега и в несъстоятелност. Той е знаел, че собственикът на капитала О. Ю. не е взимал решение за учредяване на ответното дружество, не е подписвал учредителен акт на същото, не е подписвал договор за управление с него и че той самият се е самоназначил за негов управител, като всички представени в регистърното производство доказателства са били неистински - неавтентични. Сключеният от управителя В. Ю. договор по нот.акт от 14.06.2005 г., според съда, цели единствено изваждането на притежаваната ½ ид.ч. от процесния имот от патримониума на ищцовото дружество и прехвърлянето й в този на друго новоучредено от същия управител дружество, неизвестно на собственика на капитала- О. Ю., но същевременно контролирано от последния, което би му позволило по-късно безпрепятствено да отчужди имота в своя или в чужда полза. Това е и станало със сключения от управителя на ответното дружество В. Ю. предварителен договор от 15.01.2008 г., с който е продал прехвърлената ½ ид.ч. от имота на трето лице Г. Х. Х., . Последният е предявил иск по чл.19, ал.3 – ЗЗД – предмет на гр.д. №1008/2016 г. на ОС Варна-ГО и същевременно е сключил договор за цесия от 03.11.2017 г. с ответницата М. Х., чрез което се е стигнало до постановяване на съдебно решение за обявяване на предварителния договор за окончателно сключен в полза на последната. Следователно, според съда, с договора за покупко-продажба от 2005 г. притежаваната от ищеца ½ идеална част от недвижим имот, представляващ дворно място от 7300 кв.м. във Вилна зона Варна /Абатко/, КК „Св.св.Константин и Елена“, се накърняват добрите нрави, тъй като общият на двете дружества управител-В. Ю. е действал недобросъвестно, като съзнателно е прехвърлил без знанието на собственика на капитала-О. Ю. недвижим имот-собственост на дружеството-ищец, на друго учредено от В. Ю. мнимо дружество на същия собственик на капитала, без последният да е взимал решение за такова учредяване и за отчуждаване на имота си и който не е знаел изобщо за сделката. Доколкото в нотариалния акт В. Ю. е действал като управител и на двете договарящи страни по договора, изявлението в него, че договорената цена 36000 лева е заплатена напълно и в брой от купувача на продавача преди подписването на договора няма доказателствена стойност. Не е доказано изобщо, че за продажбата на имота е заплатена продажна цена. Налице е значителна нееквивалентност на насрещните престации по договора. Следва изводът, че управителят съзнателно превратно е упражнил правата си на органен представител на всяко от двете договарящи дружества, като е действал недобросъвестно при сключването на договора, предвид което той страда от порока по чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД – накърняване на добрите нрави и искът за прогласяването му за нищожен на това основание следва да се уважи. Въззивният съд е счел за основателен и искът за установяване, че ответницата Х. не е станала собственик на имота. Изложени са следните съображения в тази насока: тъй като ищецът не е бил привлечен в производството по чл.19, ал.3 ЗЗД, той не е обвързан от силата на пресъдено нещо на решението по гр.д. №1008/2016 г., влязло в сила на 21.06.2018 г., и предвид характера му на издаден нотариален акт, ищецът може да го оспорва по исков ред на основание чл. 537, ал.1 във връзка с чл.363 ГПК. В случая прехвърлителят по предварителния договор не е собственик на имота поради нищожност на собственото му придобивно основание, предвид което последващото прехвърляне на имота няма вещно-прехвърлително действие. Ответницата не би могла да придобие имота въз основа на съдебното решение по чл.19, ал.3 ЗЗД, тъй като продавачът по предварителния договор – ответник по иска не е придобил правото на собственост върху имота. С оглед на това, че решението по иска по чл.19 ал.3 ЗЗД е непротивопоставимо на ищеца, като действителен собственик на имота, и няма вещно-прехвърлително действие спрямо същия. Съгласно указанията по приложение на процесуалния закон, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода на спора, по отношение на който е налице и някоя от визираните в т.1 – 3 на чл.280, ал.1 ГПК допълнителни селективни предпоставки. В мотивите към т.1 от ТР на нормативно тълкуване са разграничени основанията за достъп до касация от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение, поради което поддържаните основания по чл.280, ал.1 ГПК не биха могли да се основават на доводи за неправилност на решението. Съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в ТР № 1/2009 г., следва да се приеме, че от формулираните от страна на касатора въпроси безспорно обуславящи за изхода по спора се явяват тези за обвързаността на съда, при произнасяне по спорното право от фактите и твърденията изложени от ищеца в ИМ, и длъжен ли е съдът разгледа и да обсъди всички наведени възражения от страните във връзка със спорното право и да изложи своите съображения по тях в мотивите на своя краен акт във връзка с оплакването за липса на разглеждане и произнасяне с обжалваното решение по възражението за придобивна давност от страна на ответника Х./ т.6. от отговора на ИМ, депозиран от нейна страна/. По първия въпрос следва да се допусне касационно обжалване за проверка на решението досежно неговата допустимост, а по втория-за съответствие с цитираната в изложението практика на ВКС по чл.290 ГПК, т.е. налице са основание за допускане на касационно обжалване, съгласно чл.280 ал.1,т.1 ГПК и чл.280 ал.2 ГПК. По останалите процесуални и материално правни въпроси, формулирани от касатора, ВКС ще вземе отношение при произнасяне по основателността на КЖ във връзка с наведените в КЖ оплаквания по правилността на обжалваното решение. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 97 /14.04.2020 г. по в.т.д. № 56/2020 г. на Апелативен съд – Варна в обжалваната част. УКАЗВА на касатора М. М. Х. да внесе държавна такса в размер на 815,67 лева по сметка на ВКС в едноседмичен срок от уведомяването й. След изпълнение на горното делото да се докладва на председателя на Второ т.о. за насрочване в открито съдебно заседание. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: