Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е   №.55   София 10.08.2010 година                       В   И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А                Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в съдебно заседание на двадесет и шести февруари две хиляди и десета година в състав:                                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ:    МАРИО БОБАТИНОВ                                            ЧЛЕНОВЕ:    ВАНЯ АЛЕКСИЕВА                                                                      МАРИЯ СЛАВЧЕВА                   при  участието на секретаря  София Симеонова в присъствието на  прокурора изслуша докладваното  от  съдията М.Славчева  т.дело №  464/2009 г.     Производство по чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба на “С” О. срещу решение № 54 от 09.02.2009 г. по гр.д. № 1737/2008 г. на Софийски апелативен съд, с което се оставя в сила решение от 19.05.2008 г. по гр.д. № 1657/2007 г. на Софийски градски съд, VІ-то търговско отделение. С последното е отхвърлен предявения от касатора иск за прогласяване нищожността на договор от 06.04.2005 г., нот.акт № 0* том ІІ, рег. № 8* нот.д. № 236/2005 г. на нотариус Б. Я. с рег. № 2* по силата на който “О” ЕА. прехвърлил в собственост на “Д” А. 4343/31590 ид.части от Производствено административен комплекс, находящ се в гр. С. на основание чл.26, ал.1 и ал.2 ЗЗД. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради допуснати съществени процесуални нарушения. Касаторът излага съображения, че въпросът за правния му интерес, обусловен от установяване със сила на пресъдено нещо кой от ответниците като титуляр на правото на собственост има право да получи от него наемната цена за процесния имот, отдаден му под наем от първия ответник, е разрешен от въззивния съд в противоречие с Решение № 1* от 11.08.2003 г. по гр.д. № 2185/2002 г. на ВКС, V г.о. Ответниците по касация “О” ЕА. и “Д” А. не са изразили становище по основателността на касационната жалба. Касационното обжалване на решенето на Софийски апелативен съд е допуснато с Определение № 631 от 02.10.2009 г. по съображения, че процесуалноправният въпрос относно вида на съдебния акт, който е следвало да бъде постановен при отъствието на процесуалните предпоставки за развитието на процеса и приключването му с решение по съществото на спора е разрешен от въззивния съд в отклонение от константната практика на ВКС – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по смисъла, влаган преди приемане на ТР № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС. Настоящият състав на Второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи във връзка с наведените оплаквания и провери правилността на обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.290 и сл. ГПК приема следното: С оставеното в сила решение първоинстанционният съд отхвърлил иска на касатора за прогласяване нищожността на сключения на 06.04.2005 г. договор за продажба, по който първият от ответниците прехвърлил в собственост на втория от тях собствеността върху 4343/31590 ид.части от притежавания от него недвижим имот, находящ се в гр. С., предявен на основание чл.26, ал.1 и ал.2 ЗЗД, правния интерес от воденето на който ищецът обосновал с качеството си на наемател на процесния недвижим имот, отдаден му от първия ответник с договор от 02.06.2003 г. за срок от 5 години. В съобразителната част на обжалваното решение въззивният съд приел от фактическа страна, че в хода на процеса срокът на наемния договор е изтекъл, същият не е подновен и ищецът е опразнил процесните помещения. Това обусловило извода му, че към датата на приключване на устните състезания ищецът не е нито наемател, нито осъществява фактическа власт върху него и поради това правният интерес от воденето му, респ. от спечелването му е отпаднал. Изтъкнато е, че евентуално положително решение по иска не би довело до промяна в правната му сфера чрез възстановяване на наемното правоотношение или придобиване на други права върху имота, което според съда води до извод за отсъствието на абсолютна процесуална предпоставка, каквато в случая е правният интерес от воденето на предявения иск, обусловило извода му, че предявения иск е неоснователен и правилно е бил отхвърлен от първоинстанционния съд. ВКС, II т. о., счита, че въззивното решение е процесуално недопустимо по следните съображения: Съдебните актове, които се постановяват от съда са решения и определения и разпореждания. С актовете от първата категория съдът се произнася по съществото на спора, с който е сезиран, а тези от втората са свързани с процесуалната възможност този спорен предмет да бъде разгледан и решени. Доколкото въпросите на “процеса относно процеса” се поставят още при образуване на исковото производство, несъмнено е, че това разграничение на съдебните актове се отнася до първоинстанционната му фаза. Когато първоначалната липса или последващото отпадане на правото на иск бъде констатирана от въззивната инстанция при пренасяне на висящността на спора пред нея, актовете, с които тя се произнася по недопустимостта на иска предвид специфичността на този стадий от исковото производство, имат характера на актове по същество и са от категорията на решенията. Несъмнено е, че интересът от търсената с иска защита е процесуална предпоставка на всички искове, но изискването на интерес от установяването като предпоставка за допустимост на установителния иск е изрично подчертана както в чл.97, ал.1 ГПК (отм.), така и в чл.124, ал.1 от сега действащия ГПК, защото само чрез него може да се обособят онези гражданскоправни отношения, които се нуждаят от съдебно установяване, като същевременно се очертаят и лицата, легитимирани да го търсят. При това този интерес следва да бъде налице не само при предявяване на иска, но и в течение на целия исков процес. В разглеждания случай законосъобразно въззивният съд е приел, че правният интерес на ищеца от признаването със сила на пресъдено нещо на нищожността на атакуваната сделка е отпаднал поради изтекъл в хода на процеса срок на наемния договор. При така констатираното отсъствие на посочената абсолютна процесуална предпоставка за разрешаването на правния спор, в нарушение на чл.209 ГПК (отм.) въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение, постановено по съществото му, вместо да го обезсили като недопустимо и да прекрати производството по него. Изложеното позволява да се приеме, че въззивното решение, както и потвърденото с него решение на Софийски градски съд са постановени по недопустим иск, недопустими поради това са и самите решения и затова следва да бъдат обезсилени, а производството по делото да се прекрати. Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 1, пр. 1 ГПК Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение     Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение № 54 от 09.02.2009 г. по гр.д. № 1737/2008 г. на Софийски апелативен съд, както и оставеното с него в сила решение от 19.05.2008 г. по гр.д. № 1657/2007 г. на Софийски градски съд. ПРЕКРАТЯВА производството по делото. Решението е окончателно.     ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: