5 Р Е Ш Е Н И Е № 223 София, 30 май 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на девети април две хиляди и четиринадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ:РУЖЕНА КЕРАНОВА МИНА ТОПУЗОВА при секретар: Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Мадлена Велинова изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 491/2014 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимия М. П. Д., срещу въззивна присъда № 50/03.12. 2013 г., постановена по ВНОХД № 691/2013 г. от Окръжен съд - Хасково. В жалбата се сочи, че присъдата е неправилна, необоснована, постановена в нарушение на материалния закон, а наказанието е явно несправедливо. Отправените искания са за оправдаване на подсъдимия Д. или за приложението на чл. 55 от НК. Подсъдимият М. П. Д. не се явява, редовно призован. Жалбата се поддържа от процесуалния му представител. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура пледира за за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : С присъда № 11/19.02.2013 г., постановена по НОХД № 682/2012 г. от Районен съд – Димитровград, подсъдимият М. П. Д. е бил признат за невинен и оправдан по повдигнатото обвинение по чл. 144, ал.3 от НК. С присъда № 50/03.12.2013 г., постановена по ВНОХД № 691/2013 г., Окръжният съд – Х. отменил първоинстанционната присъда, признал подсъдимия М. П. Д. за виновен в това, че се заканил с убийство на Р. М. Д. и това заканване е могло да възбуди основателен страх за осъществяването му, поради което и на основание чл. 144, ал.3 във вр. с ал.1 във вр. с чл. 54 от НК го осъдил на две години лишаване от свобода, изпълнението на което отложил за срок от три години. Жалбата е неоснователна. Защитата поддържа касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК с твърдения за „необоснованост, тъй като въззивният съд въз основа на същите факти направи други, противоположни правни изводи на тези от първостепенния съд”. Заявено е още, че от събраните доказателства не може да се направи извод за наличие на втората предпоставка, необходима, за да възникне отговорност по чл. 144, ал.3 от НК. Направена е собствена интерпретация на доказателствените източници, за да се очертае фактология, при която според жалбоподателя не се установяват обективните признаци на престъпния състав по чл. 144, ал.3 от НК. Така поддържаните възражения са неоснователни. Преди всичко следва да се каже, че част от доводите сочат на претенция за необоснованост, която не попада в кръга на изчерпателно изброените в нормата на чл. 348, ал.1 от НПК касационни основания. На следващо място, процесуалният закон допуска да се постанови нова присъда от въззивния съд, включително и когато възприетите от двете инстанции факти са идентични, но въз основа на тях се правят различни правни изводи относно съставомерността на деянието. Затова в този аспект не би могло да се търси процесуално нарушение. Интерпретацията на отделни фрагменти от разпита на пострадалата П., представени в подкрепа на тезата, че същата не се е „изплашила за живота си” , не държи сметка, че на установяване подлежи - възможността заканата да възбуди основателен страх у заплашвания, а не дали той действително се е уплашил. Макар че в жалбата се отбелязва тази особеност от обективната страна на престъпления състав по чл. 144, ал.3 от НК, в аргументите за несъставомерност се набляга на реакцията на пострадалата, която не обективирала поведение на застрашен човек. Позоваването на конкретни решения на ВКС с почти буквалното възпроизвеждане на съдържанието им в жалбата не допринасят за защитната теза. Цитираните решения имат своето основание предвид приетата по конкретните казуси фактология. Установените факти в настоящия наказателен процес обаче са други и в тази връзка е достатъчно да се препрати към показанията на свидетелите, полицейски служители, съответно съдържанието на жалбата на пострадалата, станала причина за образуване на наказателния процес (л. 6 от ДП), към която насочва жалбоподателя. Обяснимо в жалбата се пропускат приетите от втората инстанция фактически обстоятелства, които изцяло покриват обективните и субективни елементи на престъпния състав по чл. 144, ал.3 от НК. Дадената им правна оценка не е в отклонение от съображенията на ОСНК на ВС, изразени в ТР № 53/89 г. по н.д. № 47/89 г., поради което и твърденията в жалбата за неъобразяване със същите са неоснователни. Съдът е обсъдил предходните взаимоотношения между пострадалата и подсъдимия, но изследвайки конкретната ситуация, в която е реализирано престъпното деяние, е установил доказателствено обезпечени факти, които разкриват параметрите на престъплението по чл. 144, ал. 3 от НК. Подсъдимият е отправил закана за убийство към П. и тази закана, не само че е могла да възбуди основателен страх от осъществяването й, каквото изискване е достатъчно за съставомерността на деянието, но и обективно е възбудила страх. Последният е действителен, което се установява от поведението на пострадалата, избягала боса от жилището, за да търси съдействие и защита от компетентните органи. Неоснователни са доводите за явна несправедливост на наказанието поради неприлагането на чл. 55 от НК. Приетите за смекчаващи отговорността обстоятелства – чистото съдебно минало, предвид приетата от съда реабилитация по чл. 88а от НК, трудовата ангажираност на подсъдимия, съдействие при разкриване на обективната истина, обективирано в дадените обяснения на досъдебното производство (последното преувеличено от съда, доколкото подсъдимият не е давал обяснения – виж разпит от 18.07.2012 г.) очевидно не са нито многобройни, нито изключителни по смисъла на цитираната разпоредба. Продължителността на наказателната процедура би имала значението, придадено й с жалбата, но само ако се констатира, че е несъвместима със стандарта за разумен срок по смисъла на чл. 6, т. 1 от ЕКПЧОС. Данните по делото (обвинението срещу подсъдимия е повдигнато на 18.07.2012 г.) не очертават нарушение на принципа по чл. 22 от НПК, поради което и няма основание за по-снизходително санкциониране на подсъдимия чрез използване на техниката, предвидена в чл. 55 от НК. Съзряната от жалбоподателя неточност във въззивния съдебен акт, оценка на предишни осъждания, за които е настъпила реабилитация (всъщност, спорно в съдебната практика), не променя крайния извод относно неприложимостта на чл. 55 от НК. По делото присъстват и други данни, носещи негативна характеристика на личността на подсъдимия, а проявлението му в самото деяние (виж свидетелските показания) не разколебава тази оценка. Индивидуализацията на наложеното наказание е извършено при спазване на изискванията по чл. 54 от НК при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства в размер, ориентиран под средния на предвидената санкция лишаване от свобода. Изтърпяването е отложено за срок от три години по реда на чл. 66 от НК. Така определения обем на наказателната принуда съответства на целите по чл. 36 от НК. С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 50/03.12.2013 г., постановена по ВНОХД № 691/2013 г. от Окръжен съд - Хасково. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.