17 17 Р Е Ш Е Н И Е
№ 21
гр. София,11 декември 2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тридесети януари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ
БОНКА ЯНКОВА
при секретар МИРА НЕДЕВА и с участието на прокурор АНТОНИ ЛАКОВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 1246/2018 г. по описа на ВКС, първо наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалби на адв. П. С., защитник на подсъдимите В. Й. В. и Б. С. Т. срещу решение 319 от 1.08.2018 г. на Софийския апелативен съд (САС), постановено по ВНОХД № 1431/2017 г. по описа на същия съд.
С жалбите са релевирани са всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, като към ВКС са отправени алтернативни искания за отмяна на атакуваното решение и оправдаване на подсъдимите на основание чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция на основание чл. 354, ал. 1, т. 5 от НПК или изменение на решението с намаляване на размера на наложените наказания лишаване от свобода до минималния предвиден от закона.
Защитникът е развил подробни съображения за несъставомерност на инкриминираните по отношение на подсъдимите В. и Т. престъпления от обективна страна. В р. І от жалбите са залегнали доводите на касатора за незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Твърди се, че присъдата на първоинстанционния съд и въззивното решение не съдържали точно и пълно изложение на съответните материалноправни норми, които съдилищата приели за нарушени. Липсвал анализ по отношение на конкретните нарушения на ЗБУТ, Наредба № РД-07-2 от 16.12.2009 г. за условията и реда за провеждането на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, изд. от министъра на труда и социалната политика, което правело атакувания съдебен акт немотивиран.
В пункт 1 от жалбите изводите на инстанциите по фактите за допуснати нарушения на чл. 14 от ЗБУТ, чл. 18, ал. 2 от Наредба № 2 от 22.03.2004 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи, както и на Приложение № 6 към чл. 2, ал. 2 от Наредба № 2 от 22.03.2004 г. са оспорени с доводи, че: ЗБУТ бил неприложим, поради липса на сключени трудови договори или пък преки договори за СМР с работниците на обекта, а дейността била осъществявана въз основа на граждански договор за изработка, поради което самата ситуация, действия и последици не влизали в приложното поле на ЗБУТ; в случая съгласно сключения договор за подизпълнение св. З. П. се явявал подизпълнител и именно той следвало да съгласува своите действия за осигуряване на ЗБУТ със строителя; с оглед обстоятелството, че подизпълнител бил св. П., негово било и задължението да провежда инструктажи на работещите на обекта. Тъй като подсъдимите не били извършили нито едно от изброените нарушения, липсвало осъществено изпълнително деяние по чл. 123, ал. 1 от НК, което от своя страна водело до липса на осъществен престъпен състав. В подкрепа на тази теза защитникът се позовава на съдебната практика – Р № 233 от 10.07.2009 г. на ВКС, ІІ н. о.
В пункт 2 (2.1. – 2.4.) от жалбите е аргументирана теза за неправилно тълкуване на фактическата обстановка относно: правното положение на св. З. П. като подизпълнител, липсата на причинна връзка между поведението на подсъдимите и настъпилия вредоносен резултат, механизма на настъпване на злополуката.
Във връзка с възраженията по пункт 2.1. защитникът сочи, че за да приеме, че св. З. П. не бил подизпълнител, съдът тълкувал само показанията на свидетелите В. и К. Беков, от една страна, а от друга – съдържанието на сключения между фирмата на подсъдимите и св. Зл. П. договор за подизпълнение. Показанията на тези свидетели от досъдебното производство обаче не обуславяли подобен извод. Напротив, от тях следвало, че свидетелите не приемали св. Зл. П. като равнопоставен, а като работодател, защото той ги наел за разрушаване на стените, той ги завел на обекта, той им обещал по 30 лева надница. Съдът не подложил дори на минимален анализ показанията на св. Г. И., от които следвало, че З. П. работил по редица проекти; имал свои подчинени, специализирани в областта на разрушаване и чистене на стени; тази специфична дейност се ръководела от него; той се водел шеф или бригадир на работниците, защото казвал кой какво да прави и давал пари. Без никакво основание първоинстанционният и въззивният съдебни състави приели, че сключеният между подсъдимите В. и Т. договор за подизпълнение бил антидатиран, позовавайки се на показанията на св. К. Б. и св. В., като не отчели обстоятелствата за тяхната заинтересуваност. Такъв договор реално съществувал, съдържал автентични подписи, подписването му не било оспорено от самия св. З. П., като наличието му се засвидетелствало и от св. арх. С. П. и възложителя св. Л. С., които твърдели, че го били видели с очите си. Договорът бил надлежно съставен преди злополуката, а не както твърдял св. П. – впоследствие. Показанията му в тази насока били недостоверни по редица съображения, изложени на л. 8 и л. 9 от жалбите. Неверен бил и изводът на съда, че предоставената от подсъдимите на св. З. П. сума в размер на 2 350 лева била дарение за покриване на разходите за погребение на починалия М. Б., който факт бил оценен като индиция за антидатирането на договора.
В пункт 2.3. от жалбите са залегнали доводи по отношение на твърденията на защитника на жалбоподателите за неправилно обсъждане и решаване на въпроса за причинната връзка между тяхното поведение и смъртта на пострадалия М. Б.. Такава била налице между поведението на св. З. П. и настъпилия вредоносен резултат. По делото било доказано, че „С. с.“ О. извършило инструктаж за безопасни и здравословни условия на труд на св. З. П., който имал качеството на подизпълнител. Негово задължение било да проведе инструктаж на работниците, които той лично ангажирал и се задължил да им заплати за извършената работа. Неизпълнението на задълженията на подизпълнител от негова страна не можело да се вмени във вина на подсъдимите.
По отношение на механизма на злополуката (пункт 2.4.) в жалбите са наведени възражения за неизясненост на фактическата обстановка поради противоречивите експертизи по делото. Фрапантно било, че едва във въззивната инстанция вещите лица посочили, че елементът, причинил злополуката, бил щурц, а не трегер. Всъщност експертизите отдавали причината за злополуката на откъсване на трегер, т. е. на елемент, който нямал нищо общо с щурца. Въпреки че в открито съдебно заседание вещите лица отговорили, че злополуката е била причинена поради откъсване на щурц, на стр. 8 от обжалваното решение въззивният съд приел, че при премахването на стената „се е откъснал къс железобетонен трегер, 12-ти или 13-ти трегер по коридора“. Въз основа на това установено противоречие защитникът счита, че приетият от съда за установен механизъм на злополуката не отговаря на действителния такъв. Изтъква също така и други недостатъци на експертните заключения, пренебрегнати от въззивния съд при обсъждането и кредитирането им, които обуславяли професионална некомпетентност на експертите: пропуски да се извърши своевременно оглед на място, да се провери дали след инцидента са настъпили промени в конструкцията, да се анализират снимките от огледа на местопроизшествието; заявена несигурност дали са се запознавали със заповедните книги.
В р. ІІ от жалбите адв. С. е изложил съображения във връзка с релевирания касационен повод по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Като съществени процесуални нарушения са интерпретирани немотивираните откази на съда да допусне тройна съдебно-техническа експертиза от други компетентни вещи лица, както и да разпита повторно св. Л. С. и да я задължи да представи по делото заповедна книга, в случай, че такава съществува при нея.
Раздел ІІІ от жалбите съдържа доводи в подкрепа на наведеното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Жалбоподателят счита, че наложените на подсъдимите наказания лишаване от свобода за срок от една година по отношение на всеки от тях са прекомерно завишени с оглед чистото им съдебно минало, добри характеристични данни, оказаното максимално съдействие и съпричастност след инцидента, предоставената в заем парична сума, подпомогнала извършването на погребението на пострадалия.
В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимите В. В. и Б. Т., редовно призовани, не се явяват. Защитникът им адв. С. поддържа залегналите в касационните жалби искания и възражения.
Прокурорът при Върховна касационна прокуратура дава заключение, че касационните жалби са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното:
С присъда № 207 от 11.09.2017 г., постановена по НОХД № 1249/2016 г., СГС, НО, 7 състав, е осъдил поотделно подсъдимите Б. С. Т. и В. Й. В., управители на „С. с.” О., за престъпления по чл. 123, ал. 1, пр. 2 от НК за това, че всеки от тях на 28.12.2013 г. в [населено място] причинил по непредпазливост смъртта на М. В. Б. поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност (строително-монтажна дейност и свързаните с нея правила за безопасност), като нарушил чл. 14, ал. 1 и ал. 2, чл. 16, ал. 1, т. 6 и т. 7 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд (ЗЗБУТ); чл. 3, чл. 10, ал. 1 и ал. 2, т. 1 и т. 2, ал. 3, т. 1 – 5, чл. 11, ал. 1, т. 1 и т. 3, чл. 15, ал. 1 от Наредба № РД-07-2 от 16.12.2009 г. за условията и реда за провеждането на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, изд. от министъра на труда и социалната политика; чл. 18, ал. 2 от Наредба № 2 от 22.03.2004 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи, изд. от министъра на труда и социалната политика и министъра на регионалното развитие и благоустройство; т.1, подточки 1.4, 1.7, 1.9, 1.9.1, 1.9.2, 1.10 от Приложение № 6 към чл. 2, ал. 2 от Наредба № 2 от 22.03.2004 г. – „Извършване на специални видове работи от обхвата на чл. 2, ал. 1, т. 1, 2 и 8; чл. 148, ал. 1 и ал. 2 и чл. 163а, ал. 1 от Закона за устройство на територията (ЗУТ), като при условията на чл. 54 от НК е осъдил всеки от подсъдимите Т. и В. на лишаване от свобода за срок от една година, отложено при условията на чл. 66, ал. 1 от НК за срок от три години. Всеки от подсъдимите е бил оправдан да е допуснал нарушения на правилата по чл. 33 от ЗЗБУТ; чл. 26, т. 1, т. 4, т. 7 и т. 8, б. „а”, „б” от Наредба № 2 от 22.03.2004 г. и т. 1, подточка 1.6 от Приложение № 6 към чл. 2, ал. 2 от Наредба № 2 от 22.03.2004 г. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК в тежест на подсъдимите са били възложени разноските по делото.
По жалби на защитника на подсъдимите срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 1431/2017 г. по описа на САС, НО, V състав, като с атакуваното пред ВКС решение № 319 от 1.08.2018 г. на основание чл. 337, ал. 1, т. 2 и чл. 338 от НПК въззивният съд е изменил съдебния акт на СГС, като оправдал всеки от подсъдимите Т. и В. по обвинението за допуснати нарушения на правилата по чл. 148, ал. 1 и чл. 163а от ЗУТ, а в останалите части е потвърдил присъдата.
Касационните жалби срещу въззивното решение са допустими – подадени са от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 1 от НПК.
Разгледани по същество, жалбите на подсъдимите Б. Т. и В. В. са неоснователни.
Доколкото по съдържание процесуалните документи, инициирали касационното производство, са напълно идентични, наведените с тях възражения ще бъдат разгледани общо и за двамата жалбоподатели.
1. На първо място подлежат на обсъждане релевираните доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, тъй като евентуалното наличие на такива би предопределило крайния изход на делото – отмяната на проверявания съдебен акт. Произнасянето по касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК по необходимост предпоставя законосъобразно установени от процесуална гледна точка фактически положения по делото.
Следва обаче още отначало ясно да се дефинира предметът на касационната проверка, за да се изключи опасността от произнасяне по невъзведени в закона касационни основания. Прави впечатление, че освен възраженията по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, залегнали в р. ІІ от жалбите, оплаквания с процесуален характер се съдържат и в р. І, пунктове 2, 2.1 – 2.4. ВКС счита за необходимо изрично да коментира касационните жалби на касаторите Т. и В. и от гледна точка на съдържанието на формулираните в нея оплаквания срещу атакувания съдебен акт на САС.
Констатира се, че съществен дял от залегналите в пункт І.2. от жалбите доводи се отнася до „неправилното тълкуване на фактическата обстановка“ от страна на въззивния съд. Настоящият съдебен състав припомня, че касационната инстанция не дължи отговор на възражения за „неправилност” и „необоснованост” на атакувания съдебен акт. Аргументите, насочени срещу правилността на фактическите констатации на въззивния съд, съставляват доводи за фактическа необоснованост, която не е самостоятелен касационен повод по чл. 348, ал. 1 от НПК. ВКС контролира единствено юридическата правилност на атакуваните съдебни актове, без да преценява верността на изложената фактическа обстановка и да пререшава въпроса за достоверността на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело. Именно защото е ограничен от установените от въззивния съд факти (във всички случаи, извън хипотезата на чл. 354, ал. 5, пр. 2 от НПК, каквато в конкретния случай не е налице), изначално е ясно, че няма как да бъде уважено отправеното с жалбите искане за отмяна на решението на САС и оправдаване на касаторите. Това би означавало ВКС сам за първи път да приеме нови фактически положения, с каквото правомощие тази инстанция не разполага. При касационния контрол фактологията на деянието може да се изследва само с оглед процесуалната законосъобразност на конкретните действия на контролирания съд по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган.
С оглед на тези принципни положения настоящият съдебен състав ще обсъди само онези възражения на касаторите, които се отнасят до конкретни фактически положения, оспорени като изведени в нарушение на конкретни процесуални правила
1.2. Обобщено, от фактическа страна както първоинстанционният съд, така и въззивният, са установили еднозначно фактите, че подсъдимите Т. и В., машинни инженери по специалност, били управители на търговско дружество „С. с.” О..
На 18.12.2013 г. между дружеството в качеството на подизпълнител и възложителя фирма „С. МЖ” О., представлявано от св. Л. С., бил сключен договор за строително-монтажна дейност с предмет монтаж на сухостроителни изделия в търговски комплекс, находящ се в [населено място],[жк], [улица]срещу бл. № 39. Възложените съгласно т. 9 от приложението към договора дейности обхващали разрушаване на стени и изхвърляне на отпадъци за сумата от 1 600 лева. Според изготвените по делото експертни заключения събарянето на стени било специфична строителна дейност, която следвало да се реализира при спазване на специална технология, изискваща събарянето да се извършва отгоре надолу, при обезопасяване на работното място на извършващите я от падащи предмети, както и под надзора и ръководство на лице със специални технически познания.
Към договора между „С. МЖ” О. и „С. с.” О. било подписано споразумение от 18.12.2013 г. за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд на строителната площадка, като св. С. провела и инструктаж на подсъдимите Т. и В., които били запознати с инструкциите за безопасност по проекта.
Поради липсата на собствен персонал за изпълнение на задължението по т. 9 от приложението към договора подсъдимите трябвало да наемат работници, които да разрушат стени в обекта и да извозят отпадъците. Подсъдимият Б. Т. познавал св. З. П. от съвместната им работа на друг обект, където той извозвал отпадъци, като на 24.12.2013 г. се уговорил с него да намери хора за къртенето на стените и след това да извози отпадъците. Подсъдимите постигнали съгласие със св. П. за дейността да бъде заплатена сумата от 750 лева, като работата започне да се изпълнява на 27.12.2013 г., независимо, че все още липсвало издадено разрешение за строеж.
На 27.12.2013 г. св. П. довел на обекта свидетелите К. Б. и И. В., както и пострадалия М. Б., след което си тръгнал. Подсъдимите Т. и В. указали на работниците коя стена да събарят, като работата по къртенето започнала според техните указания и продължила до 16 ч.
Двамата подсъдими, макар по образование машинни инженери, фактически осъществявали функциите на технически ръководители на обекта, като нямало назначени квалифицирани технически лица в областта на строителството. На работниците не бил проведен инструктаж, не били предоставени защитни облекла и каски нито от подсъдимите, нито от св. П., нито пък самите те си били осигурили такива. На обекта до подлежащата на събаряне стена имало монтирано скеле, собственост на фирмата на подсъдимите, а инструментите за събаряне на стената си носели работниците.
На 28.12.2013 г. около 8:00 ч. св. П. отново докарал хора на обекта – св. К. Б.и пострадалия М. Б., както и св. А. В. (вместо св. В.), за да довършат дейността си. След като оставил групата лица, св. П. си тръгнал, като поел ангажимент в края на деня да се върне и да натовари и извози отпадъците.
Около 10:15 ч., пострадалият М. Б. бил на скелето, като удрял с чук стената. Един щурц, който лежал върху преградния зид, се откъснал в резултат на ударите върху зида, увиснал на арматурните железа от другия си край, ударил пострадалия Методи Беков по главата и го затиснал до стената. От удара от металния щурц пострадалият получил открита черепно-мозъчна травма (многофрагментно счупване на костите на лицевия череп, черепния покрив и основа, разкъсване и размачкване на мозъчно вещество и оток на мозъка), като следствие на несъвместимите с живота увреждания починал на място.
1.3. Така изложената фактическа обстановка е изведена законосъобразно от гледна точка на изискванията за правилно формиране на вътрешното убеждение на съда. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, опорочаващи вътрешното убеждение на решаващия съдебен състав.
Фокусът на оплакванията на касаторите е съсредоточен върху онези фактически констатации на съда, обуславящи в съвкупността си верните му изводи, че подсъдимите фактически са осъществявали служебната дейност на технически ръководители, макар и формално да не са били определени за такива, а като управители на дружеството подизпълнител са се явявали работодатели на наетите работници, включително и на пострадалия Методи Беков. Доказателствените усилия на защитата са насочени към оборване на приетото от съда авторство в лицето на двамата подсъдими и установяване на твърдените от тях факти, че св. З. П. бил подизпълнител по силата на сключен между фирмата на подсъдимите и него договор за подизпълнение, че той се явявал работодател на бригадата, ангажирана с разрушаването на стените в строителния обект, към която се числил и пострадалият, като следователно – в негова тежест и отговорност лежали задълженията по осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, инструктаж и обезопасяване и пр.
Защитната теза последователно е приета за опровергана от двете предходни съдебни инстанции със законосъобразни от процесуална гледна точка доводи.
1.3.1. На първо място, при прочита на решението на САС не се констатира липса на мотиви по никой от въпросите, съществени за правилното решаване на делото. На л. 136 (гърба) до л. 138 от съдебния акт по ВНОХД № 1431/2017 г. са отразени подробни съображения, въз основа на които е прието, че свидетелите К. Беков и И. В., А. В., както и пострадалият М. Б. са осъществявали дейност по разрушаване на стени на обекта в[жк]под прякото ръководство на подсъдимите Б. Т. и В. В., които са им указвали какво именно и къде точно да работят.
1.3.2. Неоснователни са възраженията за едностранчива и превратна оценка на показанията на работещите на обекта, в частност на дадените на досъдебното производство показания на св. В. и св. К. Беков, по отношение на които в жалбите се твърди, че установявали тъкмо обратното на приетото от съдебните инстанции – че З. П. ги наел за разрушаване на стените, обещал им по 30 лв. надница, водил ги до обекта, поради което те го възприемали като техен „бригадир“. Тези гласни доказателствени средства са интерпретирани от въззивния съд съобразно действителното им съдържание, макар че в мотивите на атакуваното решение не са конкретно коментирани приобщените показания на двамата свидетели от досъдебното производство. (В съдебно заседание на 11.05.2016 г. на основание чл. 281, ал. 4 вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК са били прочетени показанията на св. К. Б., залегнали в протокол за разпит от 25.02.2014 г. от ДП № 2992/13 г., а в съдебно заседание на 13.06.2016 г., са били прочетени дадените на досъдебното производство на 28.12.2013 г. показания на св. В.). Изрично обсъждане на тези доказателствени материали не е било необходимо, тъй като досежно обстоятелствата за начина, по който свидетелите са били привлечени да работят на обекта, и отношенията им със св. З. П. не се съзират съществени различия със заявеното от тях при непосредствения им разпит пред съда. Както с основание са приели СГС и САС, свидетелите В., К. Б. и самият св. З. П. еднопосочно са установили, че обичайно, когато възникнела работа по разрушаване на стени, св. П. викал останалите, водел ги на съответния обект за събаряне, уговарял възнаграждението им, предавал им изработените „надници“, а самият той извозвал строителните отпадъци. В разглеждания случай се е процедирало по напълно аналогичен начин, който по същество съставлява широко практикувана чисто посредническа роля на св. П. при намирането на работници за осъществяване на конкретна строителна дейност. Въззивният съд не може да бъде упрекнат, че е отхвърлил настоятелно лансираната от касаторите теза, че св. П. се явявал „работодател“, „бригадир“, „шеф“ на свидетелите, че те не го възприемали като равнопоставен, а като ръководител и организатор, защото доказателствените материали не съдържат дори индиции в нейна подкрепа. По делото няма никакви доказателства свидетелите В., К. Б. и пострадалият М. Б. да са били обвързани със св. З. П. с каквито и да е други отношения, освен такива на лично познанство, нито че са работели във фирмата му „П. Л.“ О., чийто предмет на дейност при това е включвал „хидроизолация, топлоизолация, ремонт на покриви, монтаж на гипсокартон, почистване и извозване“, но не и „разрушаване на стени“ (л. 73 от НОХД № 1249/16 г. на СГС). Двете съдебни инстанции не са установили нито един сигурен конкретен факт, който да сочи, че св. П. е бил в позиция на ръководител на работниците или че е организирал и контролирал подлежащата на изпълнение дейност и „разпореждал“ какво именно, как и от кого да се свърши. В обратен смисъл – прието е за установено, че на 27 и 28.12.2013 г. той само е докарал с буса си работниците до обекта, след което си тръгнал, тъй като неговият ангажимент е включвал крайния етап от работата – почистването и извозването на отпадъците.
1.3.3. Все в тази връзка въззивният съд е неоснователно критикуван, че не подложил дори на минимален анализ показанията на св. Г. И., които според касаторите обуславяли различни изводи за ролята на св. П.. От думите на този свидетел следвало, че З. П. работил по редица проекти; имал свои подчинени, специализирани в областта на разрушаване и чистене на стени; тази специфична дейност се ръководела от него; той се водел шеф или бригадир на работниците, защото казвал кой от тях какво да прави и им плащал заработката, които обстоятелства не били обсъдени от състава на САС. Вярно е, че в мотивите на атакуваното решение името на свидетеля И. е споменато единствено при изброяването на доказателствените източници, приобщени при проведеното допълнително въззивно съдебно следствие (гърба на л. 134 от ВНОХД № 1431/2017 г.), без показанията му да бъдат подробно анализирани и съпоставени с останалите доказателствени материали. Отсъствието на анализ обаче в случая не се дължи на процесуален пропуск. САС е оставил без внимание показанията на св. И., защото е установил, че не съдържат сведения от значение за разглежданото наказателно производство, а се отнасят до друг случай и различен строителен обект, на който са работили подсъдимите и св. П.. Съдът няма задължение да обсъжда всички без изключение доказателствени материали, а само онези, които са относими към предмета на доказване по конкретното дело, и които са противоречиви по съдържание. Когато доказателствените материали са без значение за разкриването на обективната истина, в мотивите е достатъчно само да се изясни причината за неглижирането им, което САС надлежно е сторил. Съдържащата се в показанията на св. И. информация не може да формира надеждна основа за фактически констатации, различни от направените от съда и на друго основание: защото по съдържание показанията му възпроизвеждат неговите съждения относно ръководната позиция на св. П. спрямо останалите работници, а не конкретни обективни факти от действителността. За наказателния процес са релевантни възприятията на свидетеля за фактите от значение за делото, а не неговите субективни изводи.
1.3.4. Със съображения изцяло в полето на необосноваността касаторите са оспорили приетите от въззивния извод фактически положения във връзка с антидатирането на сключения между подсъдимите В. и Т. със св. З. П. „договор за подизпълнение“ и основанието за изплащане на сумата от 2 350 лв. от тях на св. П., основани на кредитираните показания на св. П.. В нито един момент от развитието на наказателното производство не са били спорни фактите, че такъв договор реално е съществувал и е съдържал автентични подписи. Същественото противоречие между обясненията на подсъдимите и показанията на св. П. във връзка с този договор – относно момента на сключването му – не е убягнало от вниманието нито на първоинстанционния, нито на въззивния съд. СГС не може да бъде упрекнат, че е гласувал доверие на заявеното от св. З. П., защото е сторил това мотивирано, следвайки законосъобразен подход – обсъдил е показанията му, съпоставил ги е по съдържание с останалите доказателствени материали (показанията на свидетелите В. и К. Беков), съобразил е обстоятелствата, че процесният договор за подизпълнение е бил сключен със св. П. като физическо лице, в лично качество; че подсъдимите са предоставили сумата от 2 350 лв. за погребението на починалия М. Б.; че в НОИ и Инспекцията по труда не е била регистрирана трудова злополука с работник по заявление на работодател З. П.. Съответно в решението на САС (л. 137 от въззивното дело) са залегнали в достатъчен обем съображения, въз основа на които контролираният съд е споделил изцяло направения от СГС анализ на показанията на свидетеля З. П. по отношение на тези обстоятелства и основания върху тях извод, че договорът за подизпълнение е бил сключен след злополуката с очевидна цел за прехвърляне на задълженията за осигуряване на ЗБУТ върху него. Пространно изложената в жалбите собствена трактовка на доказателствената съвкупност относно обсъжданото обстоятелство от гледна точка на касаторите не може да бъде взета предвид от касационната инстанция, която няма правомощия да анализира самостоятелно доказателствените материали и да замества суверенното право на САС като инстанция по фактите да прави собствена преценка на доказателствените материали при съобразяване с процесуалните изисквания за това. Неуспешен е опитът да се дискредитират показанията на св. П., както и на подкрепящите ги показания на свидетелите К. Б. и А. В. с предположения за евентуална заинтересуваност на тези лица поради близките отношения помежду им, както и с пострадалия М. Б., брат на св. К. Б. Твърдението на защитата за недостоверност на тези гласни доказателствени средства е мотивирано с „житейска“ логика и хипотетична вероятност за тенденциозно обслужване на тезата на св. П. от страна на свидетелите. Тези съображения по никакъв начин не могат да заместят отсъствието на реални данни за необективност и пристрастност на тези участници в наказателното производство.
Без основание е оспорено като невярно установеното основание за предаване на сумата от 2 350 лв. от подсъдимите на св. П. на сумата от 2 350 лв. – за погребение на починалия работник М. Б. съгласно кредитираните от съдилищата показания на св. П. (заем, според твърденията на подсъдимите). Този факт въобще няма самостоятелно значение за фактологията на самото деяние, а е отчетен от предходните съдебни инстанции като косвен довод в подкрепа на приетото за установено фактическо положение за антидатирането на подписания от св. П. договор и като индиция за достоверността на показанията на този свидетел. Не може да се сподели оплакването, че при установяването на този факт съдилищата отхвърлили обясненията на подсъдимите, без да отчетат, че сумата е била предадена с РКО. Счетоводният документ, с който паричната сума е била предоставена на св. П. –РКО, удостоверява единствено факта на отразеното в него плащане и служи за отчитане на разходваните парични средства от търговското дружество. Доколкото в него не е отбелязано основанието за изплащане на сумата, видът на този документ сам по себе си не установява предназначението на изплатената сума и следователно не подкрепя твърденията на подсъдимите за предоставен на свидетеля заем.
1.3.5. Настоящият съдебен състав приема за неоснователни възраженията на защитника на жалбоподателите Т. и В. срещу съдържанието на експертните заключения, с които се обосновава „некомпетентност“ на назначените вещи лица. Специално следва да се припомни, че въпросите за механизма на деянието и причините за злополуката могат да бъдат правилно разрешени само със специалните знания на професионалисти от областта на строителството, каквито нито съдът, нито страните притежават. Правилата на НПК не допускат подсъдимите, дори да притежават специална квалификация, както е в разглеждания случай, да съвместяват с процесуалното си качество и ролята на експерти, като се обявяват за компетентни по въпроси, за които е наложително назначаването на експертиза.
Затова за изясняването на казуса съдебните инстанции правилно са използвали експертизата като способ на доказване. В разглеждания случай още в хода на първоинстанционното производство са били назначени последователно съдебнотехническа експертиза, изготвена от вещи лица със съответната професионална компетентност – инж. В. М. и инж. А. С. (л. 122 – л. 131 от НОХД № 1249/2016 г. на СГС) и допълнителна съдебнотехническа експертиза с включени отговори на въпроси, допуснати от съда с определения от съдебни заседания на 15.02.2017 г. и 07.04.2018 г. (л. 196 – л. 206 от НОХД № 1249/2016 г.) ведно с чертеж и снимков материал (л. 207 – л. 209 от първоинстанционното дело).
Между цитираните заключения действително се констатира противоречие по въпросите, свързани с механизма и непосредствената техническа причина за злополуката: в основната СТЕ е посочено, че смъртта на пострадалия М. Б. е настъпила при премахване на стена, изградена с газобетонни тухли, следствие на удар от откъснал се железобетонен трегер (12-ти или 13-ти по коридора) с размери 12/50 см., докато в допълнителната СТЕ дефектиралият елемент от сградата, ударил пострадалия, е разпознат и определен от експертите като щурц с дължина 1,25 м., широчина 25 см. и височина 20 см. – монолитно излят пояс, който ляга върху преградните зидове и върху същия е изпълнен надзид от тухли с широчина 25 см.
Различието при дефинирането на строителния елемент, причинил фаталния удар върху пострадалия М.Б., съвсем не е било разкрито за първи път едва във въззивната инстанция, както некоректно се твърди в жалбите. Обстоятелството, че злополуката с пострадалия се дължи на удар от щурц, а не трегер, е било изрично и ясно манифестирано още в съдържанието на изготвеното заключение по допълнителнителната СТЕ. В съдебно заседание на 9.05.2017 г. в устните си разяснения (гърба на л. 212 – л. 213 от НОХД № 1249/2016 г.), както и при допълнителния им разпит в хода на въззивното съдебно следствие. експертите специално са акцентирали върху промяната в изводите си и са разяснили подробно причините за различието в двете заключения. За разлика от основната експертиза (когато на вещите лица не е била поставяна задача за непосредствен оглед на местопроизшествието), при изготвянето на допълнителната експертиза те осъществили два поредни огледа на процесния строителен обект. Едва при втория оглед е било установено, че стената, върху която лежал щурца, също е била съборена на два метра от тавана надолу, но след това пространството е било затворено („маскирано“) с гипс картон.
В мотивите на присъдата първоинстанционният съд категорично е възприел механизъм на злополуката съгласно заключението на допълнителната СТЕ: откъсване на щурц (монолитно излят пояс), който лежал върху преградния зид, в резултат на удари върху зида, увисване на щурца на арматурните железа от другия му край и удряне на пострадалия М. Б. по главата и затискането му до стената. Въззивният съд, след проведен допълнителен разпит на вещите лица М. и С., е възприел същия механизъм на злополуката, като при това е извършил собствен детайлен анализ на експертните заключения. При внимателния прочит на атакуваното решение не се констатира наличие на твърдяното от защитника противоречие в мотивите – че на стр. 8 от обжалваното решение САС приел, че при премахването на стената се е откъснал „къс железобетонен трегер, 12-ти или 13-ти трегер по коридора“, въпреки категорично заявеното експертно становище, че злополуката била причинена от откъсване на щурц. В цитираната част от съдебното решение за пълнота на изложението е възпроизведено съдържанието на заключението по първата СТЕ, в което действително е посочен такъв механизъм на злополуката. В следващата част на решението (л. 134 от ВНОХД № 1431/2017 г.) обаче е коментирано заключението на допълнителната СТЕ ведно с устните разяснения на вещите лица, като аргументацията, залегнала на л. 135 от въззивното дело, недвусмислено изяснява, че именно то е кредитирано по въпросите за механизма на произшествието (удряне на пострадалия от откъснал се щурц), причините за настъпване на злополуката и възможностите за предотвратяването й от техническа гледна точка.
В съдържанието на представеното заключение и допълнително дадените устни разяснения в хода на въззивното съдебно следствие САС не е съзрял въпроси, на които експертите не са могли да отговорят или че не са дали достатъчно ясни и изчерпателни отговори на поставените им въпроси, или че не са съобразили при оценката си годни части от доказателствения материал, или че изводите им имат хипотетичен и вероятностен характер. Тъкмо обратното – съобразено е, че заключението е изготвено след двукратен оглед на местопроизшествието във вида, в който вещите лица са го заварили; че са осъществили замервания и изследвания на мястото на огледа; че са отчели всички годни доказателствени източници, т. е. – че са извършили обективно и пълно проучване на наличните по делото фактически данни, включително на допълнително представените пред първоинстанционния съд писмени материали.
Изразените с жалбите критични забележки на касаторите не съставляват основание за съмнение в компетентността на вещите лица. Инж. М. и инж. С. не могат да бъдат упреквани за неизвършен своевременно оглед на местопроизшествието, вкл. към момента изготвянето на заключението по СТЕ (л. 122 – л. 131 от НОХД № 1249/2016 г. на СГС), защото тяхната дейност е функция от конкретно поставените им задачи. Такава с определението на съда от 13.06.2016 г. (л. 82 от първоинстанционното дело) не им е била поставена, като огледът на обекта е бил възложен едва при назначаването на допълнителната СТЕ, повече от три години след произшествието. Констатациите на вещите лица отразяват реалното състояние на обекта към момента на осъществените огледи, като именно при провеждането им е било констатирано, че стената, върху която е лежал щурцът, е била съборена на два метра от тавана надолу, като впоследствие пространството е било затворено („маскирано“) с гипсокартон.
Декларираната от експертите несигурност при допълнителния им разпит в съдебно заседание на САС относно обстоятелството дали са се запознали със заповедните книги по никакъв начин не се отразява върху пълнотата и правилността на заключението. Този въпрос е насочен към изясняване на обстоятелствата дали на обекта е имало назначен технически ръководител на обекта и кой именно, които са фактически, а не технически и са извън сферата на специалните експертни знания. Фактът, че на обекта не е имало назначен технически ръководител, е в достатъчна степен изяснен от показанията на св. Л. С. и обясненията на подсъдимите. В тази насока инстанциите по фактите с основание са съобразили, че никой от тези лица не е свидетелствал за назначено на обекта техническо лице, а подсъдимият Т. дори недвусмислено е заявил пред първоинстанционния съд , че такъв на обекта не бил посочен (гърба на л. 216 от НОХД № 1249/2016 г. на СГС). Тъкмо затова въззивният съд е отказал допълнителен разпит на св. С. и е отказал да издирва по-нататък въпросните заповедни книги.
1.3.6. ВКС отчете за неоснователно възражението на касаторите за нарушаване на правото им на защита с отказа на въззивната инстанция да назначи по искане на защитника им разширена тройна съдебно-техническа експертиза от други компетентни вещи лица.
Настоящият съдебен състав споделя подхода на САС, тъй като е съобразен с разпоредбите на чл. 107, ал. 2 и ал. 5 и чл. 153 от НПК. Неправилно е разбирането, че решаващият орган следва всякога да уважава доказателствените искания на страните. Доказателствени материали се допускат по искане на страните или по служебна инициатива на съда, само когато са необходими за обективното, пълно и всестранно осъществяване на предмета на доказване по чл. 102 от НПК. В открито съдебно заседание на 23.05.2018 г. след проведения допълнителен разпит на експертите М. и С. съдът е преценил, че не е необходимо назначаването на тройна СТЕ, тъй като на поставените от защитата въпроси е отговорено със заключенията по вече назначените експертизи и дадените от вещите лица непосредствено пред въззивния съд допълнителни разяснения (стр. 106 от ВНОХД № 1431/17 г.). В съдебно заседание на 11.07.2018 г. защитникът на подсъдимите, както и подсъдимият В. лично отново са настояли на назначаването на разширена експертиза, като съдът повторно е преценил, че част от поставените въпроси към експертизата са вече изяснени, а останалите – касаят съществото на спора и не се нуждаят от изясняване посредством специални знания (стр. 118 от ВНОХД № 1431/17 г.). Определенията на съда, огласени в съдебните заседания, макар и лаконично формулирани, не са немотивирани, както твърди защитникът на подсъдимите. Съдържанието им с достатъчна яснота разкрива съображенията, поради които не са били предприети процесуални действия по допускане на друга експертиза – тъй като всички съществени въпроси за правилното решаване на делото са намерили отговор в заключенията на вече изслушаните експертизи и дадените от вещите лица устни разяснения. Мотивите на атакувания съдебен акт (гърба на л. 133 – гърба на л. 135 от въззивното дело), на свой ред, съдържат обстоятелствен и пълноценен анализ на експертните заключения и допълнителни разяснения, като от изложената аргументация се изяснява недвусмислено в кои части и защо именно съдът се е доверил на експертните изводи. Отсъствието на съмнения в обосноваността и правилността на депозираните заключения означава липса на предпоставки за повторна експертиза. Всички допълнителни нови задачи от значение за изясняване на механизма на злополуката са били изчерпани още в хода на първоинстанционното производство, поради което не е имало необходимост от назначаване и на поредна допълнителна експертиза.
Въз основа на изложените дотук съображения може да се обобщи, че предвид законосъобразната в процесуален план доказателствена дейност на съдилищата по фактите, ВКС не констатира процесуалните права на подсъдимите В. и Т. да са били нарушени в аспекта на претендираното касационно основание по чл. 348, ал. 3, т. 1 вр. ал. 1, т. 2 от НПК. Установените от САС фактически положения са изведени в резултат на процесуално издържан анализ и се подкрепят от обективно наличната по делото доказателствена съвкупност. В мотивите на атакуваната въззивна присъда е даден мотивиран отговор на всички доводи на касаторите, отправени с въззивните им жалби и застъпени в пледоарията на защитника им пред въззивния съд. От съдържанието на решението на САС е видно, че отделните възражения са обсъдени внимателно в контекста на цялостната доказателствена съвкупност, като ясно и недвусмислено са посочени основанията, въз основа на които всяко от тях е преценено като неоснователно. С оглед на това касационната инстанция прие, че доказателствената дейност на въззивният съд е процесуално изрядна, а залегналата в атакувания съдебен акт аргументация в необходимата степен е съобразена със стандарта на чл. 339, ал. 2 от НПК.
2. Касационният съд не установи наличие на релевираното от жалбоподателите основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК – нарушение на материалния закон. На л. 137 (гръб) – л. 139 от атакуваното решение въззивната инстанция е изложила верни и изчерпателни съображения относно съставомерността на поведението на всеки от подсъдимите по чл. 123, ал. 1 от НК, които се споделят от настоящия състав. Дадена е законосъобразна и аналитична правна оценка на установената специфика на дейността по осъществяване на СМР, в частност по разрушаване на преградни съоръжения, нейната регламентация, вменените на извършителите задължения, които те пренебрегнали, причинната връзка между поведението на подсъдимите Т. и В. и настъпилите общественоопасни последици, субективното им отношение към тях. Съдържанието на атакувания съдебен акт в тази му част (гърба на л.137 – на л. 139 от въззивното дело) категорично опровергава възражението за липса на мотиви относно вменените в отговорност на подсъдимите релевантни нарушения на съответните материалноправни норми, които са щателно и детайлно обсъдени. Юридическата част на въззивното решение заслужава висока оценка и заради отличното познаване на изобилната съдебна практика по трайно и еднопосочно разрешаваните въпроси на професионалната непредпазливост. В тази насока могат да бъдат откроени редица съдебни актове на ВКС, които предоставят еднозначни отговори на повдигнатите от защитника въпроси по правото: Р № 16 от 24.01.2013 г. по н. д. № 2062/2012 г. на ВКС, ІІІ н. о.; Р № 506 от 24.01.2012 г. по н. д. 2384/2011 г. на ВКС, ІІІ н. о.; Р № 139 от 6.06.2013 г. по н. д. № 196/2013 г. на ВКС, ІІІ н. о.; Р № 408 от 5.11.2013 г. по н. д. № 1400/2013 г. на ВКС, ІІ н. о.; Р № 87 от 29.07.2014 г. по н. д. № 105/2014 г. на ВКС, ІІІ н. о.; Р № 239 от 11.06.2014 г. по н. д. № 620/2014 г. на ВКС, ІІ н. о.; Р № 546 от 4.07.2014 г. по н. д. 1882/2013 г. на ВКС, ІІІ н. о.; Р № 114 от 10.06.2015 г. по н. д. № 16/2015 г. на ВКС, ІІІ н. о.; Р № 97 от 22.06.2015 г. по н. д. 129/2015 г. на ВКС, ІІІ н. о.; Р № 136 от 17.06.2016 г. по н. д. № 483/2016 г. на ВКС, ІІ н. о.; Р № 86 от 19.07.2016 г. по н. д. № 266/2016 г. на ВКС, ІІІ н. о.; Р № 82 от 8.02.2018 г. по н. д. № 938/2017 г. на ВКС, І н. о.; Р № 26 от 17.04.2018 г. по н. д. № 1175/2017 г. на ВКС, І н. о. и др.
Всички възражения, залегнали в р. І.1. от касационните жалби, включително и оспорването на наличието на причинна връзка, се изградени върху неоснователното твърдение, че в разглеждания случай св. З. П. се явявал подизпълнител и именно той, а не подсъдимите, бил носител на всички задължения по осигуряване на ЗБУТ.
ВКС намира, че установените факти във връзка със сключения от подсъдимите „договор за подизпълнение“ със св. З. П. не защитават тезата на защитата за прехвърляне на задълженията във връзка с дейността по разрушаване на стени, включително и мерките по обезопасяване на работното място, от подсъдимите върху свидетеля. Освен, че предходните съдебни инстанции са приели, че представеният по делото договор е антидатиран, в конкретния случай наличието или липсата на сключен договор за подизпълнение със св. З. П. съвсем няма значението, което му се придава от защитата.
Независимо дали изпълнението на дейността е било осъществявано от дружеството на подсъдимите Т. и В. със собствен ресурс или чрез наемане на работници, задължението за осигуряване здравословна и безопасна работна среда на процесния обект по отношение на всички видове договорени конкретни СМР, както и на дейността по разрушаване на стени, без съмнение е било възложено в тяхна тежест съгласно договора за строително-монтажна дейност с предмет монтаж на сухостроителни изделия в търговския комплекс в[жк]от 18.12.2013 г. и споразумението към него от 18.12.2013 г. Самият договор е бил сключен между възложителя и управляваното от подсъдимите дружество „С. с.БГ” О. като подизпълнител, а съгласно чл. 2 от споразумението към него задължението за осигуряване на ЗБУТ безусловно е било вменено в задължение на подизпълнителя. Според клаузите на споразумението дружеството „С.. с. БГ” О. като подизпълнител е било задължено да запознае работниците с правилата за безопасност и да изготви „Карта за оценка на риска на работното място; за него е била предвидена забрана да допуска до извършване на СМР работници, непреминали предварителен начален инструктаж при възложителя; в негова тежест е било предвидено провеждането и регистрирането на останалите видове инструктажи; подизпълнителят е бил длъжен да осигури лични предпазни средства на персонала, като не допуска до работа на строителния обект лица без такива и без работни облекла.
Тези ясно формулирани задължения не дават никакво основание да се счита, че предвид посредничеството на св. З. П. за осигуряване на работници за разрушаването на стените, върху него са се прехвърлили и задълженията по осигуряване на ЗБУТ, инструктаж и пр.
Цялостната отговорност за изпълнението на договора за СМР и споразумението към него е на подизпълнителя дружество „С. с. БГ” О. с управители двамата подсъдими, които не биха могли по собствено усмотрение да превъзлагат дейности, включени в предмета на договора, както и да прехвърлят „по подразбиране“ на трети лица свои задължения по договора и споразумението.
Лицето, което упражнява занятие или друга правнорегламентирана дейност със завишена опасност, е субект на престъплението по чл. 123 от НК, и когато наема работници по трудови или граждански договори, включително и по устна уговорка, без значение дали лично или чрез трето лице, какъвто е разглежданият случай. Работещите на обекта лица – пострадалият М. Б., И. В., свидетелите К. Б., А. В. – са били ангажирани от подсъдимите за изпълнение на дейността по т. 9 от сключения между тяхното дружество и възложителя Л. С. договор за подизпълнение, независимо от това, че намирането им и уговорките за наемането им на работа и за заплащането им са били опосредствани от съдействието на св. З. П.. При наемане на допълнителен трудов ресурс, поради липса на собствен капацитет, описаните по-горе задължения не се пренасят автоматично върху наетите работници и не освобождават подсъдимите като управители на дружеството подизпълнител от възложената отговорност за съблюдаване на правилата за безопасност. Тези задължения остават в тежест на ръководителите на цялостната дейност по договора за подизпълнение, сключен с възложителя – на подсъдимите Т. и В.. Именно те в качеството си на управители на подизпълнителя „С. с. БГ” О. са се ангажирали да извършат съгласно договора правнорегламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, като се явяват „работодатели“ на наетите по устна уговорка свидетели и на пострадалия М. Б., които са извършвали дейността по разрушаване на стени за дружеството на подсъдимите. Подсъдимите са поели ангажимент за заплащане на „надниците“, уговорени със съдействието на св. П., намирали са се в обекта, където са се осъществявали дейностите по разрушаване, те са сочили на работниците подлежащите на събаряне стени.
Известно е, че съгласно т. 2 на ППВС № 2 от 27.ІХ.1979 г. (изм. с ППВС № 7 от 6.VІІ.1987 г.) субекти на престъплението по чл. 123 от НК могат да бъдат не само преките извършители на правно регламентираната дейност, представляваща източник на повишена опасност, но и лицата, които имат нормативни задължения във връзка с организацията, ръководството и контрола на тази дейност. Качеството им на субекти на професионалната непредпазливост се обуславя от характера и естеството на дейността, която фактически са осъществявали и която освен на пряко изпълнение, може да се състои в упражняване на отговорни функции по организация, ръководство и контрол на дейността. За отговорността на подсъдимите е без значение и обстоятелството дали са били или не са били назначени по установения ред за технически ръководители на обекта, щом реално са изпълнявали такава функция, както е установено по делото.
Наказателната отговорност на подсъдимите не се изключва от отсъствието на сключен трудов или граждански договор между тях и пострадалия. За разлика от дефиницията по § 1, т. 1 от допълнителните разпоредби на КТ, на плоскостта на задължението за осигуряване на ЗБУТ понятието „работодател“ е с по-голям обхват, защото освен хипотезите на наличие на трудово правоотношение с наетия работник като задължителна предпоставка по КТ, обхваща и „всеки, който възлага работа и носи цялата отговорност за предприятието, кооперацията или организацията“ (§ 1, т. 2 от допълнителните разпоредби на ЗЗБУТ). Чл. 2 от ЗЗБУТ очертава в широки рамки и приложното поле на закона, защото се разпростира върху „всички предприятия и места, където се осъществява трудова дейност или се провежда обучение, независимо от формата на организация, вида на собственост и основанието, на което се извършва работата или обучението“.
Решението на ВКС № 233 от 10.07.2009 г. на ВКС, ІІ н. о., на което се позовава защитникът, не се конфронтира по съдържание с горните доводи. Според приетото от касационния съд по това дело при обвинение по чл. 123, ал. 1 от НК съдът следва да установява реалното нарушаване на разпоредби извън Наказателния кодекс, свързани със съответната правнорегламентирана дейност, източник на опасност за живота, като за ангажирането на наказателната отговорност на работодателя не е достатъчно обстоятелството, че злополуката станала на строителния обект. Позоваване на съдебната практика е допустимо само в контекста на фактическата конкретика на съответния казус при обсъждането на аналогични или сходни ситуации. В генерален план настоящият съдебен състав изцяло се солидаризира със застъпената в Р № 233 от 10.07.2009 г. на ІІ н. о. принципна теза, която обаче не е съотносима към конкретната специфика на разглеждания по настоящото дело казус. (Касае се за пострадал работник, който самоволно и самостоятелно предприел строителни действия по време на регламентирана почивка).
3. Претенцията за явна несправедливост на наложените по отношение на подсъдимите Т. и В. наказания е неоснователна. При индивидуализацията на наказанията им (една година лишаване от свобода при приложение на института на условното осъждане спрямо всеки един от касаторите) са съобразени всички установени по делото обстоятелства по чл. 54 от НК. Наказанията са отмерени при пълен превес на смекчаващите обстоятелства, в групата на която са включени и посочените от защитника факти относно чистото съдебно минало на дейците, отличните им характеристични данни и оказаното съдействие за транспортирането и погребението на пострадалия работник. Освен обсъдените от въззивния съд, обективно липсват, а не са и изтъкнати от жалбоподателите, други конкретни смекчаващи обстоятелства, които да са били пропуснати. Поради това ВКС приема, че липсва очевидна диспропорция между наложените на подсъдимия В. В. и Б. Т. наказания и обществената опасност на деянията и дейците, обусловена от несъответна и неизчерпателна преценка на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Така, както са определени по вид, размер и начин на изтърпяване, наказанията на подсъдимите изпълняват целите по чл. 36 от НК и не се явяват явно несправедливи по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. Те са индивидуализирани в законоустановения минимум на санкционната част на разпоредбата на чл. 123, ал. 1 от НК, поради което отправената с касационните жалби претенция за намаляване на размера на наказанията лишаване от свобода до минималния, предвиден от закона, всъщност е зачетена още от първоинстанционния съд.
Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 319 от 1.08.2018 г., постановено по ВНОХД № 1431/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, НО, V състав.
Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.
|