Р Е Ш Е Н И Е № 99 гр. София, 11 март 2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести февруари две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Юрий Кръстев ЧЛЕНОВЕ: Елена Авдева Теодора Стамболова при участието на секретар К. Павлова и в присъствието на прокурора И.Чобанова изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 151 / 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството по делото е образувано на основание чл.346, т.1 от НПК по касационна жалба на защитника на подсъдимия Г. И. Б. против решение № 216/11.12.2013 г. по внохд № 421/2013 г. по описа на Пловдивския окръжен съд. В жалбата се сочи, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да провери изцяло обжалваната пред него присъда, като не е обсъдил данните за поведението на пострадалия по отношение на подсъдимия преди деянието. Ако това бе сторено, според защитата, биха се установили обстоятелства за силно раздразнение у подсъдимия, предизвикано с противоправно поведение от жертвата. Жалбоподателят атакува правилното приложение на материалния закон, като обосновава необходимост от тяхната преквалификация, водеща до по-леки по размер наказания. Оспорва и допустимостта на гражданския иск, тъй като разглеждането му нарушило правата на подсъдимия. В заключение се формулира искане за изменение на обжалваното решение, приложение на по-благоприятни за подсъдимия наказателни състави, намаляване на определените наказания с евентуално приложение на разпоредбата на чл. 55, ал.1 от НК и прекратяване на производството по гражданския иск. В съдебното заседание пред касационната инстанция подсъдимият и защитникът му поддържат жалбата по изложените в нея съображения. Повереникът на гражданския ищец и частен обвинител Р. Г. оспорва основателността на жалбата. Прокурорът пледира обжалваното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд , второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното : Пазарджишкият окръжен съд с присъда № 34 от 25.09.2013 г. по нохд № 428 /2013 г. признал подсъдимия Г. И. Б. за виновен в извършването на : 1. престъпление по чл .339, ал. 1, пр. 2 от НК, за което му наложил наказание две години лишаване от свобода и 2. престъпление по чл. 115 във вр.с чл. 18, ал. 1 от НК , за което му наложил наказание осем години лишаване от свобода. На основание чл.23, ал.1 от НК съдът определи на подсъдимия общо наказание лишаване от свобода в размер на най-тежкото от двете, а именно осем години, от които приспаднал времето , през което подсъдимият бил задържан в рамките на процеса. Със същата присъда подсъдимият бил осъден да заплати на пострадалия Р. Г. сумата 30 000 лева , представляваща обезщетение за причинените неимуществени вреди от престъплението по чл. 115 във вр. с чл. 18 от НК , ведно със законните лихви от датата на увреждането да издължаване на главницата. В тежест на подсъдимия били възложени сторените по делото разноски и дължимите държавни такси. Пловдивският апелативен съд с решение № 216 от 11.12.2013 г. по вход № 421/2013 г. потвърдил първоинстанционната присъда. Касационната жалба срещу така постановения въззивен акт е частично основателна по отношение на правната квалификация на престъплението по чл.339, ал. 1 от НК и определеното за него наказание. В останалата част тя не може да бъде удовлетворена по следните съображения : На първо място се налага уточняване на рамките на касационния контрол , тъй като в жалбата се съдържат доводи за „непълноти и пропуски , липсващи за всестранното изясняване на делото” и за недооценяване от страна на въззивния съд на доказателства от досъдебното производство относно предизвикателното и унижаващо подсъдимия поведение на пострадалия Г.. Принципно установения от НПК инстанционен порядък изключва непълнотата на доказателствата и необосноваността като касационни основания, поради което аргументите на защитата в тези насоки не подлежат на обсъждане от третата инстанция. Настоящият казус обаче се характеризира с допълнителна особеност. Производството пред първата инстанция протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК. Подсъдимият признал изцяло фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт и се съгласил да не се събират доказателства за тях. Съдът констатирал , че самопризнанието се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателства и постановил осъдителна присъда, с която определил наказание при условията на чл.58а от НК. Избраният от подсъдимия ред за разглеждане на делото изключва последващи възражения относно пълнотата на доказателствения материал и изследването на нови версии на фактическата обстановка. Съгласявайки се на съкратено съдебно следствие жалбоподателят се е отказва от общите правила на състезателния наказателен процес, но е получава привилегията на чл. 373 ,ал.2 от НПК относно размера на санкцията. След като е предпочел пътя на защита по глава двадесет и седма от НПК подсъдимият вече е длъжен да съобрази неговите ограничения, изключващи атакуване на веднъж признатите обстоятелства. Коментираните възражения на защитата биха имали основание само при нарушаване на чл.31, ал.2 от Конситтуцията на РБ и корелативно свързания с нея чл.372 ,ал.4 от НПК. Несъмнено съдът би допуснал съществено процесуално нарушение, ако събраните в досъдебното производство доказателства не подкрепят самопризнанието, но въпреки това то става база за осъдителна присъда без да се установят изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт факти. Самопризнанието би загубило процесуалното си значение по глава двадесет и седма от НПК, ако волята на подсъдимия е опорочена или процедурата за депозиране на признанието не е спазена. В касационната жалба не се поддържат твърдения за такива нарушения, а те не се установят и при служебна проверка.Съкратеното съдебно следствие е инициирано от съда, но при предварителното изслушване на 25.09.2013 г. подсъдимият ,в присъствието на упълномощения защитник, признал изцяло фактите от обвинителния акт и заявил , че не желае събиране на доказателства за тях и напълно разбира значението на признанието при постановяване на присъда. В досъдебната фаза е събран изобилен доказателствен материал, който изключва всякакви подозрения за изолираност на самопризнанието. При това положение са напълно несъстоятелни оплакванията на защитата за опорочаване на вътрешното убеждение на съда по отношение на фактите за поведението на пострадалия и отношението му към подсъдимия. В обстоятелствената част на обвинителния акт са описани темите на разговор между Б. и Г., които включвали работата през деня и конфликта между тях във връзка със заем от 20 лева. Детайлно е проследен характерът на диалога , като е отбелязан неговият спокоен тон и коментарът на пострадалия, че не са важни парите, а приятелството. Отсъстват данни за предизвикателно и оскърбително поведение, изразено с тежки обиди или клевети или друго противозаконно действие от страна на Г. , провокирало афектно състояние у подсъдимия. Напротив , отбелязано е , че свидетелите възприели нападението му като ненадейно . При тези обстоятелства искането за преквалификация на извършеният опит убийство по чл.118 вр. чл.18 от НК е лишен от доказателствена опора. Становището на защитата за неправилно приложение на закона във връзка с обвинението по чл. 339 , ал.1 от НК този състав намира за основателно. В обвинителния акт, на л.3 се чете , че в началото на м.януари 2013 г., в местността „Г. Р. рът”, Б. намерил двуцевна ловна пушка и двадесет патрона от различни марки и калибри, които решил да задържи за себе си. На същото място , посочено от подсъдимия, разследващите органи открили пушката. Тези възприети от съда обстоятелства разкриват състава на чл. 339, ал. 5 от НК , неправилно отхвърлен от въззивния съд. Изпълнителното деяние се изразило в прибиране на намерени огнестрелно оръжие и боеприпаси.Неговите обективни признаци са различни от държането по чл. 339, ал. 1 от НК, което не държи сметка за начина на установяване на фактическата власт върху инкриминираните вещи. Санкционните части на чл. 339, ал. 1 и ал. 5 от НК са еднакви, но при определяне на наказанието в конкретния казус от значение е доказателствената стойност на самопризнанието на Б. в досъдебната фаза. Видно от съдържанието на обвинителния акт пушката била намерена единствено по негови обяснения ,което придава на тази част от признанието качество на изключително смекчаващо отговорността обстоятелство по чл. 55, ал. 1, от НК , правещо и най- лекото, предвидено в закона наказание несъразмерно тежко. По силата на чл. 58а, ал. 4 от НК , приложим съгласно чл. 372, ал. 2 от НПК и чл. 55, ал. 1 , т. 1 от НК санкцията на Б. следва да се определи под най-ниския предел от две години в размер на шест месеца лишаване от свобода. Наказанието за престъплението по чл.115 вр. чл.18 от НК обаче не подлежи на ревизия. Въззивният съд внимателно е обсъдил възможността за приложение на чл.58, б.”а” от НК поради недовършеността на престъплението. Той е съобразил степента на реализация на изпълнителното деяние, причинило прободно-порезно нараняване в коремната кухина с излив на 600 мл кръв / само по себе си създало опасност за живото на пострадалия от кръвозагуба/, както и повторното замахване на подсъдимия с насоченост в горната част на тялото на жертвата, прекратено поради намесата на присъстващите. Престъплението останало във фазата на опита по причини извън волята на подсъдимия . При тези обстоятелства отказът на въззивния съд да премира жалбоподателя с облекчена санкция по реда на чл.55 ,ал.1 от НК , е законосъобразен и справедлив. Намаляването на срока на лишаването от свобода за престъплението по чл.339, ал.1 от НК не води до редукция на общата санкция за двете престъпления, която , съгласно чл.23 , ал.1 от НК се запазва в размер на осем години лишаване от свобода. На последно място напълно лишено от процесуално основание е искането на защитата за прекратяване на производството по гражданския иск, тъй като за доказването на последния били събирани нови доказателства в съдебното производство. Изложените аргументи нямат отношение към допустимостта на претенцията на пострадалия, която има своето основание в изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт факти. В тази връзка становището на защитата не кореспондира и със задължителните указания на ТР на ОСНК по тд № 1 / 2008 г.,т.8.1 , според които в производството по глава двадесет и седма от НПК се изключва единствено събирането на факти, несъвместими с обстоятелствената част на обвинителния акт. Размерът на присъденото обезщетение удовлетворява наложения от съдебната практика и икономическата реалност стандарт за обезщетение на неимуществените вреди по справедливост и не противоречи на разпоредбата на чл .52 от ЗЗД. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 и ал.2 ,т. 1 и т. 2 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА решение № 216/11.12.2013 г. по внохд № 421/2013 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, като преквалифицира престъплението , извършено от подсъдимия Г. И. Б. от чл. 339 , ал .1 от НК в престъпление по чл. 339, ал. 5 от НК и намалява наложеното за него наказание съгласно чл.58а, ал. 4 във вр .чл. 55, ал. 1, т.1 от НК от две години лишаване от свобода на шест месеца лишаване от свобода ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.