Р Е Ш Е Н И Е № 216 гр. София, 20.05.2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и втори октомври две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ПЕТЯ ШИШКОВА при секретаря Кр. Павлова в присъствието на прокурора К. Иванов изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 668 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Г. Р. С. против въззивно решение № 20/29.01.2018 г. на Софийския апелативен съд, НО, пети състав, постановено по ВНОХД № 794/2017 г., с което е била частично изменена и потвърдена присъда от 30.01.2017 г. по НОХД № 1135/2012 г. на Софийски градски съд, НО, четвърти състав. С първоинстанционната присъда Софийски градски съд е признал подсъдимия Г. Р. С. за виновен в това, че на 16.03.2007 г., около 11.30 ч., в [населено място], при управление на л. а. „Т.” модел „Л. К.” с рег. [рег.номер на МПС] по Околовръстен път (с посока на движение от [улица]към разклона за [населено място]), в района на кръстовището с пътя за [населено място], нарушил правилата за движение по чл. 6, т. 1, чл. 21, ал. 2 от ЗДвП и по чл. 47, ал. 3 от ППЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Д. Б. Б., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3, и чл. 54 от НК му е наложил наказание 1 година лишаване от свобода, чието изпълнение на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложил за срок от 3 години. На основание чл. 343г от НК е лишил подсъдимия от правоуправление за срок от 1 година и 6 месеца. В негова тежест съдът е присъдил заплащане на разноските по делото. С въззивното решение Софийският апелативен съд е изменил присъдата, като е преквалифицирал деянието на подсъдимия като такова, извършено във връзка с нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП и е оправдал същия за допуснати нарушения по чл. 6, т. 1, чл. 21, ал. 2 от ЗДвП и по чл. 47, ал. 3 от ППЗДвП. Потвърдил е присъдата в останалата й част. В касационната жалба, поддържана в с. з. пред ВКС лично от подсъдимия и неговия защитник, се изтъкват доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. При условията на алтернативност се претендира отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия или връщане на делото за ново разглеждане на апелативния съд, или изменението му в частта относно размерите на наказанието и уважените граждански искове, които да бъдат намалени. Частните обвинители, както и техния повереник, редовно призовани, не се явяват пред ВКС. Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. В последната си дума подсъдимият изказва съжаление за стореното, но намира, че не е могъл да спре своевременно. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Касационната жалба на подсъдимия е основателна. Доводите за допуснати съществени процесуални нарушения, мотивирани с неправилна оценка на доказателствени източници и експертни заключения, относими към изводите за скоростта, с която подсъдимият се е движил в района на ПТП (68 км./ч. в различие от приетите от СГС 58 км./ч.) и за наличието на предвидими негативни фактори, които са налагали намаляването й под разрешената за участъка скорост от 50 км./ч. (41 км./ч), за да бъде избегнат удара, са основателни. За да промени величината на скоростта, с която подсъдимият се е движил в района на кръстовището между Околовръстен път и пътя за [населено място] от 58 км./ч. (както е приел СГС) на около 68 км./ч., въззивният съд е посочил, че възприема единия от вариантите в заключението на петорната АТЕ, а именно движение при суха пътна обстановка и чиста асфалтова настилка. Отхвърлил е другия вариант, обуславящ движение със скорост 58 км./ч., тъй като за неговото приложение се е изисквало кумулативна присъствие на покрита с пясък и прах пътна настилка и влажна тревна площ, а свидетелите Б., П. и К. са сочили, че по пътното платно е имало единствено и само следи от опесъчаване. ВКС намира за основателно възражението на защитата за непълно изясняване на въпроса относно състоянието на тревната площ (влажна или суха), в която са спрели автомобилите на подсъдимия и пострадалия непосредствено след сблъсъка помежду им, което очевидно е имало значение при избора на вариант за величината на скоростта, а оттук и за всички останали параметри на пътния инцидент. Вярно е твърдението, че в два поредни разпита на ДП (на 21.11.2007 г., л. 117 и на 12.12.2007 г., л. 133) св. П. П. е давал показания, че тревата е била влажна и е имало роса, които не са били приобщавани в хода на съдебното производство. Същевременно по делото е имало данни и в обратната насока, че тревата е била изсъхнала (вж. напр. св. К. К. в с. з. на 26.06.2013 г., л. 107 гърба, НОХД № 1134/2012 г. на СГС). След като състоянието на тревата (влажна или суха), наред с данните за опесъчаване на терена в района на кръстовището, е имало отношение към избора на вариант за определяне на скоростта на движение, а по въпроса е имало противоречиви доказателства, въззвният съд е бил длъжен надлежно да ги приобщи и обсъди, което не е сторил Вместо това е изградил изводите си за важно фактическо положение, каквото е скоростта на движение на подсъдимия в района на ПТП върху по-неблагоприятния вариант, който е включвал чиста асфалтова настилка, макар и признавайки, че всъщност това не е било така, доколкото е приел наличието на опесъчаване. Изцяло основателни са възраженията в касационната жалба за нарушено право на защита на подсъдимия, с оглед различие между фактите за изпълнителното деяние по чл. 343, ал. 1, б. „в” от НК, описани в обстоятелствената част на обвинението и тези, въз основа на които въззивният съд е счел, че обуславят необходимост от преквалификация – конкретно, че липсва нарушение по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, но е налице такова по чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП. Константна и непротиворечива е практиката, че изпълнителното деяние по чл. 343, ал. 1, б. „в” от НК се изразява в нарушаване на конкретно правило за движение по ЗДвП или ППЗДвП, като в обвинителния акт следва да са описани фактическите обстоятелства за неговото извършване. Безспорно е също, че нарушението по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, т. е. превишената скорост е частен случай на несъобразена скорост по чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП и се изразява в несъобразяване на водача с пътна сигнализация за ограничаване на скоростта до конкретна величина, което логически е обвързано с избягване на предвидими опасности на пътя като приближаване към кръстовище, предстоящ опасен участък от пътя и др. В тези случаи опасността е сигнализирана и очаквана, и ако се установи, че величината на скоростта е в причинна връзка с резултата, то отговорността на водача е във връзка с нарушение по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП. За разлика от тази хипотеза, в текста на чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП опасността не е сигнализирана, но се явява предвидима на база проявлението на негативни фактори, които усложняват пътната обстановка и изискват намаляване на скоростта, които следва да са изрично посочени или изводими от обстоятелствената част на обвинението. В този смисъл, ако превишената скорост не е в причинна връзка със съставомерния резултат, но се констатира, че водачът не е съобразил величината на скоростта с други утежняващи и изрично посочени фактори на пътната обстановка, които са налагали намаляването й под разрешената за пътния участък, инстанциите по същество са компетентни да преквалифицират нарушението от такова по чл. 21, ал. 1 в такова по чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП. Като цяло въззивният съд е споделил тази позиция, но не я е приложил коректно и съобразно параметрите на обвинението – неговата обстоятелствена част, където са описани фактическите обстоятелства по извършване на деянието (вж. т. 7 от Тълкувателно решение № 2/22.12.2016 г. на ОСНК). След като е приел, че подсъдимият не е допуснал нарушение по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, защото ударът е бил непредотвратим и при разрешената скорост от 50 км./ч., въззивният съд е посочил, че той е нарушил правилото по чл. 20, ал. 2, изр. 1, защото не е съобразил скоростта си на движение със състоянието на пътя, по който е имало следи от опесъчаване, със състоянието на превозното средство (три пътуващи лица и товар от около 400 кг.), с релефа на местността (наближаващо кръстовище), с характера и интензивността на движението, които са изисквали намаляването й до 41 км./ч., при която скорост ударът е бил предотвратим. Извън всичко това е посочил, че подсъдимият не се е съобразил с едно „очакваемо и предвидимо препятствие”, за каквото е счел неспазване от страна на пострадалия на знак Б1 (указващ му да пропусне движещите се по пътя с предимство), както и с останалите пътни знаци в участъка, които е следвало да изострят вниманието му и да го мотивират да избере скорост, която да му позволи за спре пред препятствието. ВКС напълно споделя позицията, че поначало приближаването към кръстовище е основание за предприемане на мерки за безопасност, включващи изостряне на вниманието и намаляване на скоростта. В конкретния случай тази опасност е била сигнализирана с пътни знаци, вкл. за ограничаване на скоростта на 50 км./ч., която съдът е приел, че не е в причинна връзка с резултата. Същественият въпрос е, какво друго, което да е предварително известно на водача, е налагало намаляване на скоростта до безопасните според АТЕ 41 км./ч. В тази посока въззивният съд явно е пренебрегнал „обстоятелствената част на обвинението”, където не личи да присъстват откроени негативни фактори на пътната обстановка от типа на приетите за опесъчаване, тежък товар в автомобила, релеф (като със сигурност кръстовището не може да се характеризира като релеф на местността) или интензивност на движението. От друга страна, неспазването на знак Б1 от страна на пострадалия напълно погрешно е отчетено за „предвидимо препятствие”. За разлика от приближаването към кръстовище, което в конкретния случай е било предварително сигнализирано и скоростта ограничена (но пък нейната величина е отчетена, че не е в причинна връзка с пътния инцидент и настъпилия съставомерен резултат), за водача, движещ се по път с предимство, не съществува задължение да предвижда и да очаква, че участникът, движещ се по път без предимство ще навлезе и отнеме предимството му. Обратно – разумното очакване е, че то ще бъде зачетено. За начало на възникване на опасността за движение за водача, движещ се по пътя с предимство, следва да се счита моментът, когато задълженият да даде предимство премине мястото за спиране и изчакване и предприеме навлизане в платното за движение (вж. напр. Решение № 1309/16.12.1976 г. по н. д. № 1167/76 г. на ІІІ н. о.), респ., когато премине стоп-линията без очевидно намерение да зачете предимството или се движи със скорост, която очевидно не би му позволила да спре преди навлизане в кръстовището (вж. Решение № 248/12.05.1977 г. по н. д. № 227/77 г. на І н. о.). В конкретния казус, както в обвинителния акт, а така също и съобразно приетата от съдилищата безспорна фактология (с изключение на вариантите за скоростта на подсъдимия, коментирани по-горе), пострадалият не е спрял на стоп линията и продължавайки да се движи с висока скорост е навлязъл в пътя с предимство, по който се е движел подсъдимия. В изслушаните автотехнически експертизи са се съдържали няколко варианта за отчитане на момента на възникване на опасността, време за реакция и предотвратимост на удара, но по тези въпроси въззивния съд не е извършил надлежно обсъждане, като е предпочел да ограничи разсъжденията си единствено до основанията за преквалификация за несъобразена скорост, при това без да обсъди задълбочено доколко фактите в обстоятелствената част на обвинението позволяват това, както и да обяви за предвидимо препятствие поведение на пострадалия, което няма такива белези. Изложеното дотук е достатъчно за аргументиране на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, обуславящо цялостна отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на САС от друг състав за поправяне на констатираните нарушения в съгласие с чл. 354, ал. 3, т. 2, вр. ал. 1, т. 4 от НПК. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2, вр. ал. 1, т. 4 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯВА въззивно решение № 20/29.01.2018 г. на Софийския апелативен съд, НО, пети състав, постановено по ВНОХД № 794/2017 г. И ВРЪЩА делото за ново разглеждане на същия съд от друг състав от стадия на съдебното заседание. Решението не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: