Р Е Ш Е Н И Е № 430 София, 21 октомври 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и трети септември 2013 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА БЛАГА ИВАНОВА при секретаря ............Д. ОКОЛИЙСКА........................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........М. ВЕЛИНОВА................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 1453/2013 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на защитника на подсъдимата И. М. Й. срещу въззивно решение № 182, постановено на 05.06.2013 г. от Софийски апелативен съд по ВНОХД № 298/2013 г., с което е била изменена първоинстанционната присъда по делото. С първоинстанционна присъда № 4, постановена от Кюстендилския окръжен съд на 08.02.2013 г. по НОХД № 19/2013 г., подс. Й. e била призната за виновна за това, че на 31.08.2012 г. в [населено място] в качеството си на длъжностно лице – главен специалист – инспектор в ..... отдел „....” е поискала и приела от Й. Г. П. дар, който не й се следва – сумата от 500 лева, за да не извърши действие по служба, поради което и на основание чл. 301 ал.1 пр.1 и пр.2 вр. чл. 58а ал.1 от НК е била осъдена на лишаване от свобода за срок от една година и четири месеца, глоба в размер на 1000 лева, както и е била лишена от право да заема длъжността, която е заемала при извършване на престъплението, за срок от три години и да упражнява професията „служител в изпълнителна агенция „Автомобилна администрация” за срок от три години. На осн. чл. 66 от НК изпълнението на наказанието лишаване от свобода било отложено за срок от 2 г. и 8 месеца. На осн. чл. 307а е била осъдена да заплати стойността на предмета на престъплението в размер на 500 лева. С атакуваното въззивно решение присъдата е била изменена, като изпитателният срок по чл. 66 от НК е увеличен на три години и присъдата е била потвърдена в останалата й част. Касационната жалба релевира касационни основания по чл. 348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК. Доводът по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК - неправилно приложение на материалния закон, се аргументира с обстоятелството, че съдилищата неправилно са отказали приложението на чл. 55 от НК, след като са били налице многобройни смекчаващи отговорността на Й. обстоятелства. Касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК се обосновава с липса на доказателства за някои от обстоятелствата, при които е индивидуализирано наказанието на подсъдимата – че е част от „постояннодействаща схема” за искане и получаване на подкупи, че деянието е с висока обществена опасност, както и начинът на осъществяване на деянието, поради което се прави извод, че присъдата и решението на въззивния съд почиват на предположения. Прави се искане за отмяна на решението и присъдата и връщане на делото за ново разглеждане или алтернативно – за изменение на въззивното решение, като се приложи чл. 55 ал.1 т.2 б.Б и ал.3 от НК, както и се отмени приложението на чл. 307а от НК. Пред касационната инстанция защитата на подс.Й. поддържа жалбата по изложените доводи и направените с нея искания. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата, тъй като счита, че наложените наказания са справедливи, определени са при превес на смекчаващите обстоятелства, а липсват такива, които да сочат на необходимост от приложението на чл. 58а ал.4 от НПК. Намира за законосъобразно прилагането на чл. 307а от НПК. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата на подсъдимата е неоснователна. Производството по делото е протекло пред първоинстанционния съд по реда на Глава Двадесет и седма от НПК – чл. 371 т.2 от НПК, тъй като подс. Й. преди да започне съдебното следствие по общия ред в присъствие на упълномощения си защитник и след негово изрично искане, с пълното съзнаване на последиците от своето изявление, е признала изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като изрично се е съгласила за тях да не се събират доказателства. На тази основа първоинстанционният съд, след като е констатирал, че самопризнанието се подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателства, е обявил, че при постановяване на присъдата ще се ползва от тях и от признанието на подсъдимата и е разгледал делото по реда на чл. 372 ал.4 вр. чл. 373 ал.2 от НПК. Пред ВКС не се оспорват приетите за установени фактически положения относно елементите от състава на престъплението, а тези фактически обстоятелства, при които е извършена индивидуализацията на наказанията и правилното приложение на материалния закон /чл. 54 и чл. 55 от НК/ към тях. С оглед на това правилното касационно основание, по което следва да се извърши контрол върху атакувания въззивен акт, е по чл. 348 ал.1 т.3 от НПК. Фактическата необоснованост на съдебните актове не е в пределите на касационния контрол върху тях /за разлика от въззивния/, поради което ВКС намира, че проверката не би могла да се извърши с оглед соченото в жалбата основание на чл. 348 ал.1 т.2 от НПК. Следва да се посочи, че същите доводи са правени с въззивната жалба пред апелативния съд и са били обстойни изследвани. Въззивната инстанция не може да бъде упрекната в бездействие, тъй като в решението си е аргументирала кои от тях са основателни и кои не /л.5 и 6 от решението/. Позовавайки се на доказателствената съвкупност по делото, САС е достигнал до извод, че „за да обоснове завишената й лична обществена опасност [окръжният съд] се е позовал на факти, изведени на базата на недопустими предположения”. По този начин твърденията в касационната жалба за неправилно отчетени като отегчаващи обстоятелства констатации, че подсъдимата е била част от постояннодействаща престъпна схема, че намерените в автомобила й суми /извън тези, които са предмет на обвинението/ са получени по същия престъпен начин, както и че положителната характеристика за нея е дадена от висшестоящите й като насрещна престация за престъплението, са получили задълбочен отговор с атакувания въззивен съдебен акт и са били изключени от съвкупността от обстоятелства, при които е индивидуализирано наказанието. Поради това е необяснимо твърдението на защитата на Й., че въззивното решение страда от сочените в жалбата недостатъци, доколкото ВКС не би могъл да се намеси чрез контролните си правомощия за корекция на присъдата, след като това вече е сторено от въззивния съд. Наказанията, наложени на подс.И. Й., са справедливи. Определени са в рамките на предвиденото в закона и според правилата за индивидуализирането им. ВКС напълно споделя аргументите на инстанционните съдилища, че деянието на подсъдимата се отличава с относително висока степен на обществена опасност, тъй като е целяла с получаване на подкупа да осигури такова бездействие като контролен орган, което да осуети разкриването на административно нарушение или на престъпление. Съобразени са наличните смекчаващи отговорността на подсъдимата данни. Спазени са правилата на определяне наказанието при условията на развитие на производството по реда на чл. 371 т.2 от НПК вр. с чл. 373, ал. 2 НПК и чл. 58а НК. ВКС споделя изводите на съдилищата по същество, че данни за приложение на чл. 55, ал. 1 от НК не са налице. Приетите за установени смекчаващи отговорността обстоятелства не са нито многобройни, нито изключителни по смисъла на посочената разпоредба, а самопризнанието на фактите на обвинението е основание за приложение на съкратено съдебно следствие и е взето предвид от закона. Не е налице признание на фактите преди съдебната фаза на наказателния процес, доколкото на досъдебната такава подс. Й. не е дала каквито и да е обяснения, с които да е разкрила механизма на деянието или да е улеснила по какъвто и да е начин доказването на престъплението /л.20 и л. 25/. Липсват конкретни данни за наличие на каквито и да е други смекчаващи отговорността й обстоятелства, освен вече взетите предвид от предходните инстанции. Всички обстоятелства, които според защитата на подсъдимата биха обусловили налагане на по-леко наказание и/или приложението на чл. 55 от НК, са отчетени от въззивната инстанция /л.6 от решението/. Сред тях са чистото й съдебно минало, отлична служебна характеристика, проявената критичност към деянието, обстоятелството, че е разведена и сама се грижи за макар и пълнолетния си син. Не могат да бъдат отчетени като смекчаващи обстоятелства твърденията в касационната жалба, че искането и получаването на подкупа е по нареждане на друго лице, както и че получената сума е била предназначена за другиго. По делото не са въведени чрез съответните доказателствени способи такива факти. Подсъдимата като обвиняема /л.25/ е заявила твърде неясни обстоятелства, които биха могли да сочат на мотивацията й за извършване на престъплението, но без да е посочила конкретни обстоятелства не би могло да се приеме, че предназначението на поисканите и взетите от нея пари е било за другиго. Поради това липсват обстоятелства, които да бъдат преценени и евентуално отчетени при индивидуализацията на наказателната й отговорност. Съмненията и предположенията, както защитата твърди по отношение на тези обстоятелства, които са били отчетени от първоинстанционния съд като отегчаващи, не биха могли да се отчитат и в обратната посока като смекчаващи обстоятелства. Наказателната отговорност на подсъдимата правилно е реализирана при превес на смекчаващите обстоятелства, като наказанията са определени в съответствие с чл. 54 от НК и с оглед целите на чл. 36 от НК, а именно "лишаване от свобода" за срок от две години и глоба от 1000 лв. Законосъобразно е редуцирано по реда на чл. 58а, ал. 1 от НК така отмереното наказание "лишаване от свобода" с една трета, като съдът е наложил на подс. Й. "лишаване от свобода" за срок от една година и четири месеца. Обоснован с предпоставките на закона е отказът на въззивния съд да индивидуализира наказанието при условията на чл. 55 ал.1 т. 2 б. Б от НК, тъй като е констатирал, че и най-лекото наказание, предвидено в чл. 301 от НК не се явява несъразмерно тежко. Този извод не се нуждае от промяна, тъй като ВКС не констатира да е налице явна несправедливост на наложените наказания с оглед разпоредбата на чл. 348 ал. 5 т.1 от НПК. С оглед на тези съображения не се констатира да е налице касационното основание на чл. 348 ал.1 т.3 от НПК. Не се налага намеса на касационния съд по отношение на приложението на чл. 307а от НПК от съдебните инстанции. Материалният закон е приложен правилно. Предметът на престъплението по чл. 301 от НК е осигурен от пострадалия Й. П., поради което правилно е бил върнат на същия /в т. см. ТР № 2/2012 на ОСНК на ВКС/. При това обстоятелство се касае за липсващ предмет на престъплението, при която ситуация следва да се присъди неговата равностойност. Разпоредбата на чл. 307а от НК е санкция за неправомерното поведение на осъденото лице. Не е нарушен материалния закон с факта на осъждането на призната за виновна подсъдима да го заплати в полза на държавата. Предвид на изложеното касационният съд не намира, че е налице основание за неговата намеса във въззивното решение и то следва да бъде оставено в сила. С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК , Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 182/05.06.2013 г. на Софийския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 298/2013 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.