Р Е Ш Е Н И Е № 315 София, 28 юни 2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито заседание на осми юни две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: КАПКА КОСТОВА ПЛАМЕН ПЕТКОВ при участието на секретаря Даниела Околийска и в присъствието на прокурора Явор Гебов изслуша докладваното от съдия Евелина Стоянова дело № 961 по описа за 2012 година. Постъпила е касационна жалба от подсъдимия С. Н. А., подадена чрез защитника му – адвокат Н. Б., против решение № 40 от 21.02.2012 г., постановено по внохд № 965/11 г. на Апелативния съд – гр. София. С жалбата се претендира наличието на всички касационни основания по чл.348, ал.1 НПК, като решението се оспорва в двете му части – наказателна и гражданска, и се иска връщане на делото за ново разглеждане. Пред ВКС подсъдимият и защитата му поддържат жалбата. Частните обвинители и граждански ищци Е. Н. Б. и К. С. А. и повереникът им – адвокат Х. С., изразяват становище за неоснователност на оплакванията. Адвокат Р. К., повереник на М. С. С. - частен обвинител и граждански ищец, която редовно призована, не взема участие в касационното производство, също не намира основания за удовлетворяване жалбата на подсъдимия. Прокурорът при Върховната касационна прокуратура счита, че оспореното въззивно решение следва да се потвърди, тъй като липсват основания за изменението или отмяната му. За да се произнесе ВКС, първо наказателно отделение взе предвид следното: С присъда по нохд № 402/05 г. Окръжният съд-гр.Благоевград, за деяние, извършено на 14.12.2004 г. в [населено място], осъдил подс.А. на основание чл.116, ал.1, т.т.3,7 и 9, във връзка с чл.115, чл.54 и чл.38а НК на доживотен затвор при специален режим на изтърпяване. На основание чл.45 ЗЗД подсъдимият е осъден да заплати обезщетения за причинени неимуществени вреди, както следва: на Е. Б. – 40 000 лева; на наследниците на починалата В. А. – Е. Б., М. С. и К. А., 40 000 лева, всички суми дължими ведно със законната лихва, начиная от деня на увредата до окончателното им изплащане. С решение по внохд № 699/09 г., образувано по жалба на подс.А., САС отменил изцяло посочената присъда и върнал делото за ново разглеждане. С присъда № 133 от 30.05.2011 г., по нохд № 484/09 г. БОС постановил осъдителна присъда спрямо подсъдимия, като на основание чл.116, ал.1, т.т.3,7 и 9, във връзка с чл.115, бл.54 и чл.38а НК го осъдил на доживотен затвор при първоначален специален режим на изтърпяване в затвор. На основание чл.45 ЗЗД съдът ангажирал отговорността на подс.А. за причинени неимуществени вреди, като го осъдил да заплати обезщетения на Е.Б. – 40 000 лева и на наследниците на починалата В.А. – Е.Б., М.С. и К.А. – 40 000 лева, дължими ведно със законната лихва от 14.12.2004 г. до окончателното им изплащане. С обжалваното решение по внохд № 965/11 г., образувано по жалба на подсъдимия, САС потвърдил присъдата по нохд № 484/09 г. по описа на БОС. Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка в пределите по чл.347, ал.1 НПК, ВКС, първо наказателно отделение установи: Вече се посочи, че жалбоподателят претендира да са налице всички касационни основания по чл.348, ал.1 НПК. Доколкото ВКС може да извърши проверка за правилното приложение на закона и справедливостта на наказанието, само при отрицателен отговор относно наличието на основанието по чл.348, ал.1, т.2 НПК, най-напред следва да бъдат разгледани възраженията на подсъдимия и защитата му, с които се претендира, че при разглеждане на делото да са допуснати съществени нарушения на процесуални правила. І.Не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК и съображенията за това са следните: 1.Твърди се, че въззивният съд не е дал отговор на редица от възраженията на подсъдимия и неговия защитник, поставени на вниманието му с въззивната жалба, с което е допуснал нарушение на изискванията по чл.339, ал.2 НПК. В тази насока се поддържа, че САС не е дал отговор на възраженията срещу дейността на първостепенния съд по оценката на доказателствата (показанията на наследниците на Н. А.-граждански ищци, и на техните близки; на свидетеля под № 22; на св.В. А., М., Х., М. С., М. С.), на тези, насочени срещу процесуалната годност на протоколите за оглед. Без отговор, според защитата на подс.А., е останало и възражението срещу изменението на обвинението. При извършената проверка, съответно на чл.313 и 314 НПК, САС възприел положително дейността на БОС по доказателствата – по събиране, проверка и оценка, с едно изключение – спрямо показанията на свидетелите В. и С. и вещественото доказателствено средство, получено при използване на специални разузнавателни средства, като изключил последните от доказателствената съвкупност по делото. В мотивите на оспореното решение (л.136) САС ясно е заявил, че възприема изцяло съображенията на БОС, свързани с обсъждането на отделните доказателства и източниците им, противоречията на част от тях, както и тези по възраженията на защитата, поради което не е било нужно преповтарянето им. Инкорпорираните по този начин съображения на първата инстанция, които САС е утвърдил, съставляват по същество и отговор по смисъла на чл.339, ал.2 НПК. Нещо повече, внимателният прочит на мотивите на въззивното решение дава основание да се констатира, че пунктуално, САС е допълвал съображенията на БОС, най-вече по част от оспорените от подсъдимия и защитата му доказателства, произтичащи от определени гласни доказателствени средства. При настоящата проверка не се установи, показанията на свидетелите, на които е поставен акцент в касационната жалба, да са ценени превратно и невярно, както се твърди. Надлежно констатираните противоречия - по реда на чл.281 НПК, не са пренебрегнати. Същите са били анализирани и правилно оценени от решаващия съд. Като не е установил основания за съмнение в достоверността на същите доказателствени източници, съдът е имал право да възприеме положително произтичащите от тях доказателства. Такива основания не се установяват и от настоящата инстанция. Възражението, свързано с годността на писмените доказателства, неконкретизирано, а обобщено в касационната жалба – протоколите за оглед, е неоснователно. То е получило отговор от първостепенния съд, който е утвърден от контролната инстанция. При изложените от съдилищата съображения, изводът за съответност на процесуалните изисквания е правилен. Възражението, че при първоинстанционното разглеждане на делото не е дадена възможност на подсъдимия и защитата му да поставят допълнителни въпроси на анонимния свидетел под № 22, не намира подкрепа в данните по делото. В хода на съдебното производство по нохд № 484/09 г. по описа на БОС, разпитът на посочения свидетел е проведен на 13.07.2010 г., видно от протокол на л.270 (виж и л.л.285 и 286), а в съдебно заседание на 14.07.2010 г. (л.290), съдът връчил преписи от този протокол на всички страни по делото, в това число и на подсъдимия и неговия защитник, разяснил правото им да поставят писмено допълнителни въпроси към свидетеля и определил три-дневен срок за това. Впоследствие такива искания не са постъпили. Възразява се, че съдът е следвало внимателно да анализира показанията на свидетелите - този под № 22, М. С. и М. С., тъй като същите са разпитани като свидетели, за първи път, близо две години след инкриминираното събитие. Видно от приложението към обвинителния акт (по реда на чл.246, ал.4 НПК), прокурорът е ангажирал дванадесет свидетели. При съдебното разглеждане на делото, фактически започнало на 03.05.2006 г. (виж нохд № 402/05 г. на БОС – л.214), по искане на всички страни, съответно, са били допуснати до разпит като свидетели, извън посочените от прокурора, още общо двадесет физически лица (в това число и коментираните от жалбоподателя), три от които – поемни лица по някои от протоколите, приложени на досъдебното производство. Нещо повече, удовлетворявайки доказателствени искания на подсъдимия, през м.12.2011 г. (л.73 и сл.) и през м.02.2012 г. (л.102 и сл.) САС е разпитал като свидетели П. Г., Методи Г., Б. С., Я. Ц.. Макар възражението на подсъдимия да е насочено избирателно само срещу част от свидетелите, допуснати при съдебното разглеждане на делото, ВКС не установи, при оценката на показанията на тази група свидетели, съдът да е подценил изтеклия период от време – от извършване на инкриминираното деяние до разпита на съответния свидетел, както и да не е изяснил причините (с изключение за поемните лица), поради които такъв разпит не е извършен още на досъдебното производство. От друга страна, известно е, че съдебното производство заема централно място в наказателния процес, за разлика от досъдебното, което има подготвителен характер – чл.7 НПК. Поради това, на плоскостта на казаното дотук, ВКС няма как да се отнесе критично към дейността на предходните инстанции, удовлетворили всички искания на страните по делото, с малки изключения, за които в съответните протоколи от съдебни заседания, са изложени убедителни, основани на данните по делото и закона, съображения, които не се оспорват. Възражението срещу направеното по реда на чл.287 НПК изменение на обвинението, допуснато от решаващия съд, е неоснователно. Към изложеното от САС (л.132), ВКС намира за необходимо да добави следното: обвинителният акт определя основните рамки на процеса на доказване и осъществяване на правото на защита, а те се очертават от формулираното в него фактическо и юридическо обвинение срещу подсъдимия. Последните, както е известно, могат да претърпят промени в хода на съдебното разглеждане на делото - при условията на чл.287, ал.1 НПК. Когато това е направено от прокурора и съдът е допуснал изменение на обвинението, съответно на същото са променени и рамките на наказателния процес, като делото продължава да се движи по последно формулираното от прокурора фактическо и/или юридическо обвинение. Обстоятелството, че при осъществяване на контролните си правомощия, по-горната инстанция е върнала делото за ново разглеждане на стадия на съдебното заседание, но не е отрекла процесуалната издържаност на извършеното и допуснато изменение на обвинението по реда на чл.287, ал.1 НПК, какъвто е настоящият случай, не налага друг извод (виж Тълкувателно решение № 2/02 г. на ОСНК на ВКС). С оглед на казаното, по нохд № 484/09 г. на БОС не е било необходимо повторно изменение на обвинението по реда на чл.287, ал.1 НПК, а направеното в повече, не съставлява процесуално нарушение. Първоначално направеното и допуснато от съда изменение на обвинението по реда на чл.287 НПК – в хода на съдебното следствие по нохд № 402/05 г. по описа на БОС, видно от протокол от 14.12.2006 г. (л.470) е съответно на закона. Прокурорът ясно е заявил установените от него, настъпили в хода на съдебното следствие, основания за съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението – определил е доказателствените източници, от които са произтекли новите фактически обстоятелства на деянието, съдържанието на последните и предпоставеното от тях наличие на квалифициращите признаци по т.т.7 и 9 на инкриминирания престъпен състав по чл.116, ал.1 НК. При изложеното ВКС установи, че на подсъдимия са били предявени по съответния процесуален ред всички обстоятелства, върху които се гради обвинителната теза и които имат значение за определяне на фактическия състав на престъплението и правната му квалификация. 2.На следващо място, жалбоподателят заявява недоволство от дейността на въззивната инстанция, като претендира, че тя е игнорирала показанията на редица свидетели – Д., Б., Д., К., П. и М. Е., в частта, с която са изяснили материалните възможности на подс.А., поради което направения от САС извод на л.13 от мотивите, е произволен. Според защитата на подсъдимия, налице са данни тъкмо за обратния извод, тъй като е установено по делото, че последният е работел в строителния бизнес в Украйна. Възражението е неоснователно. Показанията на посочената група свидетели, не са игнорирани, а напротив – са оценени адекватно на обективното им значение. Макар да се надценява значението на обстоятелството – разполагал ли е подсъдимият с парични суми и в какъв размер, показанията на цитираните свидетели, не дават основание за друг извод, различен от направения от въззивния съд. Най-напред трябва да се отбележи, че нито един от свидетелите, на които е поставен акцент, не е имал лични и непосредствени възприятия относно притежаваните от подсъдимия парични суми. Свидетелят Б. е имал епизодичен контакт с последния, при който същият въпрос не е изясняван. По идентичен начин стоят нещата и със св. Д., макар в неговия дом подсъдимият да е престоял няколко дни. Свидетелят К. възпроизвежда обяснения на подсъдимия, които не са подкрепени от други, събрани по делото, доказателства. Липсват данни подс.А. да се е занимавал със строителен бизнес в Украйна. Показанията на свидетелите П. и М. Г. (според защитата Е.), също не налагат друг извод, доколкото по своето естество са субективна преценка, съгласно която, според първия „..не разполагаше с много пари”, а според втория – „..имаше нормални пари”. Що се отнася до показанията на св.Д., те правилно са били анализирани при съобразяване на връзката й с подсъдимия (негова съпруга), както и с останалите, събрани в тази насока, доказателства. Неоснователно е и възражението срещу оценката на показанията на св.К.. САС е изложил достатъчно ясни и детайлни съображения, предопределили отношението му към показанията на този свидетел – част от които е възприел, а друга – отхвърлил, като недостоверни. Към тези съображения ВКС няма какво да добави, а не е задължително да ги преповтаря. Заявеното от защитата на жалбоподателя, че „няма други категорични и безспорни доказателства подсъдимият А. да е виждан до този момент” – в [населено място], между 20.00 ч. и 21.00 часа на 14.12.2004 г.., подкрепено с показанията на св.К., Д. и Б., определено и очевидно игнорира друг доказателствен източник – св.Б., достоверността на който, не се оспорва, а и няма данни да има причини за това. Друг е въпросът, че в същата посока са и показанията на анонимния свидетел и св.Д. А.. Тук е мястото да се каже, че свидетелят под № 22 е депозирал показания пред двата състава на БОС, като внимателният им прочит не дава основание да се приеме, че между тези му показания са налице съществени противоречия по редицата обстоятелства, посочени в касационната жалба. При анализът на показанията му, правилно са съобразени обстоятелствата, при които същият свидетел е наблюдавал развилото се пред очите му събитие, респ. възприел го като цяло и като отделни елементи и то съответно с личните му, субективни възможности за преценка на време, разстояния. Последните не са статични, а в пряка зависимост, в конкретния случай, от изненадата, характерна с неочакваност и необичайност. Що се отнася до шапката и очилата, то те като акцесоари, не са задължителни за всяка ситуация и в този смисъл, изложените от САС съображения удовлетворяват изискването за оценка на събраните по делото доказателства съответно и на правилата на формалната логика. 3.Според защитата на подсъдимия, при разглеждане на делото, са останали неизяснени обстоятелства, от съществено значение за правилното решаване на делото - относно вида и модела, калибъра на ползваното оръжие, кога и как е придобито, къде е съхранявано, кога подс.А. се е снабдил с боеприпаси, какво е станало с оръжието, след деянието. Не се спори, а и няма основание за това, че смъртта на пострадалия Н. А. е настъпила в резултат на увреждания, причинени от огнестрелни наранявания (три на брой – две пронизващи наранявания на гръдната и коремната кухини и сляпо огнестрелно нараняване на коремната кухина). При извършените на 14.12.2004 г. огледи на местопроизшествието (вторият допълнителен), са намерени и иззети три броя гилзи и два броя проектили. При надлежното им експертно изследване е установено, че те са части от стандартни патрони калибър 9мм., предназначени за стрелба с няколко вида пистолети и всички те са изстреляни от едно оръжие, като липсата на методика препятства възможността за определяне дали намерените гилзи и проектили са части от един и същи патрон. По нататък, при експертното изследване на дрехите на пострадалия са установени повреди в целостта им, кореспондиращи по местоположение със съответните входни огнестрелни наранявания (пробойни). В тази насока са и част от гласните доказателства - относно произведени изстрели и техния брой. При така установеното, настоящият състав намира, че обстоятелствата, на които се акцентира от жалбоподателя, не са от кръга по чл.102 НПК и неизясняването им не злепоставя достигането до обективната истина по делото. Друг е въпросът, че наказателната практика изобилства с подобни примери. Липсата на средството (оръжието и боеприпасите за него), с което е осъществено посегателството срещу живота на пострадалия, както и на данни относно придобиването, съхранението и укриването му, не повлияват на посочените по-горе изводи от фактическа страна, още по-малко предопределят други такива. Без коментар следва да бъдат оставени онези твърдения или въпроси, които са изградени изцяло на догадки/предположения, за които, по делото липсват каквито и да било данни. Поради какви причини подсъдимият не е напуснал страната ни и не се е завърнал в Украйна, където е неговото семейство, е въпрос, който няма как да получи отговор в настоящото производство, чийто предмет е ясно определен от предявеното обвинение, вън от което стои и въпросът как е влязъл в РБългария. По аналогичен начин стоят нещата и с мерките, които е могъл да предприеме, най-общо, за да избегне наказателното преследване. ІІ. По приложението на закона. Не се констатира наличието на касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 НПК. Констатираното в т.І, очертава рамките, в които ВКС следва да извърши проверката за правилното приложение на закона, а именно – фактите, приети от съда по същество за установени по несъмнен и категоричен начин. Както се спомена, въззивният съд, съответно на правомощията си по чл.315 НПК и с оглед на направените искания от страна на подсъдимия и защитата му, допуснал редица доказателства и събрал същите по предвидения процесуален ред. Цялата доказателствена съвкупност, включваща доказателствата, събрани от БОС и тези от САС, е анализирана внимателно от въззивния съд. При това, последният заявил несъгласие с оценката на първоинстанционния съд на определена част от доказателствата и доказателствените средства. При детайлни съображения на л.л.134-135, САС изключил от доказателствената маса показанията на свидетелите А. В. и М. С. и вещественото доказателствено средство, получено при използване на специални разузнавателни средства, а това предопределило промяна на кръгът от факти, приет за установен от БОС. Безспорно е, че въззивният съд може да установява нови фактически положения (чл.316 НПК), а равно и да изключва наличието на определени факти, приети за установени от контролирания съд. На тази плоскост и с оглед на казаното, САС приел нови фактически положения относно времето на пристигане на подсъдимия в [населено място] на 14.12.2004 г. и изключил фактите относно: време и място на закупуване на използваното огнестрелно оръжие и боеприпаси; мястото, където оръжието е изхвърлено; мястото, където са изгорени сим-картата на телефон, ползван от подс.А. до деянието и документите, които имал на името на Р. М.. Фактическите положения, приети за установени от въззивния съд, след направените корекции, за които стана дума, предопределят като правилен изводът му относно авторството на деянието – в лицето на подс.А.. Обвинението може да бъде доказано по несъмнен начин и само с косвени доказателства, щом всички те в съвкупност водят до единствения извод за виновност на подсъдимия и изключват останалите версии за авторство на престъплението, какъвто е настоящият случай. Това изискване за доказването с косвени доказателства е спазено по настоящото дело. Изводът на САС, че подс.С. А. е автор на престъпното деяние, се основава върху множество доказателства, детайлизирани в мотивите на съдебния акт, като не е необходимо преповтарянето им тук, а обобщено свързани с: взаимоотношенията между отделните членове на семейството на пострадалия Н. А., развили се в годините от края на 1992 до 2004 г., поведението на подсъдимия преди и след престъплението. Наред с това при съдебното дирене не са събрани доказателства позволяващи положителното възприемане на друга версия за авторството на инкриминираното деяние, респ. на тази, предлагана от защитата на жалбоподателя. Всяко едно от коментираните доказателства, не установява пряко, че извършител на убийството е подсъдимият. Но всяко едно от тях е обективно свързано с предмета на доказване – основния факт по делото, а от съвкупността им произтича само един възможен извод за авторството - този в лицето на подсъдимия, като всички останали версии, се изключват. Отговорността на подс.А. правилно е ангажирана по чл.116, ал.1, т.т.3,7 и 9 НК. ВКС изцяло споделя констатираното от въззивния съд относно несъобразяването на предпоставките на чл.29 и 30 НК, но липсата на процесуална възможност за отстраняване на допуснатата незаконосъобразност прави излишен по-нататъшния коментар. Безспорно е наличието на квалифициращия признак по т.3 на чл.116, ал.1 НК – убийство на баща, което не се оспорва от жалбоподателя. Налице са и квалифициращите признаци по т.т.7 и 9 на чл.116, ал.1 НК, като към казаното от САС, може да се добави следното: стремежът, чрез убийството на баща си, да обогати своя патримониум указва на наличието на користна цел за убийството; не е вярно, че няма данни подсъдимият да е взел предварително и в спокойна обстановка решение да убие баща си, тъй като не е изработил план за убийството, за напускане на местопроизшествието и за създаването на алиби. През лятото на 2004 г., при среща на вилата, подс.А. е поискал от пострадалия значителна сума във валута (евро) и открито му заявил намерението си да посегне върху неговия живот, в случай на отрицателен отговор. От този момент до извършване на деянието са изминали няколко месеца – срок с достатъчна продължителност за обсъждане на мотивите за и против убийството. След спомената среща, подсъдимият отишъл до родния си [населено място] в деня на убийството, носейки със себе си огнестрелно оръжие. Пропуснал да се обади на майка си - единствения член от семейството, с който поддържал отношения. Като установил баща си, в дома, който обичайно по това време последният посещавал, обстоятелство известно на подс.А., той произвел с пистолета три изстрела, в областта на гърдите и корема, след което бързо напуснал и се отдалечил от мястото. Тези данни достатъчно ясно очертават, че в съзнанието на дееца е формирано решение за извършване на деянието, според условията, което е и решаващо за наличието на предумисъл. Неоснователно се придава значение на детайлен план за действие и за прикриване на извършеното, по-голямо, отколкото се изисква за наличието на коментирания квалифициращ признак. Престъпното намерение може да се реализира и при различна по степен спонтанност без тя да изключва предумисъла. Нещо повече, предумисълът може да бъде и условен, ако осъществяването на деянието зависи от настъпването или ненастъпването на определено условие, когато то е поставено лично от дееца. ІІІ. По основанието по чл.348, ал.1, т.3 НПК. В касационната жалба не са изложени самостоятелни доводи относно претендираната явна несправедливост на наказанието. Заявено е само, че липсва яснота за приложението на чл.59 от НК, както и по въпроса „за комулация на наложени наказания”. Така направените възражения игнорират правилата по чл.417 НПК и чл.306, ал.1, т.1 НПК. Когато съдът е пропуснал да се произнесе по въпросите по чл.59 НК или относно определянето на общо наказание на основание чл.25, 27 НК, първото подлежи на отстраняване от прокурора с постановление, а второто – по реда на производството по чл.306 НПК, образувано служебно или по инициатива на прокурора и/или подсъдимия. При наличието на друг, предвиден в закона ред, за отстраняване на допуснатия пропуск, последният не съставлява нарушение от категорията на тези по чл.348, ал.1, т.2 НПК, предопределящи връщане на делото за ново разглеждане. Липсата на данни в подкрепа на касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 НПК не препятства възможността настоящата инстанция да се произнесе по справедливостта на наложеното наказание. Съгласно чл.35, ал.3 НК наказанието е съответно на престъплението. С други думи, престъпното деяние, съставлява не само основание, но и мярка за наказателната отговорност. Оспорването, от страна на подсъдимия, на авторството на инкриминираното деяние, респ. на основанието-мярката за неговата отговорност, което вече получи отговор, дава основание на ВКС да се произнесе и по справедливостта на наложеното на жалбоподателя наказание. По делото не се установява наличието на предпоставките на чл.55 НК, за определяне на наказанието по реда на смекчената наказателна отговорност, поради което то правилно е индивидуализирано в рамките на предвиденото от закона – или по реда на чл.54 НК. Обстоятелства от кръга на смекчаващите и отегчаващите отговорността на подсъдимия, не са игнорирани или оценени неадекватно на обективното им значение. Наложеното наказание, по втората алтернатива на предвиденото в закона, не е очевидно несъответно на обстоятелствата, визирани в чл.348, ал.5, т.1 НПК и като такова е справедливо. Утвърдителният извод на САС относно наличието на условията на чл.38а, ал.2 НК е съответен на данните по делото и закона, като потвърденото с въззивното решение наказание – доживотен затвор, напълно съответства на извършеното от подсъдимия изключително тежко престъпление (л.136). Към казаното от въззивната инстанция може да се допълни това, че липсата на законова дефиниция за „изключително тежко” престъпление, каквото е изискването на чл.38а, ал.2 НК за налагане на наказанието „доживотен затвор”, по същество означава, че извън белезите по чл.93, т.7 НК („тежко престъпление”), следва да са налице и други допълнителни факти, които да придават на извършеното престъплението изключителност. Наличието само на един квалифициращ признак на инкриминирания престъпен състав изпълва съдържанието на чл.93, т.7 НК, респ. указва на наличието на „тежко престъпление”, а в конкретния случай са налице едновременно три квалифициращи признака (по т.т.3,7 и 9 на чл.116, ал.1 НК), при които само това в достатъчна степен очертава извършеното от жалбоподателя като изключително тежко. Отделно са налице негативни характеристични данни за дееца, произтичащи не само от съдебното му минало, но и от конкретно извършеното посегателство. Правилно и съответно на закона е определен първоначалният режим на изтърпяване на наказанието. ІV. Оспореното въззивно решение следва да бъде потвърдено и в гражданската част. ВКС се солидаризира със заявеното от САС относно присъдените обезщетения, като не е необходимо преповтарянето на изложените от него съображения, още по-малко допълването им. При изложеното, като не установи основания за изменение или отмяна на обжалваното въззивно решение, ВКС, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 40 от 21.02.2012 г., постановено по внохд № 965/11 г. на Апелативния съд – гр. София. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: