7 Р Е Ш Е Н И Е № 35 гр. София, 21 август 2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА при секретар МИРА НЕДЕВА и с участието на прокурор ГАЛИНА СТОЯНОВА разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 21/2022 г. по описа на ВКС, І наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 2 от НПК по жалба на подсъдимия А. М. М. срещу присъда № 19 от 17.11.2021 г. на Окръжен съд - Ловеч (ЛОС), 1-ви въззивен наказателен състав, постановена по ВНОХД № 402/2021 г. по описа на същия съд. С касационната жалба на подсъдимия са възведени твърдения за наличието на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, като към ВКС са отправени искания да отмени въззивния съдебен акт и да потвърди първоинстанционната присъда, постановена по НОХД № 7/2021 г. на Районен съд – Ловеч, алтернативно да върне делото за ново разглеждане на втората инстанция, поради допуснато съществено нарушение на процесуалните правила. В подкрепа на релевирания касационен повод по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК са развити съображения за наличието на допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в постановяване на въззивната присъда на базата на свидетелските показания на И. М., С. М. и Н. Н., за които съдебният състав на ЛОС е приел, че са дадени пред първоинстанционния съд при наличието на съществени процесуални нарушения, тъй като не им е била разяснена отговорността по чл. 290 от НК. Според касатора в хода на въззивното производство съдът е допуснал отново нарушение на процесуалните правила, тъй като не е извършил пълен и обстоен разпит на свидетелите, а само са били запитани дали им е била разяснена наказателната отговорност по чл. 290 от НК от първоинстанционния съд и кой къде се е намирал по време на разпита на останалите свидетели. Поддържа се, че допуснатият от въззивния съд процесуален порок е основание за отмяна на атакувания съдебен акт. Изложени са съображения за неправилно кредитиране от страна на ЛОС на показанията на свидетелите И. М. и С. М. и съответно необосновано отхвърляне на обясненията на подсъдимия, според когото навлизане в апартамента въобще не било осъществено. Като нарушение на закона е отчетено, че неправилно въззивният съд не е приложил разпоредбата на чл. 18, ал. 3, б. „а“ от НК. В подкрепа на заявеното твърдение е посочено, че в случая се касаело за опит към извършване на престъпление по чл. 170, ал. 2, пр. 1 от НК, който не бил довършен само поради това, че подсъдимият сам се отказал от извършването на деянието. По отношение на претендираната явна несправедливост на наложеното наказание в жалбата не са развити доводи. В представено допълнение към касационната жалба са изложени аргументи, идентични с посочените в иницииращия съда процесуален документ. В съдебно заседание на ВКС подсъдимият А. М. и неговият упълномощен защитник – адв. Р. К., редовно призовани, не се явяват. Представителят на ВКП излага становище, че жалбата е основателна и следва да бъде уважена, тъй като са допуснати процесуални нарушения при анализа и оценката на доказателствата, довели от своя страна до неправилно приложение на материалния закон. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 12 от 10.08.2021 г., постановена по НОХД № 7/2021 г., Ловешкият районен съд, 8-ми наказателен състав, е признал подсъдимия А. М. М. за невиновен в извършването на престъпление по чл. 170, ал. 2, пр. 1 вр. ал. 1 от НК, поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал. По въззивен протест на прокурор от Ловешка районна прокуратура срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 402/2021 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч. С атакуваната нова присъда № 19 от 17.11.2021 г. ЛОС е признал подсъдимия за виновен в това, че на 02.07.2020 г. в [населено място], влязъл в чуждо жилище – апартамент в [населено място], [улица], вх. В, ап. 16, като употребил за това сила – блъскал и бутал И. Н. М. от [населено място], и деянието е било извършено нощем – около 01:30 часа, поради което на основание чл. 170, ал. 2, пр. 1, вр. ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК го е осъдил на една година лишаване от свобода, при първоначален общ режим на изтърпяване. На основание чл. 68, ал. 1 от НК съдът привел в изпълнение наказанието лишаване от свобода за срок от една година, наложено на подсъдимия М. по НОХД № 424/2019 г. по описа на Окръжен съд - Ловеч, което да бъде изтърпяно при първоначален общ режим. ВКС намира, че касационната жалба на подсъдимия М. е допустима – подадена от процесуално легитимиранa странa по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 1 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 346, т. 2 от НПК. Разгледана по същество, жалбата е основателна, макар и не по всички изложени в нея съображения. В жалбата са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, сред които на основно място са откроени оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Те ще бъдат разгледани на първо място, тъй като извод за евентуалното им наличие би предопределил крайния изход на делото – отмяната на проверявания съдебен акт. Първо, касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК е мотивирано от защитника на подсъдимия с поначало основателна критика по отношение на начина, по който съставът на въззивния съд се е опитал да отстрани констатираните от него процесуални нарушения на районния съд във връзка с разпита на тримата свидетели И. М., С. М. и Н. Н.. Съставът на ЛОС е съзрял допуснати в хода на първоинстанционното разглеждане на делото нарушения на процесуалните правила при разпитите на свидетелите И. М., С. М. и Н. Н.. В определението си № 418 от 28.09.2021 г., постановено по реда на чл. 327 и сл. от НПК, въззивният съд служебно е констатирал, че в протокола от открито съдебно заседание на 05.04.2021 г. при разпита на посочените свидетели не е било отразено предупреждение за отговорността им по чл. 290 от НК, както и че същите не са били отстранени от съдебната зала съгласно чл. 267 от НПК. Приемайки, че следствие на тези нарушения разпитът на свидетелите не бил проведен обективно, пълно и достоверно, въззивната инстанция на основание чл. 327, ал. 3 от НПК постановила преразпит на свидетелите. Проведените от ЛОС повторни разпити на свидетелите И. М., С. М. и Н. Н. в съдебно заседание на 03.11.2021 г. са били ограничени единствено до установяване на обстоятелствата дали им е била разяснена отговорността по чл. 290 от НК от районния съд и кой от тях е присъствал в съдебната зала при разпитите на останалите. В показанията си, дадени в хода на въззивното съдебно следствие, и тримата свидетели съобщили, че отговорността по чл. 290 от НК им е била разяснена, както и установили, че при разпита на св. С. М. свидетелите И. М. и Н. Н. не присъствали; при разпита на св. Н. Н. присъствала вече разпитаната свидетелка С. М.; при разпита на св. И. М. не присъствали и двете свидетелки, като самият той напуснал съдебната зала след депозиране на показанията си. Видно е от съдържанието на протокола от проведеното съдебно заседание (л. 35 от ВНОХД № 402­­ 2021 г.), че макар сам да е приел, че не бил проведен „обективен, пълен и достоверен разпит в съдебно следствие на първа инстанция“, съставът на ЛОС не е разпитал въобще свидетелите по същество относно фактите, които са възприели и които допринасят за разкриване на обективната истина. На практика въззивният съд се е опитал да санира констатирания от него процесуален порок посредством събирането на гласни доказателства относно процесуалната законосъобразност на проведените от първоинстанционния съд процесуални действия – дали на свидетелите е била изяснена наказателната отговорност по чл. 290, ал. 1 от НК и дали разпитите им са били проведени в присъствието на останалите свидетели. Такъв подход няма как да бъде споделен. Щом е преценил, позовавайки се на доказателствената сила на протокола от първоинстанционното съдебно заседание, че процесуалните действия по разпит на свидетелите И. и С. М. и Н. са опорочени, за отстраняването на нарушенията въззивният съд е следвало законосъобразно да ги преповтори (ТР № 2/2002 г. на ОСНК на ВКС), а именно – надлежно и съобразно изискванията на НПК да извърши повторен разпит на тримата свидетели, като преди това разясни правата им чл. 119 от НК (за св. Н. – в случай, че е във фактическо съжителство с подсъдимия), чл. 121 и чл. 122 от НПК, отправи предупреждение за носенето на наказателна отговорност по чл. 290 от НК и отстраняване от съдебната зала. Отделен е въпросът, който в разглеждания случай има решаващо значение за преценката относно наличието, респ. отсъствието, на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК – дали констатираното от ЛОС процесуално нарушение на чл. 139, ал. 2 от НПК, допуснато от първоинстанционния съд, е от категорията на съществените. Според настоящата инстанция отговорът на този въпрос е отрицателен. Обстоятелството, че свидетелят е присъствал в съдебната зала преди разпита му, не лишава автоматично депозираните от него показания от доказателствена стойност. В такъв случай за съда възниква задължението да преценява внимателно и задълбочено казаното от него в контекста на събраната доказателствена съвкупност (решение № 422 от 5.11.2009 г. по н. д. № 469/2009 г. на ВКС, НК, ІІ н. о.). Също така, задължение на свидетеля по чл. 120, ал. 1 от НПК е да изложи добросъвестно и точно всичко, което знае по делото, като наказателната отговорност за лъжесвидетелстване се поражда независимо от обстоятелството, че той не е бил изрично предупреден за нея от съдебния орган в нарушение на задълженията му по чл. 139, ал. 2 от НПК (решение № 54 от 1.07.2020 г. по н. д. № 50/2020 г. на ВКС, НК, ІІ н. о.). На второ място, в жалбата на защитника, с която е сезирана настоящата инстанция, се твърди, че неправилно ЛОС е дал вяра изцяло на показанията на свидетелите И. М. и С. М., тъй като са били налице множество противоречия относно приетата фактическа обстановка, както и по отношение на няколко спорни въпроса: 1. кой е отворил вратата на апартамента след позвъняването от подсъдимия (в тази връзка е заявено, че както на досъдебното, така и в съдебното производство пред Районен съд – Ловеч св. М. е бил категоричен, че именно той е отворил вратата, а съпругата му твърдяла, че тя е тази, която е отворила вратата); 2. държал ли е подсъдимият нож в ръцете си, какъв е бил и какво е станало с него в хода на инцидента; 3. проникнал ли е подсъдимият в жилището на свидетелите М. в нощта на 01 срещу 02.07.2020 г. Според касатора целият инцидент се развил на площадката пред апартамента и на входната врата, която блъскал и настискал, но не проникнал в жилището. В тази връзка е заявено наличие на противоречие в показанията на свидетелите М. относно влизането му в апартамента и разстоянието, на което е бил от входната врата. Допълва се, че от показанията на св. Н. Н. се установявало, че инцидентът се е случил на вратата, като подсъдимият не бил влязъл в жилището, което обстоятелство се подкрепяло и от показанията на полицейските служители. Видно от формулировката на тези съображения, жалбоподателят преимуществено акцентира върху неправилността и необосноваността на атакувания съдебен акт, без да претендира някакви допуснати при постановяването на въззивната присъда съществени процесуални нарушения (например на чл. 13, чл. 14, ал. 1, чл. 107, ал. 5 и/или чл. 303, ал. 1 от НПК). На оплаквания за необоснованост касационната инстанция не дължи отговор. Възпроизведените по-горе аргументи всъщност са насочени срещу правилността на фактическите констатации на съда, въз основа на които са формирани изводите за съответните обективни и субективни елементи на инкриминираното по отношение на подсъдимия престъпление по чл. 170, ал. 2 от НК. Тези твърдения разкриват несъгласието на подсъдимия и защитника му с приетите от предходния съдебен състав факти. Пред ВКС се лансира като меродавна именно поддържаната от защитата интерпретация на доказателствената съвкупност, без да се държи сметка, че доводите на касатора са били обсъдени и мотивирано отхвърлени от инстанциите по фактите. Преценката за фактическа необоснованост е извън правомощията на касационната инстанция, тъй като не съставлява самостоятелен касационен повод по чл. 348, ал. 1 от НПК. ВКС многократно и последователно е изтъквал в решенията си, че проверява единствено юридическата правилност на съответните контролирани съдебни актове с оглед на изложената в тях фактическа обстановка, без да преценява нейната правилност и да пререшава въпроса за достоверността на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по делото. При касационния контрол фактологията на деянието може да се изследва само с оглед процесуалната законосъобразност на конкретните действия на съдебните инстанции по фактите при допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган. В светлината на изложеното не може да се очаква от касационния съд да подложи на собствен непосредствен анализ нито обясненията на подсъдимия М., нито свидетелските показания на И. М., С. М. и Н. Н. във връзка с оспорените от защитата фактически положения. В заключение по наведеното от подсъдимия М. и защитника му касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК следва да се обобщи, че при осъществената касационна проверка на атакувания въззивен съдебен акт ВКС не установи ЛОС да е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила. Съдържанието на атакувания съдебен акт обуславя извод за доказателствена обезпеченост на решаващите констатации на въззивния съд, а именно, че: На 2.07.2020 г. около 1:30 ч. през нощта подсъдимият А. М. позвънил на входната врата на апартамента на свидетелите И. и С. М., където живеела и дъщеря им – св. Н. Н.. Тя имала връзка с подсъдимия, но били скарани, като той искал да я види, за да си изяснят отношенията. Свидетелите М. отворили вратата на апартамента, но отказали да пуснат подсъдимия в жилището, като му обяснили, че моментът не бил подходящ за разговори и че трябва да изчака да се съмне, за да говорят спокойно. Подсъдимият обаче не си тръгнал, започнал да вика, настоявал да говори със св. Н. и тръгнал да влиза в апартамента. Св. М. му препречил пътя, заставайки на прага. Двамата започнали да се бутат един друг, като от блъскането им входната врата се извадила от пантите. Отначало св. М. успял да изтласка подсъдимия от прага, но след това пък подсъдимият избутал свидетеля на един – два метра навътре в коридора, като и самият той навлязъл в помещението. След това св. М. го избутал от апартамента на етажната площадка и започнал да го успокоява. После двамата заедно със св. Н. слезли долу пред блока, където изчакали идването на органите на полицията, уведомени междувременно за скандала от св. М.. При така възприетата фактология по същество законосъобразно въззивният съдебен състав е преценил от правна страна, че поведението на подсъдимия М. се субсумира под състава на престъплението по чл. 170, ал. 2 от НК. Такова заключение се обуславя недвусмислено от основните моменти от развоя на конфликта, съгласно които нощно време, чрез използване на сила – блъскайки входната врата на апартамента и бутайки св. М., подсъдимият М. навлязъл в коридора на жилището на свидетелите М., макар влизането да е било кратковременно и без проникване във вътрешността на апартамента. Въпреки че този правен извод се възприема от настоящия съдебен състав, следва изрично да се изтъкне, че в мотивите на въззивния съд е залегнало недопустимо разширително тълкуване на обхвата на понятието „жилище“. Цитираните от съда в тази насока множество решения на СЕС и ЕСПЧ, касаещи преместваеми обекти като каюти, лодки, каравани, търговски помещения, бизнес-помещения, използвани за професионална дейност и др., са изцяло неотносими към конкретния казус. Въззивната инстанция е отбелязала, че дори да се приеме, че подсъдимият не е преминавал прага на вратата, то той е осъществил изпълнителното деяние проникване в чуждо жилище по чл. 170 от НК, защото бил навлязъл в общите части на сградата, които представлявали елемент от думата „жилище“ по смисъла на чл. 8 от ЕКПЧ, чл. 7 от ХОПЕС и чл. 170 от НК. Този изцяло погрешен извод е следствие от неправилно тълкуване на посочените разпоредби и цитираните решения на Съда в Страсбург и Съда в Люксембург. Съдебната практика на ВКС, която е в синхрон с международните актове и решенията на КС, СЕС и ЕСПЧ, е ясна, безспорна и категорична в разбирането си какво представлява „жилище“. Съставът на ЛОС е пропуснал обаче да даде правна оценка на установените по делото обстоятелства, свързани с: емоционално мотивираното състояние на подсъдимия, ниския интензитет на употребената сила, незначителния периметър на проникването му в апартамента, улеснено от инерцията на избутването на вратата, изключително краткия времеви период на неговия престой в коридора, излизането му от жилището по собствена воля, доброволното изчакване на пристигането на полицията пред входа на блока. Тези факти са значими за правилното решаване на делото, тъй като обуславят категоричен правен извод, че макар формално от обективна и субективна страна подсъдимият А. М. да е осъществил състава на престъплението по чл. 170, ал. 2 от НК, деянието му не е престъпно поради своята малозначителност. Разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НК указва на две хипотези, при които деянието не е престъпно, макар и да съдържа привидно признаците на съответен състав на престъпление: 1) когато то не е общественоопасно въобще и в действителност не оказва никакво отрицателно въздействие върху защитените обществени отношения и 2) когато обществената опасност на деянието е явно незначителна, без да бъде напълно изключена. В случая реализираното от подсъдимия М. деяние е с явно незначителна обществена опасност, тъй като не се касае до деяние, което въобще не оказва отрицателно въздействие и по никакъв начин не застрашава съществуващите отношения. Малозначителността на извършеното от него се обуславя от обективно разкритата негова твърде ниска степен на обществена опасност, която не е достатъчна, за да бъде третирано извършеното като престъпление, т.е. касае се за явна незначителност на обществената опасност на извършеното. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, І наказателно отделение, Р Е Ш И: ОТМЕНЯ изцяло нова присъда № 19 от 17.11.2021 г., постановена по ВНОХД № 402/2021 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч, с която подсъдимият А. М. М. е признат за виновен в това, че на 02.07.2020 г. около 01:30 часа в [населено място] влязъл в чуждо жилище – апартамент в [населено място], [улица], вх. , ап. , като употребил за това сила – блъскал и бутал И. Н. М. от [населено място], и деянието е било извършено нощем, поради което на основание чл. 170, ал. 2, пр. 1, вр. ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК е осъден на една година лишаване от свобода, при първоначален общ режим на изтърпяване, като на основание чл. 68, ал. 1 от НК е приведено в изпълнение наказанието лишаване от свобода за срок от една година, наложено на подсъдимия М. по НОХД № 424/2019 г. по описа на Окръжен съд - Ловеч, което да се изтърпи при първоначален общ режим. На основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК вр. чл. 9, ал. 2 от НК ОПРАВДАВА подсъдимия А. М. М. по обвинението за престъпление по чл. 170, ал. 2, пр. 1, вр. ал. 1 от НК. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.