8 Р Е Ш Е Н И Е №125 София12.07.2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в публично съдебно заседание на дванадесети юни две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА БОНКА ЙОНКОВА при секретаря Ирена Велчева изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова т.дело № 910/2012 година Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. И. Х. от [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 301 от 03.07.2012 г. по т.д. № 561/2012 г. на Апелативен съд – П., Търговско отделение, първи състав, с което е потвърдено решение № 368 от 06.03.2012 г. по гр.д. № 535/2011 г. на Окръжен съд – Пловдив, четвърти състав за признаване за установено по отношение на Х. Х., че съществува вземането на [фирма] в размер на 48 752.62 лв. – главница по договор № 006LDR-001017 от 23.02.2010 г. за банков кредит, 2 701.37 лв. – лихва от 25.04.2010 г. до 26.09.2010 г. по т.4 от договора и по т.6.1 от общите условия към него, както и разноските по ч.гр.д. № 14669/2010 г. по описа на ПРС – ХІХ гр. състав, за които е издадена заповед № 9111 от 01.10.2010 г. за изпълнение на задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по посоченото ч.гр.дело. С определение № 167 от 18.03.2013 г. е допуснато касационно обжалване на решението, на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса, свързан с доказване изпълнението на поето от страна на банката задължение по договор за банков кредит за отпускане/предоставяне на заемателя на парична сума и съответно за усвояването на сумата. В жалбата се поддържат касационни доводи за допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост и по съображения, подробно развити в нея, се иска отмяна на обжалвания съдебен акт и отхвърляне на предявения иск. Ответникът по касация, чрез процесуалния си пълномощник, счита жалбата за неоснователна, по съображения в публично съдебно заседание на 12.06.2013 г. и моли да бъде потвърдено решението на Апелативен съд – П.. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото, доводите на страните и като провери правилността на въззивното решение с оглед поддържаните в жалбата основания за касационно обжалване, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съдебен състав е приел, че сумата по сключения между страните договор за кредит е била преведена по откритата разплащателна сметка на кредитополучателя и се счита за усвоена по смисъла на чл.3.5 от общите условия към договора. С оглед на този извод, не е възприето твърдението на Х. Х. че с изпратената от него нотариална покана от 19.01.2011 г. е развалил договора за банков кредит поради неизпълнение на задължението на банката за превеждане на сумата. В тази насока решаващият състав е счел, че Х. не е изправна страна към този момент поради незаплащане на дължима към 25.04.2010 г. вноска по кредита и неучредяване в полза на банката обезпечение, каквото задължение е поел със сключването на договора. Въззивният съд не е възприел защитните възражения на ответника за нищожност на договора за кредит поради заобикаляне на чл.207 КТ относно реда за реализиране на отговорност за липси. Отчитайки безспорният факт, че със сумата по кредита е погасена/възстановена парична сума, установена като липса, е прието, че е било налице съгласие от страна на Х. както по отношение съществуването на парично задължение в този размер към банката, така и средството за погасяването му е било избрано от кредитополучателя, с неговото съгласие. По отношение на твърденията за противоречие на договора на морала и добрите нрави, въззивният съд не е изложил отделни мотиви, а е препратил изцяло към съображенията на първата инстанция, според които с подписване на договора за кредит не са нарушени императивни забрани, тъй като се касае за доброволно плащане на обезщетение за констатирана липса от служител на банката, респ. за финансиране на това плащане, чрез сключване на договора. Като недоказано е отхвърлено и възражението за сключване на договора за кредит под заплаха, която да мотивира кредитополучателя за подписването му. Въззивното решение е неправилно. По въпроса, свързан с изпълнение на поето от банката задължение по договор за ипотечен кредит, настоящият състав приема следното: Регламентацията на договора за банков кредит се съдържа в Търговския закон и в Закона за кредитните институции/ЗКИ/. Съгласно легалното определение в чл.430 , ал.1 ТЗ с този договор банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. По своята правна характеристика договорът за банков кредит е двустранен, възмезден, консенсуален и формален, при който целта, за която се отпуска сумата по кредита, е релевантна за съществуването на самия договор. В изпълнение на вече сключен договор за банков кредит, за банката възниква задължение за отпускане на уговорената с договора парична сума, чрез превод по посочена разплащателна сметка, в рамките на уговорения между страните срок за усвояване на кредита. Съгласно общите правила за изпълнение по търговски сделки/ чл.305 ТЗ/, при безкасово плащане, релевантно за завършването му е заверяването на сметката на кредитополучателя със съответната сума по кредита, или чрез изплащане в наличност сумата на задължението на кредитора. Доколко това основно задължение на банката следва да се изпълни преди обезпечаване на вземанията й, следва да се има предвид, че по принцип, даването на надлежно обезпечение съставлява преддоговорно задължение на кредитополучателя/ по арг. от чл.342, ал.1, т.3 ТЗ/, като въпросите, свързани с обезпечаването на банков кредит, са уредени в чл.60 ЗКИ и не би следвало да се предоставят необезпечени кредити. При договор за кредит, в който е предвидено да бъде обезпечен с ипотека, непредоставянето на договорното обезпечение /неучредяването на ипотеката/ би следвало да доведе до своеобразно преустановяване на договорната връзка между страните. В случая, въпросите, касаещи задължението на кредитополучателя за учредяване на ипотека върху недвижим имот в полза на банката, както и възможните действия на банката при неизпълнение на това задължение, не следва да се преценяват подробно, с оглед релевираните от ищеца/заявител в заповедното производство/ предпоставки за предсрочната изискуемост на кредита - неплащане на анюитетна вноска. За доказване изпълнението на задължението на банката за отпускане на сумата по кредита, е достатъчно да се докаже надлежно заверяване на сметката на кредитополучателя съгласно съответните записвания в електронната система на банката. Именно със заверяване на разплащателната сметка с цялата сума по кредита, последната следва да се счита за усвоена/предоставена на кредитополучателя. В действащата към момента нормативна уредба, вкл.и в Закона за платежните услуги и платежните системи /ЗПУПС/, липсва изискване за предоставяне, от страна на банката, на нарочен писмен документ/разписка/, доказващ осъществяването на банковата операция, съответно изпълнението на поетото с договора задължение на банката. Предвид горното, на поставения правен въпрос следва да се отговори, че поетото от банката задължение по договор за банков кредит за отпускане/ предоставяне на заемателя на парична сума и съответно усвояването на сумата, следва да се счита изпълнено от момента на заверяване на разплащателната сметка на заемателя и за доказване на този факт не е необходимо издаване на нарочен документ – разписка. С оглед отговора на така поставения правен въпрос, следва да се приеме, че обжалваното решение в частта, с която е прието за установено, че сумата по процесния кредит е била преведена по откритата на името на кредитополучателя разплащателна сметка, е правилно, а от друга страна липсва основание да се направи извод за пораждане на правни последици от изпратената от ответника/касатор/ нотариална покана от 19.01.2011 г., съдържаща волеизявление за разваляне на договора за кредит, на основание чл.87, ал.2 ЗЗД. В случая, в договора за банков кредит изрично е отразено, че се сключва при условията на чл.298, ал.1, т.1 ТЗ – договор при предварително /отнапред установени от банката общи условия, които са станали задължителни за насрещната страна – кредитополучател, с обективиране на неговото писмено изявление за приемането на Общите условия на банката за кредити на физически лица, обезпечени с ипотека. Представените обаче от ищеца Общи условия/ приложение към исковата молба/, не са приложими към процесния договор за кредит, тъй като на стр. 6 изрично е отразено, че ОУ са изменени и допълнени с решение на УС на [фирма], в сила от 02.11.2010 г. При липса на данни за това, в какво се изразяват последващите сключването на процесния договор за банков кредит изменения и допълнения на съществувалите към 23.02.2010 г. ОУ, не би могло да се правят изводи за начина на регламентиране на правата и задълженията на страните, вкл. и за условията за усвояване на кредита. Именно затова не следва да се преценява и въведеният в процеса конкретен довод на ищеца, че съгласно т.3.5. от ОУ „сумата по кредита се счита за усвоена със заверяване на разплащателната сметка”. Независимо от това обаче, не би могло да се счете, че банката не е изпълнила задължението си за предоставяне, на кредитополучателя, на посочената в договора сума. Този извод следва и от неоспорените констатации на техническата експертиза, приета пред първата инстанция, за реализираното от банката захранване на сметката на кредитополучателя със сумата 49 000 лева в деня на сключване на договора, като банковата операция е надлежно регистрирана в информационната система на банката в 19.34 ч на 23.02.2010 г. Според вещото лице П. Т., в електронната система на банката е осъществен и запис за изплащане на ответника Х. Х./сега касатор/ на предоставената по банковия кредит сума, като записа е извършен на същата дата в 20.02 часа, въз основа на представеното по делото нареждане – разписка. Независимо от посочените данни, съдебно – счетоводната експертиза е категорична, че съгласно предоставен от банката „Отчет по сметка”, първата стопанска операция по разплащателната сметка на Х. е теглене на сумата 49 000 лева, на 23.02.2010 г., а втората операция от същата дата е усвоеният кредит. При наличие на разкрита, с оглед усвояването на кредита и последващите платежни операции, разплащателна сметка на Х. Х., напълно нелогично е плащането, оформено съгласно нареждане – разписка, да предхожда захранването на сметката, но това несъответствие е обяснимо единствено с целта на кредита и при възприемане на доводите на кредитополучателя за липса на реално предоставяне на сумата по кредита, независимо от формално отчетените банкови операции. Като неоснователни следва да се преценят доводите на касатора, поддържани последователно при инстанционното разглеждане на делото, че банката е следвало да издаде и разписка за получената като кредит сума, независимо от заверяването на новооткритата за целите на кредита сметка на името на кредитополучателя, поради липса на нормативно изискване в тази насока. Независимо от горните изводи, настоящият състав счита, че въззивното решение е неправилно в частта, с която е прието за недоказано правоунищожаващото възражение на ответника, основано на чл.30 от ЗЗД, предявено като евентуално спрямо останалите възражения, разгледано от съда при спазване на поредността на заявените и конкретизирани възражения, относими към защитата на ответника по съществото на спора. В тази насока решаващият съдебен състав не е изпълнил задължението си да прецени релевантните факти и доказателствения материал по делото, прилагайки правилата на логическото мислене, както и да обсъди доводите на касатора. За да е налице заплашване по смисъла на чл.30 ЗЗД, водещо до унищожаемост на договора, е необходимо да е осъществено въздействие върху психиката на едната страна. Последната следва да е била принудена от другата страна, или от трето лице да сключи договора, чрез използване на средства за психическа принуда, водещи до изявяване на воля по договора, изтръгната по непозволен начин – чрез създаване на страхови представи, имащи за предмет живота, здравето, честта или имуществените интереси на страната по сделката. При произнасяне по това основание за унищожаемост, е необходимо да се изясни дали няма данни за обективно наличие на обстоятелства, които сами по себе си могат да предизвикат страхови представи у една от страните по договора. В този смисъл е константната практика на ВКС, както и становищата в доктрината. При преценка на посоченото правоунищожаващо възражение, въззивният съд напълно необосновано не е възприел показанията на свидетелката Т. К., която подробно е изяснила всички обстоятелства, свързани с подписан не само от нея, но и от останали служители на банката, включително и от Х., договори за кредит, за погасяване на констатирани липси по съставен, но непредявен акт за начет. Изяснено е, че върху всички служители на банката, които са били обвинени от управителя на банковия салон в извършване на злоупотреби с парични средства, е оказана психическа принуда, включително и чрез отправяне на заплахи за „изфабрикуване на документи”, които да ги изкарат „членове на организирана престъпна група”. Тази принуда е осъществена от П. Масов - служител на [фирма], непосредствено преди подписването на съответните договори за кредит, като и управителят на банковия салон е въздействал върху волята на съответните служители. Свидетелката К., макар и по косвен начин, установява, че останалите служители които са подписали „такива кредити” са били притиснати по същия начин, включително и Х., който е бил „притиснат” повече. Липсва основание да не се кредитират показанията на тази свидетелка, предвид подробното и непротиворечиво изясняване на релевантни за спора обстоятелства, съответстващи на данните за сключване на процесния договор за кредит значително след изтичане на работното време на банковия офис – около 20.00 часа/съобразно записите в електронната система на банката/, оформянето на банковите операции и отчета по сметката на касатора /съгласно в.л. Н. Г./, отпускането на необезпечен кредит, в нарушение на ЗКИ и то в деня на сключване на самия договор за кредит и оформяне на получаването на сумата съгласно нареждане-разписка, както и липсата на спор, че с тази сума са погасени констатирани от банката липси. Следва да се отрази, че по делото не са налице доказателства за обективни обстоятелства, които биха могли да предизвикат страхови представи у касатора, въздействащи върху неговата психика. Дори и да е налице акт за начет, независимо от неговата доказателствена сила/ чл.22, ал.2 от Закона за държавната финансова инспекция/, за установяване и събиране на вземането е необходимо снабдяване на банката със съдебно изпълнително основание по реда на заповедното производство/ чл.417, т.8 ГПК/, или по общия исков ред. Такива данни по настоящото дело липсват. Неоснователни са доводите на ответника по касация за потвърждаване на унищожаемата сделка, чрез доброволно изпълнение на задължение по нея – внасяне на първата дължима анюитетна вноска. Действително, потвърждаването на унищожаеми сделки чрез конклудентни действия, е изрично предвидено от законодателя/ чл.35, ал.2 ЗЗД/, като в резултат на потвърждаването отпада възможността за унищожаване на сделката. Представената по делото вносна бележка от 25.03.2010 г. не може обаче да бъде взета предвид при произнасяне по тези доводи, тъй като към момента на представянето й в съдебно заседание на 04.10.2011 г. на Окръжен съд – Пловдив, е преклудирана възможността за ищеца да представя писмени доказателства, които не са нови по смисъл на чл. 147, т.1 ГПК, нито са представени в изпълнение на дадени от съда указания с доклада по чл.146 ГПК. Именно затова е недопустимо обсъждането на този документ, който неправилно е бил приобщен към доказателствения материал по делото. Предвид изложените съображения и на основание чл.293, ал.1, предл. 3 ГПК следва да се отмени обжалваното решение и да се постанови ново решение по съществото на спора за отхвърляне на иска по чл.422 ГПК за установяване съществуването на вземането на банката, предмет на заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 14 669/2010 г. на РС- Пловдив. Независимо от изхода на делото, пред настоящата инстанция не е направено надлежно искане за присъждане на разноски, поради което съдът не се произнася по този въпрос. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 301 от 03.07.2012 г. по т.д. № 561/2012 г. на Апелативен съд – П., Търговско отделение, първи състав, вместо което постановява: ОТХВЪРЛЯ предявения от [фирма] иск за признаване за установено по отношение на Х. И. Х., че съществува вземане на [фирма] в размер на 48 752.62 лв. – главница по договор № 006LDR-001017 от 23.02.2010 г. за банков кредит, 2 701.37 лв. – лихва от 25.04.2010 г. до 26.09.2010 г. по т.4 от договора и по т.6.1 от общите условия към него, както и разноските по ч.гр.д. № 14669/2010 г. по описа на ПРС – ХІХ гр. състав, за които е издадена заповед № 9111 от 01.10.2010 г. за изпълнение на задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 14669/2010 г. на ПРС, ХІХ гр. състав. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: