Ключови фрази

8
Р Е Ш Е Н И Е


127

гр. София, 19.07.2021 г.


В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести май през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

при участието на секретаря Валентина Илиева и прокурора……………….
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 2719 по описа на Върховния касационен съд за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Държавно предприятие „Фонд Затворно дело“, представлявано от изпълнителния директор М. Д., чрез юрисконсулт И. Д., срещу въззивно решение № 74/10.03.2020 г., постановено по възз. т. д. № 25/2020 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 939/30.10.2019 г., постановено по т. д. № 1700/2018 г. по описа на Варненския окръжен съд.С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от касатора против “ВАРНА ПАРК“ ООД искове по чл.59, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата общо 235 843 лв. – обезщетение за периода от 17.10.2013 г. до 17.10.2016 г. за ползване на обекти, описани в протокол за изземване и протокол за предаване от 23.04.2014 г. (съставени на основание Заповед № РД-14-7706-120/21.03.2014 г. на областния управител на област Варна) и индивидуализирани в 35 пункта в исковата молба.
Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – „ВАРНА ПАРК“ ООД, представляван от адв. Г. Л., в писмен отговор изразява становище за неоснователност на жалбата.
С определение № 26/20.01.2021 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроси, касаещи приложението на чл.59 ЗЗД и легитимацията на държавно предприятие по чл.62, ал.3 ТЗ с предоставено право на управление върху имот - частна държавна собственост, да претендира на основание чл.59 ЗЗД обезщетение за неоснователното ползване на имота от трето лице.
По поставените въпроси Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че според приетото с ППВС №1/1979г. ищецът разполага с иска по чл.59 ЗЗД, когато не са налице фактическите състави на чл.55, ал.1 ЗЗД, липсва друг път за правна защита, но е увеличено без основание имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице. Обогатяването може да се изразява не само в увеличение на имуществото на лицето, но и когато са му спестени средства за сметка на имуществото на друг правен субект. Съгласно чл.59, ал.2 ЗЗД правото на иск по този текст възниква, когато страната не разполага с друг иск, с който да може да се защити. По този начин се осуетява чрез законна норма всяко неоснователно преминаване на блага от едно имущество в друго и този, който твърди, че се е обеднил за сметка на лице, което не е имало основание за получаване на съответната имуществена облага, разполага със защитата по чл.59 ЗЗД. В практиката на ВКС е изяснена възможността обезщетение за неоснователно ползване на имот да се претендира от лице, упражнявало владение върху него, независимо от основанието за това – като фактическо състояние или като правомощие на собственика, нарушено от ответната страна (вж. – реш. № 190/12.12.2017 г. по т. д. № 512/2017 г., I т. о., реш. № 67/05.04.2016 г. по гр. д. № 4147/ 2015г., IV г. о.; реш. № 190/12.12.2017 г. по т. д. № 512/ 2017 г., I т. о., реш. № 88/28.08.2017 г. по т. д. № 834/2016 г., II т.о., реш. № 262/22.02.2013 г. по гр. д. № 1480/2011 г., III г. о., реш. № 73/07.06.2017 г. по гр. д. № 3034/ 2016 г., III г. о., реш. № 79/07.07.2020 г. по гр.д.№ 2688/2019 г., III г. о. на ВКС и др.).
Съгласно чл. 15, ал. 1 ЗДС, имоти - държавна собственост, се предоставят безвъзмездно за управление на ведомствата (по смисъла на §2 от ДР на ЗДС) и общините при условия и по ред според правилника за прилагане на закона. Нормите на чл. 14, ал. 2 и ал. 3 ЗДС и чл. 12, ал. 1 ППЗДС предвиждат, че предоставеното право на управление върху обекти, имоти и вещи – държавна собственост включва правото на съответните ведомства или общини да ги владеят, ползват и поддържат от името на държавата, за своя сметка и на своя отговорност в съответствие с предназначението им за нуждите, за които са предоставени, с грижата на добър стопанин. Субектите, на които се предоставят държавни имоти за управление и стопанисване по чл. 15 ЗДС не получават правото на собственост. Те не стават негови носители, а упражняват това право от името на държавата, която е собственик – чл. 14 ЗДС.
Съдебната практика приема, че публичното тяло, което упражнява правото на държавна собственост се явява процесуален субституент на държавата, който може да брани чрез иск това право и да претендира от свое име последиците, които законът свързва с неговото съществуване. Предоставеното право на управление, включващо в себе си правомощието да се владее и ползва имота, е иманентно свързано, произтича пряко от правото на собственост на държавата и обуславя легитимацията на субституента. Безпротиворечиво ВКС е приемал, че с предоставянето на държавните имоти и вещи за управление на държавни учреждения и на държавни предприятия, които не са преобразувани в търговски дружества след приемането на ТЗ или са създадени като държавни предприятия на основание чл. 62, ал. 3 ТЗ, същите са легитимирани да предявяват и да отговарят по искове за собственост и други вещни права и по облигационни искове за обезщетение за лишаване от право на ползване върху вещи, чийто собственик е държавата. Процесуалният субституент може да защитава както своето право на ползване, така и собствеността на държавата (независимо дали публична или частна) и в по-широк обем върху териториите, които са предоставени за управление, а не само върху конкретно предоставените обекти. Това разрешение се приема за приложимо включително по отношение на нововъзникнали обекти, които са изградени и са придобити от държавата по силата приращението (чл.92 ЗС). След като по силата на закона държавата предоставя за нуждите на определени субекти вещи – публична или частна държавна собственост, то е несъмнено правото им да упражняват и защитават правото на собственост, респ. като процесуални субституенти активно и пасивно да са страни по дела по искове за собственост, за неоснователно обогатяване и др., както и да правят всякакви възражения във връзка със защитата на правото на държавна собственост (в т. см. – т.11 от ППВС № 8/1980 г., което в тази част не е изгубило значение; реш. № 6/01.06.2011 г. по гр.д. № 833/2009 г., IV г.о., реш. № 565/28.01.2010 г. по гр. д. № 2932/ 2008 г., II г.о., реш. № 176/20.12.2018 г. по гр. д. № 5111/2017 г., I г.о., реш. № 149/ 08.07.2016 г. по гр.д. № 549/2015 г., I г.о., реш. № 939/21.01.2010 г. по гр.д. № 4962/2008 г., IV г.о., опр. № 22/17.01.2017 г. по ч. гр. д. № 3227/2016 г., III г. о., реш. № 1383/ 03.12.2008 г. по гр. д. № 6279/ 2007 г., V г.о. на ВКС и др.).
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира за основателна поради следните съображения:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че с Решение № 576/24.06.2005 г. на Министерския съвет, на ищеца - публично предприятие по смисъла на чл.62, ал.3 ТЗ и във връзка с осъществяваната дейност, е предоставен за безвъзмездно управление недвижим имот (дворно място от 29 000 кв.м. в [населено място]) - частна държавна собственост, който съгласно АЧДС № 3325/23.02.2001 г. съставлява имот с идентификатор 10135.3516.147, с площ 28 441 кв.м., при описани граници. По договор за съвместна дейност от 13.10.1998 г., сключен между Варненския затвор и „Стройинвест“ ЕООД (преобразувано във „ВАРНА ПАРК“ ООД), е постигнато съгласие за експлоатация на 12 000 кв.м от терена на имота за срок от 15 години. Съгласно договора, ответното дружество поело задължение да изготви проект за развитие и експлоатация на обекта за търговска дейност (магазини, ателиета, бистра, открити щандове, увеселителен парк, автопаркинг), да осигури одобряването му от съответните компетентни държавни органи и да извърши за своя сметка всички строителни и ремонтни дейности съобразно одобрения проект. В изпълнение на договореното в имота са изградени процесните обекти, като начина на разпределение на ползването им е посочен в чл.4.1, а в чл.4.1.3 страните записали, че след 15-годишния срок обектите остават „в собственост” на Варненския затвор. След отправено от Министерство на правосъдието искане, по реда на чл.80 ЗДС е издадена заповед № РД-14-7706-120/21.03.2014 г. на областния управител на област Варна за изземване на имота от „ВАРНА ПАРК“ ООД, поради изтичане срока на договора и неосвобождаване на обектите от дружеството до 13.10.2013 г. Приложени са приемо – предавателни протоколи от 23.04.2014 г. за предаване на процесните обекти от ответното дружество на Областна администрация – гр.Варна и от областната администрация на ДП „Фонд Затворно дело”. Ищецът е представил констативни протоколи рег.№ 83/11.09.2014 г. и рег.№ 87/17.09.2014 г., видно от които комисия от служители на ДП „Фонд Затворно дело“ е установила продължаващо и след 23.04.2014 г. ползване на процесните обекти от ответното дружество - лично и чрез други физически и юридически лица.
За да отхвърли иска по чл.59 ЗЗД, въззивният съд е приел, че предоставеното на ищеца право на управление не е равнозначно на право на собственост върху процесния имот. Посочил е, че отразеното в АЧДС № 3325/23.02.2001 г. безвъзмездно предоставяне на право за управление на имота на ДП „Фонд Затворно дело“ не води до промяна в собствеността, а е израз на начина, по който държавата осъществява правото си на собственост чрез предоставяне на държавните учреждения или предприятия на управлението и стопанисването на имоти публична или частна държавна собственост. Приел е, че ищецът претендира да е собственик на построеното в имота въз основа на клаузата по чл.4.1.3. от договора за съвместна дейност и в тази връзка е посочил, че при липса на доказателства за учредено в полза на ищеца право на строеж върху имота, на основание чл.92 ЗС изградените в него недвижими обекти са станали държавна собственост по силата на приращението; а по отношение на останалите постройки (павилиони) - че собствеността върху тях не може да се транслира само по силата на договора. Този договор има за предмет съвместна експлоатация на имота – частна държавна собственост, включително изграждане на обекти в него, а не прехвърляне на собственост по смисъла на чл. 24, ал. 1 ЗЗД. Посочено е, че протоколите от 23.04.2014 г. за изземване на процесните обекти от дружеството и предаването им на ищеца са официални свидетелстващи документи, опровергаващи твърдението на ищеца, че за изследвания период той е бил лишен от ползването на процесните обекти, респ., че същите са били във фактическата власт на ответника. За констативните протоколи рег.№ 83/11.09.2014 г. и рег.№ 87/17.09.2014 г. е счетено, че са частни документи, удостоверяващи изгодни за издателя си факти и нямат обвързваща доказателствена сила за фактите и обстоятелствата удостоверени с тях. В заключение е направен извод, че легитимиран да предяви иска по чл.59 ЗЗД е собственикът на имота, какъвто ищецът не е, поради което претенцията е счетена за неоснователна и е отхвърлена.
При дадения отговор на правните въпроси, по които е допуснато касационното обжалване, въззивното решение е неправилно – постановено е в противоречие с материалния и процесуалния закон.
Основателни са оплакванията на жалбоподателя, че както в исковата молба, така и в течение на производството, изрично е посочено и е безспорно установено по делото, че се касае за недвижим имот – частна държавна собственост, предоставен с Решение № 576/24.06.2005 г. на МС за безвъзмездно за управление на ищеца - публично предприятие по чл.62, ал.3 ТЗ. Предмет на делото не е правото на собственост, а облигационни задължения между страните, които се претендира да са възникнали във връзка с правото на държавна собственост и упражняването на включените в него правомощия. Съгласно приложимата нормативна уредба (чл.14, ал.3 ЗДС и чл.12, ал.1 ППЗДС), предоставеното право на управление, включващо в себе си правомощието да се владее и ползва имотът, не се конкурира с правото на държавна собственост, а произтича от него. Тази връзка, както се посочи в отговора на правните въпроси, обуславя активната легитимация на ищеца да претендира с облигационния иск по чл.59 ЗЗД защитата на своето право на ползване на имота като част от единното неделимо право на държавна собственост. Безспорно е, че държавните органи, учреждения и други юридически лица, на които е предоставено правото на управление на държавни имоти, независимо дали са публична държавна собственост или частна държавна собственост, действат като процесуален субституент на държавата – защитават правото на собственост на държавата. В този смисъл, искът по чл.59 ЗЗД не би могъл да бъде отхвърлен по изложените от въззивния съд съображения, които са относими за решаването на спор за собственост за терена и постройките, какъвто по делото няма и не е въведен от страните.
Ищецът е установил активната си легитимация, като е доказал, че процесният терен е частна държавна собственост; че ДП „Фонд Затворно дело” е публично предприятие по чл.62, ал.3 ТЗ и е измежду посочените в ЗДС и ППЗДС субекти, на които по предвидения ред и от овластения държавен орган му е предоставено правото на управление върху процесния имот. Във връзка с последното следва да се отбележи, че съгласно чл.37 и чл.38 ЗИНЗС, чл. 2, ал.1, чл.3, ал.1, чл. 4 ал. 3 и 4 от Правилника за устройството и дейността на ДП „Фонд Затворно дело” /приет с ПМС №106/2003 г., отм. с ПМС № 225/05.10.2010 г., обн. ДВ бр. 80/2010 г./, Държавно предприятие „Фонд затворно дело” осъществява управление на дейностите, свързани с подобряване на условията за изпълнение на наказанията, и има статут на държавно предприятие по смисъла на чл. 62, ал. 3 ТЗ, като извършва и други стопански дейности, които подпомагат, съпътстват или допълват основния му предмет на дейност. Предприятието е юридическо лице със седалище София и с териториални поделения в затворите (чл.37, ал. 2 ЗИНЗС). Съгласно чл.6 и чл.8 от Правилника, за осъществяване на дейността на предприятието се предоставят за управление имоти - публична и частна държавна собственост, като средствата за дейността се набират от различни приходоизточници, в т.ч. – приходи от стопанската и от други дейности; от отдаване под наем на обекти и съоръжения; продажби на имоти (чл.8, т.2 и т.7 от Правилника; чл.38 ЗИНЗС). При тази уредба на статута и дейността ДП „Фонд Затворно дело”, изцяло несъобразено със закона е приетото от въззивния съд, че предприятието не е легитимирано да предяви иск за обезщетение за лишаване от ползите на предоставения му за управление имот.
Освен това, правоприемството на ищеца по сключения от Затвора Варна договор от 13.10.1998 г. произтича и от действалата разпоредба на §3 от ЗР на Правилника за устройството и дейността на ДП „Фонд затворно дело” (приет с ПМС №106/2003 г., изм. с ПМС № 323/2003 г. - отм.), според която предприятието упражнява правата и изпълнява задълженията по всички договори, свързани с осъществяването на стопанската дейност на местата за лишаване от свобода; както и от нормите на чл. 27, §2 и § 4 на цитирания и действал към момента на създаването на предприятието правилник. По делото не е спорно, че в изпълнение на уговорките по чл.4.1.1 и чл.4.1.2 от договора с приемо-предавателни протоколи ответното дружество до 2010 г. последователно е предавало на ДП „Фонд Затворно дело” за ползване процентни части от изградените обекти (сочат се 50%). След изтичане срока на действие на договора – на 14.10.2013 г. - ищецът твърди, че ответникът е продължил да ползва и не му е предал описаните в 35 пункта в исковата молба обекти (павилиони, административна и офис сграда, работилница и незастроена площ от 300 кв.м., използвана за открит надземен паркинг за автобуси с пет паркоместа и паркинг за леки коли). Посочил е, че процедурата по изземването им по чл.80 ЗДС е проведена само по документи, но реално обектите се държат без правно основание лично от ответника и чрез трети лица, които му заплащат наем. Ответникът не е отрекъл обстоятелствата, че след изтичане срока на договора и съгласно клаузите по чл.4.1 е дължал предаването на всички обекти, в т.ч. – тези, описани в приемо-предавателните протоколи от 23.04.2014 г., част от които са предмет на исковата молба. Възраженията му в отговора на исковата молба и в хода на процеса са, че обектите са предадени на 23.04.2014 г. (т.е. - след изтичане срока на договора), че ползването не е продължило след тази дата, както и относно размера на дължимото обезщетение за ползване.
От изложеното следва, че спор за собствеността на имота и на постройките в него няма, нито е спорно, че правото да управлява процесния държавен имот принадлежи на ДП „Фонд Затворно дело”, при което ответникът не разполага (и не твърди подобни факти) с противопоставимо право да държи част от терена и обектите в него.
Въззивният съд не е разгледал делото при така очертания от ищеца и ответника предмет на спор по претенцията за неоснователно обогатяване - ползването без основание от ответника, респ. получаването на гражданските плодове от имот – частна държавна собственост. Не са обсъждани изобщо експертните заключения на оценителната техническа и икономическа експертизи; не са взети предвид свидетелските показания (включително показанията на св. Т.Д. относно ползването на имота от ответника и след процедурата по изземване по чл.80 ЗДС); не са анализирани и не е даден отговор на въпросите за базата за определяне периода и размера на обезщетението. Относно факта на реалното предаване на обектите от ответното дружество, приемо-предавателните протоколи от 23.04.2014 г. не са обсъдени в съвкупност с останалите доказателства по делото – експертното заключение на икономическата експертиза и показанията на свидетелите, а изводите са декларативни и основани на избирателно ценени доказателства.
С оглед липсата на произнасяне на апелативния съд, като инстанция по съществото на спора, по релевантните за предмета на делото факти, доводи и възражения на страните, и необсъждането изцяло на доказателствата, относими към фактическия състав на чл.59 ЗЗД, въззивното решение е неправилно - постановено е в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Доколкото нарушенията не могат да бъдат поправени в настоящото касационно производство, същите са основание за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд (чл. 293, ал. 3 ГПК). При новото разглеждане на делото следва да бъдат съобразени указанията, изложени в мотивите на настоящото решение относно легитимацията на касатора да защитава с иска по чл.59 ЗЗД правото на собственост на държавата и предоставеното му право на управление върху процесния имот заедно с построеното в него. Въззивният съд, като решаващ съд, следва да изпълни и процесуалните си задължения по чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК.
При повторното разглеждане на делото, на основание чл.294, ал.2 ГПК въззивната инстанция следва да се произнесе и по въпроса за разноските за касационното производство.

Водим от горното и на основание чл.293, ал.2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:


ОТМЕНЯ въззивно решение № 74 от 10.03.2020 г., постановено по възз. т. д. № 25/2020 г. по описа на Варненския апелативен съд.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.




ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.