4 гр. д. № 2810/2011 г. на ВКС, ГК, І г. о. РЕШЕНИЕ N 236 София, 18.11.2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в съдебно заседание на първи октомври две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА БОНКА ДЕЧЕВА при секретар Даниела Никова изслуша докладваното от председателя Ж. Силдарева гражданско дело N 2810/2013 год. Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по подадена от Г. П. Р., М. Г. К., С. Г. Х. и П. Г. П. касационна жалба срещу решение № 144 от 25.01.2013 г. по гр. д. № 3142/2012 г. на Пловдивски окръжен съд. Касационните доводи са за необоснованост и неправилно прилагане на материалния закон. С определение № 353 от 21.06.2013 г., постановено на основание чл. 288 ГПК е допусната касационна проверка на обжалваното въззивно решение по разрешения материалноправен въпрос приложима ли е презумпцията, установена в нормата на чл. 69 ЗС, когато упражнявалият фактическа власт върху имот, придобит от останалите страни по делото на основание наследствено правоприемство е владяла имота и е придобил правото на собственост върху идеални части от имота на основание наследствено правоприемство едва през 2010 г. Касаторите са ответници по искове за делба на пет съсобствени поземлени имота. Ищците са поддържали, че те са принадлежали на общия наследодател Г. Д., починал 1953 г., правото на собственост върху тях е възстановено с решения на ОСЗ от 13.05.1999 г. в полза на наследниците на Д., поради което имотите са съсобствени между страните при права следващи от нормите на ЗН. Ответниците по иска, сега касатори, са противопоставили възражение за придобиване правото на собственост върху два от възстановените имотите с идентиф. 47113.23.8 и с идентиф. 47113.37.6, на основание давностно владение, упражнявано от датата на постановяване на решението за възстановяването им – 13.05.99 г. до предявяване на иска. Въззивният съд е намерил това възражение за неоснователно, след като е приел за установено, че П. Г. П., роден 1960 г., владее двата имота от 18 години, но не е установил, че частите от тях, извън притежаваните от него по наследяване, владее за себе си. Намерил е, че той е следвало да докаже изменението на намерението, с което владее тези части, както и че това му намерение е достигнало до знанието на останалите съсобственици. Позовавайки се на приетото в ТР № 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС е достигнал до извода, че ответникът П. П. не може да се ползва от презумпцията на чл. 69 ЗС, тъй като съсобствеността е възникнала в резултат на наследяване след смъртта на общия наследодател. От фактическа страна е установено, че общия наследодател Г. Т. Д., починал на 17.07.1953 г., е оставил за наследници низходящи от първа степен: Н. Б. дъщеря, М. К. – дъщеря и М. Д., дъщеря. Ищците Г. Н. Д., Е. Н. Н., С. Н. Д., Д. Н. Д. са наследници на Н. Б., починала 2000 г., а ищците П. Г. П., К. К. К., В. К. К., С. П. К. са наследници на починалата дъщеря на наследодателя М. К.. Ищцата Т. П. Р. е наследница на починалата дъщеря на Д. М. Г. Н., а ответниците по иска, сега касатори, са наследници също на М. Н. от починалия й през 2000 г. син Г. П. Р.. Ответникът П. Г. П., роден 1960 г., е направил възражение за придобиване правото на собственост върху нива с идентиф. 47113.23.8 в м. „Черните места” на основание давностно владение осъществявано от 13.05.1999 г. до предявяване на иска на 30.12.2011 г., както и за придобиване на имота в м. „П. пара” в съсобственост с останалите ответници по иска М. К. и С. Х. – негови сестри и за ищцата Т. Е., негова леля, всички наследници на М. Д.. С гласни доказателства е установено, че посочените два имота се владеят от П. П. от 1992г., който ги обработва като свои. На това владение не са се противопоставяли ищците по иска. Свидетелите заявяват, че между страните е извършена доброволна делба на възстановените имоти и между тях не е имало спор за собственост до смъртта на Г. П. Р., наследодател на ответника П. Г. П.. При така установените факти първоинстанционният съд е приел, че осъществяваното владение не е било спокойно и без противопоставяне на ищците, тъй като част от свидетелите заявяват, че страните са спорели за собствеността на тези два имота. Въззивният съд е приел, за доказано с гласни доказателства, че ответникът П. Г. П. владее от 18 години спорните два имота, но че не е доказано да владее за себе си частите извън притежаваните по наследяване. Този извод е необоснован. Не съответства на данните по делото. За периода от 1999 г., когато имотите са възстановени в съществуващи граници, до 2010 г., когато се открива наследството останало от бащата на П. П. – Г. П. Р., П. П. не е бил съсобственик на имотите. Това качество придобива след откриване наследството, останало от баща му. Съобразно това неправилно съдът е приел, че този владелец не се ползва от презумпцията на чл. 69 ЗН. Той е бил лице, извън кръга на съсобствениците, черпещи права от универсално правоприемство, което е установило владение върху имота, поради което се ползва от презумпцията на чл. 69 ЗН, а тежестта за оборването й се носи от ищците. Съдът не е обсъждал заявеното от свидетелите С. С. и К. К., че след възстановяването на имотите, съсобствениците доброволно са ги разпределили помежду си съобразно правата им по колена и не са имали спорове за това, коя група наследници кои имоти да владее и обработва. С оглед направените от свидетелите изявления и установения факт, че спорните земи са предоставени в кооперация за ползване, е следвало да се установи и това кой ги е внесъл в кооперацията и кой е получавал рента за ползването им, за да се направи извод, за сметка на кого е владян имота. Решението в обжалваната част е необосновано и постановено при неправилно прилагане на материалния закон. Тъй като се налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия – повторно изслушване на част от свидетелите за установяване на това дали владението върху описаните два имота е установено от П. П. със знанието и без противопоставянето на ищците, след постигнато доброволно споразумение между тях и кой е получавал доходите от обработването на земите чрез трети лица и от кооперацията, след отмяната на решението и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото ще бъде върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав. По изложените съображения Върховният касационен съд, І г. о. Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА решение № 144 от 25.01.2013 г. по гр. д. № 3142/2012 г. на Пловдивски окръжен съд. ВРЪЩА делото на Пловдивски окръжен съд за ново разглеждане от друг състав. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: