8 Р Е Ш Е Н И Е № 380 София, 11 октомври 2010 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на седемнадесети септември две хиляди и десета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Томов ЧЛЕНОВЕ: Ружена Керанова Блага Иванова при секретар: Румяна Виденова и в присъствието на прокурора Руско Карагогов изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 335/2010 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимия Д. А. Л. и по жалба на гражданските ищци и частни обвинители А. К. А. и А. К. А. против въззивно решение № 125/13.04.2010 г., постановено по ВНОХД № 188/2010 г. от Софийски апелативен съд, с което е изменена частично осъдителната присъда на Софийски градски съд. С първоинстанционната присъда от 20.01.2010 г. по НОХД № 5313/09 год., подсъдимият Л. е бил признат за виновен в това, че на 15.08.2009 г. при управление на МПС нарушил правилата за движение (чл. 20, ал.2 от ЗДП и чл. 116 от ЗДП) и по непредпазливост причинил смъртта на П. Т. А., като след деянието е направил всичко, зависещо от него, за оказване помощ на пострадалия – престъпление по чл. 343а, ал.1, б. “б” във вр. с чл. 343, ал.1, б. “в”от НК. Наложеното наказание е при условията на чл. 58а от НК във вр. с чл. 55, ал.1, т. 2, б. “б” от НК – пробация, изразяваща се в пробационните мерки по чл. 42а, ал.2, т. 1 и т. 2 от НК за срок от две години. На основание чл. 343г от НК съдът е лишил Л. от правото да управлява МПС за срок от една година. Подсъдимият Л. е осъден да заплати на гражданските ищци А. и А. А. сумата от по 70 000 лева за всеки от тях, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди, а в останалата част до пълния предявен размер исковете са отхвърлени. С въззивното решение, предмет на касационен контрол, присъдата е изменена, като подсъдимият Л. е оправдан по обвинението да е нарушил правилата, визирани в чл. 20, ал.2, изр. 1 от ЗДП. В останалата част присъдата е потвърдена. Жалбата на подсъдимия Л. се позовава на всички касационни основания по чл. 348, ал.1 от НПК. Правят се алтернативни искания : за оправдаване по обвинението, връщане на делото за ново разглеждане или намаляване срока на наказанията. Оспорена е и справедливостта на присъдените обезщетения в полза на гражданските ищци. Гражданските ищци и частни обвинители А. и А. А. оспорват частичното оправдаване на подсъдимия и справедливостта на наказанието. Поддържа се още, че така потвърден, размерът на присъдените обезщетения не отговаря на изискванията за справедливост. Отправеното искане е за изменение на решението, като се осъди подсъдимият и по обвинението за нарушение по чл. 20, ал.2, изр. 1 от ЗДП, да се увеличи наказанието, както и да се уважат исковете в пълния им размер. Подсъдимият Л. и неговият процесуален представител поддържат жалбата. Гражданските ищци и частни обвинители А. и А. А. поддържат жалбата си, като оспорват подадената от подсъдимия жалба. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава становище за неоснователност и на двете жалби. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. По касационната жалба на подсъдимия Д. Л.. Доводите, представени в подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, имат като основен акцент твърдението, че “самопризнанието не се подкрепя от доказателствата по делото”, поради което и предходните инстанции са нарушили разпоредбата на чл. 372, ал.4 от НПК. Поддържа се още, че съдебните актове са постановени при неизяснена фактическа обстановка и въз основа на негодни доказателства. Възражения с идентично съдържание са правени и пред въззивната инстанция, която ги е отхвърлила с убедителни съображения, споделящи се и от ВКС. По искане на жалбоподателя съдебното производство е проведено по реда на чл. 372, ал.4 във вр. с чл. 371, т. 2 от НПК. Подсъдимият Л. е признал фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, съгласил се е да не се събират доказателства за тях. Съдът, след като е констатирал, че самопризнанието се подкрепя от събраните по надлежен ред доказателства, приел, че са налице предпоставките за провеждане на процедурата, разгледал е делото по нея и е постановил присъдата си. Твърденията на жалбоподателя Л., че съдебните актове се основават на доказателства, събрани “чрез опорочени доказателствени способи и доказателствени средства”, се опровергава от данните по делото. Въззивният съд е приел за частично основателни възраженията на защитата, като е изключил от подлежащите на оценка доказателствени материали, данните, изводими от скицата на местопроизшествие, приложена към делото. Това обаче, както правилно е отбелязал и въззивният съд, не води до исканата отмяна на присъдата и връщане на делото в предходна процесуална фаза, нито до компрометиране изводите на първата инстанция, а именно : че признанието на фактите, направено от подсъдимия, не е изолирано и се подкрепя от останалите доказателства по делото. Не случайно, след аргументирания отговор на въззивния съд (виж мотиви л. 43 и сл. от делото), сега с касационната жалба вече се оспорва и процесуалната годност на протокола за оглед. В тази връзка, твърденията в жалбата, че “..наивно и драстично противоречащо на установената практика е да приемем, че разследващият орган в ранна сутрин, усилен валеж, сам да е извършил измерванията с рулетка и после да ги е отразил...”, са неубедителни и не могат да достигнат целения резултат. Възраженията за игнориране на данни, изводими от показанията на Д. и Ц. - за наличието на преминаваща трамвайна мотриса, са неоснователни. Това обстоятелство е отразено във фактите на обвинителния акт, признати от подсъдимия, обсъдено е от въззивния съд, като елемент от създалата се пътна обстановка към момента на ПТП. На следващо място, неясно защо, в жалбата се счита, че пряка връзка към наказателната и гражданската отговорност има обстоятелството, дали пострадалата е била боса, след като веднага изрично в същата е заявено и друго - “този факт не оказва съществено влияние върху механизма на ПТП..”. Неоснователно се поддържа, че атмосферните условия и облеклото на пострадалата са препятствали възможността на подсъдимия Л. да възприеме “..особената категория на пешеходеца”, което изключва, според жалбата, той да е нарушил чл. 116 от ЗДП. Напредналата възраст на пострадалата (на 89 год.) е била видима за подсъдимия, независимо от тези условия, предвид и работещото улично осветление – виж показания на Ц. и Д.. Последните са очевидци на инцидента и свидетелстват не само за условията, при които е възникнал последният, но и за възприетата от тях възраст на пострадалата, ясно видима за всички, озовали се в близост до ПТП, какъвто е и подсъдимия. С оглед всичко казано, ВКС намира, че процесуалната дейност на предходните инстанции по оценка на годността и достоверността на използваните доказателствени средства и събраните доказателства е надлежна. Данните за обстоятелствата от кръга на чл. 102 от НПК са събрани по предвидения ред и са оценявани съобразно действителното им съдържание. Правилно установените факти са дали основание на въззивната инстанция да формулира конкретно допуснатите от жалбоподателя нарушения на правилата за движение, пряката им връзка с настъпилото ПТП и причинените вреди. Определеното, при условията на чл. 55 от НК, наказание (пробация със съответните пробационни мерки), лишаването от право да управлява МПС, както и тяхната продължителност, не е явно несправедливо, защото е съответно на конкретната обществена опасност на деянието и неговия извършител. ІІ. По жалбата на частните обвинители А. и А. А.. С тази жалба се оспорва частичното оправдаване на подсъдимия Л. по обвинението по чл. 20, ал.2, изр. 1 от ЗДП. Доводите към това оспорване представляват интерпретация на визираното правило за движение и са неоснователни. Въззивният съд ясно и точно е посочил, съобразявайки се с установеното по делото, че не неправилният избор на величината на скоростта, а липсата на своевременна реакция от страна на водача е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. На следващо място, наказанието на подсъдимия е справедливо и в рамките на законосъобразната правна квалификация на извършеното от него. Обстоятелствата, на които се позовават жалбоподателите (динамиката на този вид престъпления, тежестта на допуснатите нарушения на правилата за движение), са отчетени от предходната инстанция при конкретизиране степента на отговорността и то справедливо. Тук е мястото да се отбележи, че ВКС няма правомощия да увеличи размера на наложените наказания, каквото искане се прави с тази жалба, а само да осигури възможност за това, като отмени съдебния акт и върне делото за ново разглеждане (виж чл. 354,ал.3, т. 1 от НПК). В конкретния случай, както вече се каза, не се налага упражняване на посоченото правомощие на касационната инстанция. ІІІ. По жалбите на подсъдимия Л. и гражданските ищци А. и А. А. срещу гражданската част на съдебния акт. Законосъобразно инстанциите по същество са приели, че подсъдимият Л. с неправомерното си поведение е причинил смъртта на пострадалата П. А., поради което следва да носи и гражданска отговорност за непозволено увреждане по чл. 45 от ЗЗД. Въззивният съд е отхвърлил доводите на защитата срещу гражданско- осъдителната част, като е приел, че първостепенният съд е определил размера на дължимите обезщетения при стриктно спазване изискванията на чл. 52 от ЗЗД. Същевременно, за разлика от първата инстанция, въззивният съд е отчел и друго : че пострадалата има принос за настъпване на общественоопасния резултат. Установените фактически положения съдържат констатации за поведението на пострадалата – пресичане на пътното платно зад трамвайна мотриса на необозначено за това място. Така приетото, обаче, не е намерило израз при обсъждане доводите на защитата, оспорващи размера на присъдените обезщетения, а само е послужило като основание за отхвърляне искането на гражданските ищци за увеличаване на същите. Отговорността на подсъдимия следва да се основава на всички обстоятелства, имащи значение за гражданската отговорност при конкретно установените факти, и поведението на двамата участници в ПТП, като се отчете и степента на съпричиняване от страна на жертвата. Последното, макар и да не е в решаваща степен за настъпване на общественоопасния резултат, както е твърдяла пред въззивния съд защитата (виж съдебни прения), обуславя приложението на чл. 51, ал.2 от ЗЗД и намаляване размера на присъдените обезщетения до 55 000 лева. Така определения размер на обезщетението за всеки един от гражданските ищци отговаря на принципа на справедливостта, не противоречи на установената практика и е в съответствие с чл. 52 във вр. с чл. 51, ал.2 от ЗЗД. Следва да се коригира и размера на дължимата държавна такса, като същата се намали до размера на 4 400 лева. От друга страна, няма съмнение, че “икономическите условия”, в които се намира деецът, не са фактор, който влияе върху размера на дължимото обезщетение, както правилно възразяват гражданските ищци, но съпричиняването от пострадалия е такъв фактор, който следва да бъде отчетен. Приемайки по тези съображения жалбата на подсъдимия Л. за основателна в частта относно гражданския иск, то ВКС намери, че обжалваното решение следва да се измени, съгласно чл. 354, ал.2, т. 5 от НПК, и присъдените обезщетения да се намалят до посочения размер, а жалбата на гражданските ищци да се отхвърли като неоснователна. В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал.1 т.1 и ал. 2, т. 5 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивно решение № 125/13.04.2010 г., постановено по ВНОХД № 188/2010 г. от Софийски апелативен съд, като НАМАЛЯВА размера на присъденото обезщетение, което подсъдимият Д. А. Л. е осъден да заплати на гражданските ищци А. К. А. и А. К. А. на по 55 000 лева за всеки от тях, а размера на присъдената държавна такса - на 4 400 лева. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.