3 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 263 гр.София, 11.06.2018 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести юни две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев Димитър Димитров като разгледа докладваното от Борис Илиев ч.гр.д.№ 2184/ 2018 г. за да постанови определението, взе предвид следното: Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на П. В. С. срещу определение на Софийски апелативен съд № 481 от 08.02.2017 г. по ч.гр.д.№ 208/ 2017 г., с което е потвърдено разпореждане на Софийски градски съд от 03.06.2016 г. по гр.д.№ 948/ 2016 г. и по този начин е оставено без уважение искането на частния жалбоподател за освобождаване от задължение за плащане на държавна такса по подадената искова молба и за предоставяне на правна помощ. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд неправилно счел за недоказано изложеното от него твърдение, че върху притежаваните от него дружествени дялови е наложен запор по искане на К. (К.). Запорите били вписани в търговския регистър и съдът нямал право да изисква от него доказателства за факта на запора, а е бил длъжен да го провери сам. В обжалваното определение било прието обратното, поради което касаторът моли за отмяната му. Като основание за допускането му до касационно обжалване повдига процесуалноправните въпроси (уточнени от касационната инстанция) има ли право съдът да изисква доказването на обстоятелства, вписани в търговския регистър и представянето на актове, обявени в търговския регистър и попадат ли в кръга на обстоятелствата и актовете, визирани в разпоредбата на чл.23 ал.6 ЗТРРЮЛНЦ вписаните в търговския регистър запори върху дружествени дялове. Счита, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а вторият – че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Частната жалба е допустима, а са налице и предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол. Пред първоинстанционния съд делото е образувано по искова молба на П. С. против Я. Д., предявен е осъдителен иск с цена 50 000 лв. Съдът е указал на ищеца да отстрани нередовности на исковата молба, като представи доказателства за внесена държавна такса по иска в размер 2 000 лв, след което касаторът е поискал да бъде освободен от това задължение и да му бъде предоставена правна помощ, като е представил декларация по чл.83 ал.2 ГПК. Градският съд е отхвърлил искането с разпореждане от 03.06.2016 г. като посочил, че макар ищецът да е декларирал липса на каквото и да е имущество, той служебно е констатирал, че същият е съдружник в [фирма], [фирма], [фирма], [фирма] и [фирма]. Ищецът обжалвал това разпореждане и приложил към жалбата си доказателства, че върху притежаваните от него дружествени дялове в посочените дружества е поискано налагане на запор от К. по реда на ЗОПДИППД (отм.). С обжалваното в настоящето производство определение въззивният съд е потвърдил разпореждането на първата инстанция като посочил, че няма доказателства запорите да са наложени, а той не е длъжен да събира служебно доказателства за това. С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставените процесуалноправни въпроси са обуславящи, а основателен е и доводът, че първият от тях е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Поради това по този въпрос касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като съдът намира за правилно разрешението, според което съдът няма право да изисква доказването на обстоятелства, вписани в търговския регистър и представянето на актове, обявени в търговския регистър, ако е посочен идентификационен код (решение по т.д.№ 1022/ 2017 г., ІІ т.о.). В този смисъл е и изричната разпоредба на чл.23 ал.6 ЗТРРЮЛНЦ. В обжалваното определение на въпроса е отговорено в противоположен смисъл, защото съдът е намерил за недоказано твърдението на ищеца за налагането на запори върху дружествените дялове, притежавани от него, макар това обстоятелство да подлежи на вписване в търговския регистър (чл.517 ГПК) и ищецът да е посочил Е. на дружествата в приложеното към въззивната частна жалба доказателство. Като краен резултат обаче актът е правилен, защото не са налице предпоставките по чл.83 ал.2 ГПК за освобождаване от задължението за плащане на такси. Право на такова освобождаване имат лицата, които нямат имущество и доходи, а ищецът има имущество, макар възможността да се разпорежда с него да е временно ограничена. Само по себе си обстоятелството, че по искане на К. върху дружествените дялове, притежавани от ищеца, е наложен запор, не обосновава извод за невъзможността му да посрещне задължението за плащане на държавни такси. ЗОПДИППД (отм.), по който се развива производството, във връзка с което е наложен запорът, допуска освобождаване на имуществото, ако това се налага с оглед плащане на публични задължения към държавата (чл.23 ал.4) въз основа на мотивирано искане на заинтересованото лице. Затова в настоящето производство извод за невъзможност на ищеца да посрещне задължението за плащане на дължимата такса не може да бъде направен. В частта, в която е отказано предоставяне на правна помощ, въззивното определение е влязло в сила, тъй като производството по чл.95 ГПК е двуинстанционно. По изложените съображения Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение на Софийски апелативен съд № 481 от 08.02.2017 г. по ч.гр.д.№ 208/ 2017 г. в частта, с която е оставено без уважение искането на П. В. С. за освобождаване от задължение за плащане на държавна такса по подадената искова молба. ОСТАВЯ В СИЛА определение на Софийски апелативен съд № 481 от 08.02.2017 г. по ч.гр.д.№ 208/ 2017 г. в тази част. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: