Р Е Ш Е Н И Е № 252 С о ф и я , 11 юни 2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 27 м а й 2015 година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: КАПКА КОСТОВА РУМЕН ПЕТРОВ при секретар Мира Недева и в присъствието на прокурора Искра Чобанова изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски наказателно дело № 520/2015 година. Производството е по Глава тридесет и трета от НПК. С искане по чл.420, ал.2 от НПК от името на осъдения Х. П. Й. от П., чрез защитника му адв.И.Л. от АК-П., се претендира отмяна по реда за възобновяване на наказателни дела на влязлото в законна сила решение № 183 от 14.11.2014 г., постановено по ВНОХД № 378/2014 г. от Окръжен съд-Пазарджик с доводи за наличие на всички основания по чл.422, ал.1, т.5 вр.чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК и постановяване на решение от касационната инстанция за оневиняването му по предявеното обвинение, алтернативно за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на искането. Осъденият Х. Й., редовно уведомен, не взема лично участие в производството пред ВКС, като чрез защитника си адв.И.Л. поддържа искането и моли то да бъде уважено. Върховният касационен съд провери правилността на атакуваното решение съобразно правомощията си по чл.425 от НПК, като съобрази следното: С присъда № 163 от 13.06.2014 г., постановена по НОХД № 397/2013 г. на Районен съд-Пазарджик подсъдимият Х. П. Й. от П. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.131, ал.1, т.12 вр.чл.130, ал.1 от НК, за което на основание чл.78а, ал.1 от НК е бил освободен от наказателна отговорност и му е било наложено административно наказание глоба в размер на 2 000 лв. Присъдени са в тежест на подсъдимия Й. направените 415 лв разноски по водене на делото, както и 300 лв разноски на частния обвинител П.А.. Присъдата е била обжалвана от повереника на частния обвинител П.А. адв.В.П. от АК-П. с оплакване за неправилно приложение на материалния закон – на разпоредбата на чл.78а, ал.1 от НК с оглед миналите осъждания на Й., включително и с предходно приложение на чл.78а, ал.1 от НК с искане за отмяна освобождаването му от наказателна отговорност и налагане на наказание в рамките на предвиждащото се за съответното престъпление. Въззивна жалба е била подадена и от защитника на осъдения Й. адв.Л. с оплаквания, главно в допълнението към нея, за необосноваността и незаконосъобразността на присъдата, постановяването й при съществено нарушение на процесуалните правила с искане за постановяване на нова за оправдаването му присъда. С решение № 183 от 14.11.2014 г. по ВНОХД № 378/2014 г. Пазарджишкият окръжен съд е изменил обжалваната присъда на Районен съд-Пазарджик, като е „увеличил наказанието и осъжда подсъдимия на 1 година и 6 месеца лишаване от свобода”, което на основание чл.66, ал.1 от НК е отложено за изпълнение с изпитателен срок от 3 години от влизане на присъдата в законна сила, присъдил е още 300 лв на П.А. като разноски по делото на досъдебната му фаза и е потвърдил присъдата в останалата й част. С искането от 13.03.2015 г. от името на осъдения Й. въззивното решение се атакува с наведени всички основания по чл.422, ал.1, т.5 вр.чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК заради допуснати съществени процесуални нарушения, неправилното приложение на материалния закон и явната несправедливост на наложеното му наказание с искане за отмяната му, както и изменената с него първоинстанционна присъда и постановяване на решение от ВКС за пълното му оневиняване, алтернативно за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на районния съд. Върховният касационен съд – първо наказателно отделение намира, че искането е направено в предвидения в чл.421, ал.3 от НПК срок, от осъден, който има право на такова искане и срещу въззивен съдебен акт, който не подлежи и не е проверен по касационен ред, поради което е допустимо. Разглеждано по същество, същото е НЕОСНОВАТЕЛНО по следните съображения : Както и друг път ВКС е подчертавал, и в производството по глава 33 от НПК на проверка се подлага въззивният съдебен акт, щом по делото е протекло въззивно производство и ако има пропуски при извеждане на фактите (фактическото обвинение) и по приложението на правото, то нему е задължението да ги отстрани. От друга страна, обяснимо с компютърното пренасяне на развитите в допълнението към въззивната жалба на защитника на осъдения оплаквания, в искането отново присъстват доводи за необоснованост на обвинителния акт и на първоинстанционната присъда, което не е сред основанията за възобновяване на наказателното дело. Макар и пестеливо, те са получили законосъобразен отговор от въззивния съд и не е налице основанието за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при формиране на фактическите и правни изводи от инстанционните съдилища. Наведените в искането доводи отразяват собственото виждане на осъдения Й. и на защитата му относно достоверността и значимостта на доказателствените източници, като упреците им за отказа на доверие на обясненията му и на показанията на майка му св.Е.Й. не отчитат резултатите от подробния им анализ още от районния съд, свързано с останалите гласни доказателствени средства, събраните писмени доказателства и заключенията на СМЕ, които и в искането не се оспорват. Твърденията им не са получили подкрепа и от показанията на св.Ал.Т., с изключение на факта за неприличния жест, отправен му от пострадалия св.П.А., но като се настоява той да бъде възприет като „личен мотив” на Й. за осъществяване на деянието. Този факт обаче е съобразен от съдилищата с цялостния развой на инициирания от него конфликт, започнал с несъответните на създалата се на кръстовището пътна ситуация продължителни звукови сигнализации, последвано от „засичане” на движението на управлявания от св.Д. лек автомобил със засягане на целостта на предната му броня, отправените й на висок тон обиди и закани, продължил с агресията срещу св.А. и нелекото му телесно увреждане, това на св.Ш. и приключил след десетина минути след намесата на редица граждани, негови и на св.Д. и св.А. познати, и на изпратените на место полицейски екипи. Именно на този фон жестът на св.А. е оценен като допълнителен „катализатор” за ескалация в действията на Й., с които е демонстрирал физическо превъзходство над пострадалия св.А., св.Ш. и св.Д., несъобразявайки се и със съветите на събралите се граждани, нарушавайки обществения ред. Развитите в искането най-общи доводи за нарушения на разпоредбите на чл.13, чл.14, чл.107, ал.3 от НПК не се свързват с конкретни доказателства или доказателствени средства, които да са били пренебрегнати или превратно оценени от съдилищата и да са опорочили формирането на вътрешното им убеждение по фактите. По несъмнен и категоричен начин е установено цялостното поведение на осъдения както във връзка с увреждането, причинено на св.А., така и хулиганските му подбуди, изведени от действията му, на които свидетели са били множество граждани, изразили възмущението си от тях. ВКС намира, че не е налице основанието по чл.422, ал.1, т.5 вр.чл.348, ал.1, т.2 от НПК за отмяна на въззивния съдебен акт и за връщане на делото за новото му разглеждане от окръжния съд, още по-малко, при така установените факти постановяване оправдаването на Й. за извършеното, но като несъставомерно, престъпление по чл.131, ал.1, т.12, предл.3-то от НК. При правилно очертаната фактическа рамка е приложен законът, който е следвало да бъде приложен. Категорично е установено безпричинното нанасяне на удара в челната част на главата на св.А. от страна на осъдения, демонстративно, пред множество граждани от съседните сервизни бази, с което е постигнато както нарушаване на обществени ред, така и е изразено явно неуважение към обществените порядки. Изхождайки от действията на осъдения Й., съдът убедително е извел хулиганските му подбуди да нарани пострадалия, възползвайки се от уменията си по бойни спортове, и законосъобразно е квалифицирал деянието му по по-тежко наказуемия състав на чл.131, ал.1, т.12 вр.чл.130, ал.1 от НК. Правилно неприличният жест на св.А. е обсъден в обсега на относимите към отговорността на осъдения обстоятелства, а не като влияещ на правната квалификация на извършеното спрямо него. Изводимо от отправените към св.Д. обиди и закани, възприемането й, както и св.А., от страна на Й. като лица от определена социална група от населението на П. и ниския праг на волевите му задръжки, съчетано с представите му за собствената му личност, са в основата на подбудите му да им докаже, а и на обществото в лицето на намиращите се на местопроизшествието граждани, тяхната по-ниска, според него, степен на дължимо уважение, но в разрез с гарантираните им от обществото ни човешки права. Или, именно неоснователно манифестираното от осъдения превъзходство над пострадалия и над обществените порядки очертава поведението му като хулиганско, надхвърлящо умисъла само за причиняване на леката телесна повреда. Поради изложеното настоящият състав на ВКС приема, че не е налице и основанието по чл.422, ал.1, т.5 вр.чл.348, ал.1, т.1 от НПК за неправилно приложение на материалния закон, налагащо възобновяване на наказателното дело. Оплакването за явна несправедливост на наложеното на Й. наказание се аргументира с доводи против отказа на въззивния съд да потвърди приложението на чл.78а, ал.1 от НК с налагане на административно наказание глоба като „единственото възможно наказание”. Макар и твърде лаконично и в тази му част, с решението си окръжният съд законосъобразно е разрешил спора относно възможността да се приложи разпоредбата на чл.78а, ал.1 от НК. Установено е, че наказанието глоба в размер на 900 лева, наложено за предишното престъпление по чл.343, ал.2 вр.ал.1, б.”б” от НК на осъдения, не е изпълнено (изтърпяно), като за събирането й е било образувано изпълнително производство. Съдът е изложил съображения само въз основа на разпоредбата на чл.82, ал.5 от НК и е отрекъл срока по чл.86, ал.1, т.3 от НК за реабилитацията му за това престъпление да е изтекъл. В допълнението към искането, оспорвайки тези изводи, защитникът на осъдения е допуснал смесване на институтите на давността за изпълнение на наказанието и този на реабилитацията. Изтичането на давността за изпълнение на наказанието води като последица до невъзможността на държавата да го приведе в изпълнение, докато реабилитацията заличава вторичните последици от осъждането благодарение на позитивното поведение на осъдения деец в определен от закона срок, било след изтърпяване на наложеното наказание, било от изтичане на този срок от крайната дата на изтичане на т.н. изпълнителска давност. Тази възможност обаче е изключена за наказанието глоба в случаите на неизпълнение на това публично задължение (вземане), с разпоредбата на чл.82, ал.5 от НК, а за административното наказание глоба – тази на чл.82, ал.4 вр.ал.1, б.”а” от ЗАНН, когато за събирането й е образувано изпълнително производство. По този начин законодателят е дал предимство на фискалните съображения, което, според някои представители на правната теория, им е дало повод да приравнят образуването на изпълнителното дело на фактическо изпълнение на наказанието глоба, т.е. на самото събиране на присъдената като наказание сума (Г., А. „Давността в наказателното право”, изд.БАН, стр.174). В този аспект, погасяването на това публично вземане поради изтекла давност би имало своето значение относно реабилитацията за извършеното престъпление, като сроковете за погасяването му следва да се търсят не в НК или ЗАНН, а в специалните закони относно принудителното му изпълнение, въз основа на които се образува изпълнителното дело. В случая това е Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), определящ ги в чл.171, ал.1 и 2 на обикновена 5-годишна и абсолютна 10-годишна давност, след изтичането на които публичното вземане се отписва съгласно чл.173 от ДОПК и изпълнителното дело се прекратява. Или, като не е платена глобата, не започва да тече срокът по чл.86, ал.1, т.3 от НК за реабилитацията по право, а съгласно чл.87, ал.3 от НК не се постановява съдебна реабилитация, ако глобата не е изплатена. По този начин законодателят е възприел позицията деец да може да поиска съдебна реабилитация или да настъпи реабилитацията му по право само ако погаси публичното вземане на държавата (наказанието глоба) или в достатъчно продължителния срок от време до погасяването му по давност и отписването му като задължение към фиска докаже с поведението си, че се е поправил и превъзпитал. В настоящия случай, освен че наказанието глоба по предишното осъждане на осъдения Й. с освобождаването му от наказателна отговорност не е изплатено, при висящо изпълнително производство, без данни за спиране или прекъсване на давността за изпълнението й, е налице и друга липсваща предпоставка за повторното приложение на чл.78а, ал.1, б.”в” от НК – да са възстановени причинените от деянието имуществени вреди. Такива са били своевременно заявени, ясно отграничени и установени с представените писмени доказателства от пострадалия св.А., независимо, че са несъставомерни и въпреки отказа на съда да приеме за съвместно разглеждане с наказателния процес предявения от него иск за тяхното обезщетяване. При липсата на законовите предпоставки за освобождаване на осъдения Й. от наказателна отговорност с налагане на административно наказание въззивният съд е обсъдил всички налични относими към отговорността му обстоятелства и е преценил, че е налице баланс на смекчаващите и отегчаващите, дало му основание да определи наказание към средата на предвиденото за престъплението, а именно 1 година и 6 месеца лишаване от свобода. Съобразена е тежестта на причинената на св.А. телесна повреда, която, макар и в рамките на леката по чл.130, ал.1 от НК, е довела до сериозни странични последици за него. Увреден е бил по-леко и св.Ш., изключително предизвикателно и цинично осъденият се е отнесъл със св.Д.. Отчетен е фактът, довел до „афекта” на Й., но който не го оправдава за извършената спрямо св.А. саморазправа по начин, който е скандализирал очевидците на случващото се и е довел до грубо нарушаване на обществения ред. Очевидно, съобразил укоримостта на извършеното, Й. се завърнал на местопроизшествието със защитник, представяйки се впоследствие в подадената от него тъжба и за жертва. ВКС намира, че така наложената му по вид и размер санкция не е явно несъответна на обществената опасност на деянието му и личната му такава и не се налага корекцията й, още повече, че в тази насока няма наведени конкретни доводи в искането. С приложението на чл.66, ал.1 от НК е определен минимален изпитателен срок, през който той следва да се въздържа от извършването на подобни деяния. Искането се явява неоснователно и като цяло следва да се остави без уважение. По изложените съображения и на основание чл.426 вр.чл.354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Х. П. Й. от П. за отмяна по реда за възобновяване на наказателни дела на влязлото в законна сила решение № 183 от 14.11.2014 г., постановено по ВНОХД № 378/2014 г. от Пазарджишкия окръжен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :